Сега обаче трябваше да си понесе последствията. Знаеше, че счупването на прозореца в короната беше глупаво. Но какво друго можеше да направи? Джери му беше обяснил, че прозорците се отварят със специален ключ, който се пази от служител от поддръжката. Един от тези служители му беше приятел и беше обещал да се промъкне в короната, след като президентът замине, и да отключи средния прозорец. Но когато Теди се качи, целият изпотен и задъхан от катеренето по стъпалата възможно най-бързо, за да стигне преди всички, нещо не беше наред, защото прозорецът си беше заключен.

Джери беше казал на Теди, че ако има проблем с прозореца, трябва да слезе долу и да забрави за флага, но Теди беше заложил твърде много на този проект. Преди да може да обмисли какво прави, той беше взел металния капак на кошчето за боклук и няколко пъти бе ударил с него прозореца. След четири опита най-накрая строши стъклото. Вероятно беше просто от ехото в короната, но когато стъклото се счупи, помисли, че чува как статуята изплаква.

Вратата на офиса се отвори и мъжът, който отговаряше за охраната, излезе. Дори не погледна към Теди, просто тръгна по коридора, без да каже и дума. После на вратата се появи майка му и Теди видя, че наистина е побесняла, а тя не се ядосваше често. Прималя му от страх. Преглътна тежко и сведе поглед надолу, защото се страхуваше да я погледне в очите.

- Ела тук, младежо - каза тя с леден глас. - Веднага!

Стомахът му се преобърна. Наистина беше загазил. Очакваше да има неприятности, но не и толкова много. Никога не беше чувал майка си да звучи толкова ядосано. Опита се да спечели време, като влачеше крака, докато отиваше към вратата, но тя го хвана за ръката и го издърпа вътре. Вратата се затръшна зад него.

Вътре нямаше никого от охраната. Само Теди, майка му и Дали, който стоеше до прозореца с кръстосани пред гърдите ръце. Заради светлината Теди не виждаше добре лицето му и се радваше за това. На върха на Емпайър Стейт Билдинг Дали му беше казал, че го обича, и на Теди много му се искаше да му повярва, но се страхуваше, че го бе казал само защото майка му го е накарала.

- Теди, толкова се срамувам от теб - започна тя. - Какво, за бога, те накара да се забъркаш в подобно нещо? Извърши вандалство върху статуята. Как можа да направиш това? - Гласът й трепереше, сякаш беше наистина много, много разстроена, а акцентът й бе станал по-осезаем от обикновено. Щеше му се да не е твърде голям, за да го напляскат, защото знаеше, че едно пляскане нямаше да го нарани толкова много, колкото това. - Цяло чудо е, че няма да повдигнат обвинения срещу теб. Винаги съм ти вярвала, Теди, но ще мине много време, преди да съм в състояние отново да ти се доверя. Това, което направи, беше незаконно...

Колкото повече говореше майка му, толкова повече клюмваше главата на Теди. Той не знаеше кое е по-лошо - нараняването на статуята или разстройването на майка му. Усещаше как гърлото му започва да се стяга и осъзна, че ще се разплаче. Щеше да се разплаче точно пред Дали Бодин като истински смотаняк. Залепи поглед за пода и се почувства така, сякаш в гърдите му блъска парен чук. Пое си дъх дълбоко, треперливо. Не можеше да се разплаче пред Дали. Предпочиташе да си избоде очите.

Една сълза капна и направи голямо мокро петно върху обувката му. Той плъзна другата си обувка върху нея, така че Дали да не види. Майка му продължаваше да говори за това, как повече не може да му вярва, колко е разочарована, и друга сълза се размаза по другата му обувка. Коремът го болеше, гърлото му се стягаше, искаше просто да седне на пода, да прегърне някое от старите си плюшени мечета и да се наплаче хубаво.

- Това е достатъчно, Франси. - Гласът на Дали не беше много висок, но беше сериозен и майка му спря да говори. Теди обърса носа си с ръкав. - Излез навън за минута, скъпа -каза й той.

- Не, Дали, аз...

- Излез, мила. Ще Лойдем след малко.

Не излизай - искаше да изкрещи Теди. - Не ме оставяй сам с него. Но беше твърде късно. След няколко секунди краката на майка му се раздвижиха и той чу вратата да се затръшва. Още една сълза капна от брадичката му и той тихо изхълца, когато се опита да си поеме въздух.

Дали се приближи до него. Теди видя през сълзите си крачолите на панталона му. После усети около раменете му да се увива ръка и да го придърпва.

- Давай, синко, наплачи се хубаво - каза тихо Дали. - Понякога е трудно да го направиш, когато наоколо има жена, а денят ти беше тежък.

Нещо твърдо и болезнено, което Теди беше сдържал в себе си твърде дълго, се пречупи.

Дали коленичи и притисна момчето към себе си. Теди уви ръце около врата му и го прегърна толкова здраво, и се разплака толкова силно, че почти не можеше да диша. Дали галеше гърба му под ризата, наричаше го „синко“ и му казваше, че рано или късно, всичко ще се подреди.

- Не исках да нараня статуята - изхлипа Теди във врата на Дали. - Обичам статуята. Мама каза, че никога повече няма да ми има доверие.

- Невинаги трябва да се вярва на жените, когато са разстроени, както е майка ти в момента.

- Обичам мама. - Теди изхълца отново. - Не исках да я вбесявам така.

- Знам,синко.

- Ужасно се плаша, когато ми е толкова бясна.

- Обзалагам се, че и тя се плаши.

Най-накрая Теди събра смелост да погледне Дали. Лицето му изглеждаше размазано през сълзите.

- Тя ще ми спре джобните за един милион години.

Дали кимна.

- За това вероятно си прав. - А после обхвана главата на Теди, придърпа го към гърдите си и го целуна точно до ухото.

Още няколко секунди Теди не каза нищо, просто свикваше с усещането за бодливата буза до своята собствена.

- Дали?

- Да?

Теди зарови уста в яката на ризата му, така че думите прозвучаха приглушени.

- Мисля... мисля, че ти си истинският ми баща, нали?

Дали притихна за момент и когато най-сетне проговори, звучеше така, сякаш неговото гърло се беше стегнало.

- Точно така, синко. Точно така.

По-късно двамата излязоха в коридора, за да се срещнат с Франческа заедно. Само дето този път, когато видя начина, по който синът й държеше Дали, тя започна да плаче и преди Теди да се усети, майка му го прегръщаше, а баща му прегръщаше нея. Тримата стояха насред коридора пред офиса на охранителите на Статуята на Свободата и се прегръщаха, и плачеха като големи глупави бебета.

Епилог

Дали седеше на седалката до шофьора на своя голям крайслер „Ню Йоркър“, беше нахлупил шапката си над очите, за да се предпази от сутрешното слънце, докато Мис Каприз подминаваше две каравани и един автобус по-бързо, отколкото някои хора казват „амин“. По дяволите, обичаше стила й на шофиране. Човек можеше да се отпусне с жена като нея зад волана, защото знаеше, че има поне минимален шанс да пристигне навреме, преди да е остарял.

- Ще ми кажеш ли къде ме водиш? - попита той. Когато го беше отмъкнала от сутрешното му кафе, не беше протестирал твърде много, защото след три месеца брачен живот се беше научил, че е по-забавно да се съгласява с хубавата си малка жена, отколкото да прекара половината си време да спори с нея.

- Към старата кариера - отвърна тя. - Ако успея да намеря пътя.

- Кариерата? Това място е затворено от три години. Там няма нищо.

Франческа сви рязко вдясно и пое по един стар асфалтов път.

- Това каза и госпожица Сибил.

- Госпожица Сибил ли? Какво общо има тя?

- Тя е жена - отвърна тайнствено Франческа. - И разбира нуждите на жените.

Дали реши, че най-добрата му тактика в тази ситуация е да не задава повече въпроси, а да я остави да се оправя сама. Ухили се и смъкна шапката още по-ниско. Кой би си помислил, че да си женен за Мис Каприз ще е толкова забавно? Животът им се развиваше дори по-добре, отколкото си бе представял. За медения им месец Франси го бе замъкнала на Френската Ривиера, което се оказа най-страхотното време в живота му, а после пристигнаха в Уайнет за лятото. Решиха, че по време на учебната година базата им ще е Ню Йорк, което беше най-добре за Теди и Франси. Тъй като наесен Дали щеше да играе в по-големите турнири, можеше да се установят навсякъде. А когато се отегчаха, щяха да живеят в някоя от неговите къщи, пръснати из цялата страна.

- Трябва да се върнем в Уайнет след точно четиресет и пет минути - обяви тя. - Имаш интервю с репортера от „Спортс Илюстрейтид“, а аз - конферентен разговор с Нейтън и екипа.

Изглеждаше прекалено млада, че да има опит с конферентните разговори. Косата й бе вързана на сладка конска опашка, която я караше да прилича на четиринайсетгодишна. Носеше прилепнало бяло потниче и къса дънкова пола, която той й беше купил, защото знаеше, че едва ще покрие дупето й.

- Мислех, че ще ходим да потренираме - каза гой. - Не се обиждай, Франси, но трябва да поработиш повече върху замаха си. - Това беше доста любезно казано. Тя имаше най-ужасния замах, който някога бе виждал - у мъж или жена, но толкова се наслаждаваше да е с нея на голф игрището, че се преструваше, че напредва.

- Не виждам как замахът ми ще се подобри някога, ако продължаваш да ми нареждаш да правя толкова различни неща едновременно - изръмжа тя. - Дръж главата си надолу, Франси. Изнеси напред лявата си страна, Франси. Води с коленете, Франси. Честно, никой с всичкия си не може да запомни всичко това. Не е чудно, че не можеш да научиш Теди да удря топката с бейзболната бухалка. Толкова усложняваш нещата.

- Не се тревожи за бейзболните умения на момчето. Трябва вече да си разбрала, че спортът не е всичко, особено когато синът ми има повече мозъчни гънки от всички малки бейзболисти на Уайнет, взети заедно.

Според Дали Теди беше най-доброто момче на света и той не би го разменил и за всичките малки спортисти на Америка.

- Като говорим за тренировки - започна тя, - с наближаващия Шампионат на ПГА...