Джанет Дейли - Маскарад

След като се облече напълно, седна на края на леглото и се заслуша в гласовете в коридора — спокойния и нисък глас на инспектора, който питаше, и плътния глас на Коул Бюкенън, който отговаряше кратко — понякога нетърпеливо, понякога ядосано. Накрая на вратата се почука.

Коул Бюкенън влезе в стаята и погледът му се плъзна равнодушно по Реми.

— Виждам, че си готова. Ще уредя сметката и ще се върна да те взема. — Направи пауза и хвърли поглед през рамо. — С разрешението на инспектора, разбира се.

— Разбира се. — Инспектор Арман влезе в стаята и застана от лявата му страна. — Скоро ще ни напуснете… Отивате си в Ню Орлиънс… у дома.

От това тя направи заключението, че отговорите на Коул Бюкенън са го задоволили.

— Той можа ли да ви каже нещо за онази нощ?

— Не, за съжаление. Случаят остава открит. — Инспекторът се приближи до нея и взе ръката й. — Ако си спомните… Когато си спомните, обадете ми се.

— Разбира се. Благодари ви за всичко, инспекторе.

Той сви рамене.

— Това ми е работата.

Двайсет минути по-късно Реми излезе от болницата под блестящото средиземноморско слънце. Несъзнателно забави крачка и задиша дълбоко свежия въздух, прочиствайки дробовете си от силните миризми на медикаменти, които ги бяха измъчвали няколко дни.

Когато се обърна да каже нещо на Коул, едва не се сблъска с него. Не бе очаквала, че я следва толкова близо. Той вдигна ръка, за да я подпре, а погледът му се сведе надолу, спирайки се за част от секундата върху устните й. Това бе достатъчно да разпали усещането й, че е била целувана от него, и да подкопае приятното чувство, което изпитваше, откакто бяха напуснали болничната стая. Но нали той й беше брат!

— Извинявай! — Усети топлина по бузите си. Чувствуваше се неловко.

— Няма нищо. Колата е там. — Посочи един лъскав сив ситроен.

Отправи се бързо към него. Отчетливо чуваше стъпките непосредствено зад себе си. Когато стигнаха до колата, той мина отпред, сложи на земята куфара с дрехите й и отключи вратата. Тя бързо се плъзна на седалката и той затвори вратата. Видя в огледалото за обратно виждане как отваря багажника, за да прибере куфара. Не го затвори веднага. Когато го направи, тя видя, че е свалил спортното си сако. После влезе в колата, пресегна се и го метна на задната седалка.

Инстинктивно разбра, че той се чувствува по-удобно по риза. Явно не беше носил винаги костюм и вратовръзка.

Научил се бе да ги носи. И то добре. Странно, но тя не можеше да си представи нищо друго до кожата си, освен най-фините дрехи. Защо ли?

— Готова ли си?

Кимна и отмести поглед от него. Искаше й се да не бе свалял сакото. Защото тези мускули под ризата… Не бяха като съвършените изваяни мускули, дължащи се на тренировки, а бяха твърди и жилести — резултат от физическа работа. Той притежаваше лустрото и уверения вид на преуспяващ администратор. Но защо й се струваше, че се е издигнал чрез много труд и борба? Беше усетила нежност, когато бе прокарал пръстите си по челото й, но защо й се струваше, че все пак той би могъл да бъде и жесток? Защо беше сигурна, че може да действува не само тихо и спокойно както сега, но и бързо и решително.

И защо така силно усещаше мъжа в него? Може би причината бе тясната европейска кола. С всяко вдишване поглъщаше мъжкия аромат на одеколона му, а загорелите му от слънцето ръце върху волана я караха да си спомня усещането, когато се бяха плъзнали по гърба й… Успя да се овладее.

— На колко си години?

— На трийсет и пет — отвърна той с нотка на недоумение.

— А аз?

— На двайсет и седем.

Значи той бе големият брат. Обожаване на героя? Винаги ли се е прекланяла пред него? Със сигурност нямаше нищо необичайно в това сестрата да оценява, че големият й брат е сексуално привлекателен. В края на краищата тя беше жена и като се вземеше предвид, че не помни какви са били техните взаимоотношения, не беше ли логично да реагира на него така, както би реагирала една жена? Това беше единственото разумно обяснение за поведението й.

— Каза, че си видял снимката ми във вестника? Беше дошъл да ме търсиш ли?

— Не, вчера пристигнах в Марсилия по работа. Компанията има там офис. Фрейзър ми телефонира тази сутрин.

Тя сви вежди.

— Кой е Фрейзър?

— Баща ти.

— Така ли го наричаш?

— Да. — Зави по една широка улица.

— И аз ли?

— Понякога.

— Фрейзър… — Произнасяйки името, се опита да си спомни как изглежда, но не можа. — А майка ми?

— Сибила.

Пак нищо. Облегна глава на седалката и се опита да се отпусне.

— Поне знам, че имам семейство, макар че не мога да си го представя. Когато се чудех дали някой ме търси, все се питах дали имам близки. — Отново сви вежди. — Защо мина толкова много време, докато ме намерите?

— Разбраха, че си изчезнала едва преди два дни, когато не се върна у дома с планирания полет. Първо помислиха, че си изпуснала връзката и че ще пристигнеш със следващия самолет. След като не се появи, се свързаха с мен, за да разберат дали не си променила плановете си. И тогава започнахме да те търсим. — Направи пауза, погледна я косо, устата му се изви в нещо като усмивка. — Веднага след това открили, че дрехите и чантите ти си стоят в гардероба в каютата ти на яхтата.

Значи нямаше нищо чудно дето в никой хотел не я бяха идентифицирали като техен гост. Явно е била отседнала в някаква яхта.

— Значи съм дошла в Ница с родителите си?

— Присъединила си се към тях тук. Те кръстосвали Средиземно море една седмица преди това. После ти и други членове на семейството сте долетели за няколко дни, за да отпразнувате трийсет и пет годишнината от тяхната сватба.

— Ти беше ли тук?

— Не. Намирах се в Ню Орлиънс, на половин свят разстояние.

— Работел си? — Отново долови у него напрегнатост и целеустременост, като у човек, който се стреми към успеха. — Ти непрекъснато работиш, нали?

За миг срещна погледа й, после се съсредоточи върху трафика пред себе си.

— Казвала си ми го и преди.

В гласа му нямаше шеговити нотки и тя заключи, че в миналото го е укорявала за това. Реши, че е по-добре да не задълбава.

— А аз какво правя? Ти каза, че не се занимавам с компанията. Не мога да си представя обаче, че не правя нищо.

— Посветила си се изцяло на работата си като сътрудник на музея на Луизиана. Помагаш при доказване на автентичността на даряваните експонати и преди всичко на френския порцелан от седемнайсети и осемнайсети век — това е тясната ти специалност.

Внезапно пред нея изникна образът на старинна жардиниера с цветя и златни купидончета на наситено розов фон. Веднага прецени, че това е съд от севърски порцелан в стил помпадур. Може би не беше експерт, но имаше обширни познания в тази област. По същия необясним начин се досети и за други неща.

Нещата, които той й бе разказал — целта на идването й в Ница, причината, поради която семейството не е забелязало отсъствието й… Всичко това изглеждаше логично, правдоподобно, много вероятно. И все пак… нещо не беше наред. Нищо не можеше да обясни усещането й, че отиването й у дома не търпи отлагане, че се е случила някаква беда.

Въздъхна, обърна се към прозореца и загледа с невиждащ поглед жълто-кафявите сгради. Когато озелененият булевард направи завой, тя разпозна Авеню Феликс Фор. Наближаваха Еспас Масена. Напрегна се. Поизправи се на седалката в очакване отново да види онова място.

Ето го — високите струи на искрящите фонтани, редицата сенчести дървета и стройни кипариси, хилещото се лице на огромния Крал на Карнавала от папиемаше. Огледа дърветата до тротоара, питайки се в кое ли от тях се е ударила. В същото време не можеше да не забележи какво красиво спокойствие излъчваше площадът сега, когато само няколко души се разхождаха по живописните алеи.

С известно закъснение забеляза, че Коул е спрял пред пешеходна пътека. Премина жена с бебешка количка. После плавно потегли. Миг по-късно се изненада, тъй като той не зави на следващата пресечка, а продължи направо по Авеню дьо Вердюн.

— Трябваше да завиеш тук, за да избегнем натовареното движение.

— Знам. — Намали скоростта и зави по Алеята на англичаните, от двете страни на която растяха палми.

— Защо минаваме оттук? — Сви вежди. — Ти каза в болницата, че отлитаме направо за Ню Орлиънс.

— Ще отлетим… веднага щом отстраним проблема с паспорта ти.

— Какъв проблем с моя паспорт?

— Просто нямаш такъв… Все още. Надявам се, че вече ни чака в хотела.