Люсиен не каза нищо повече и се запъти бързо към кабинета. Там бележката беше сложена върху голям плик и Люсиен веднага разбра, че е от онези, които лейди Холинг използваше, за да пренася рисунките си.

Милорд, заминавам си за вкъщи, за Сейнт Дженивиъв. Рисунката ще ви бъде достатъчно обяснение. Веднага ще започна с помощта на баща си, дело за развод и ще ви бъда благодарна, ако в бъдеще не се опитвате да влезете във връзка с мен и с моето дете. Не желая повече да ви виждам.

Тя дори не се беше подписала. Замаян от шока Люсиен посегна към плика. Когато видя себе си на рисунката, как лежи гол в леглото на Памела, той затвори очи.

После се накара да разгледа рисунката по-отблизо. Стори му се позната, въпреки че не можа да си спомни кога Памела я е направила. Тя знаеше колко му е неприятно да го използва за модел. Тази рисунка беше доказателство за доброто й познаване на човешкото тяло, беше едновременно чувствена и елегантна. Клара нямаше да долови сексуалния подтекст на работата. Отдолу се четеше подписът на Памела и думите „Le chat“.

Значи сега Клара беше вече наясно защо „Le chat“ знаеше за облога и за нейния прякор, и какъв е бил „Le chat“ за Люсиен, поне до брака. Беше и казал, че няма метреса и сега това беше истина, но тя щеше да помисли, че я е лъгал. Щеше да реши, че всяка негова дума е била лъжа.

Тя си бе отишла. Беше го напуснала, както винаги се беше страхувал. Той застана за минута неподвижно в стаята, в която неговия баща беше разбрал за изневярата на неговата майка и се мъчеше да проумее станалото. Клара го беше напуснала. Но тя не го беше мамила. Ако някой беше мамил, това беше той. Беше копнял тя да го обича, но само я беше прогонил, както баща му беше прогонил неговата майка. Каква странна мисъл, че сам си е виновен за драмата, от която винаги най-много се беше страхувал.

— Клара — измърмори той. — Съжалявам. Искам да зная как да те пусна да си идеш, но не зная.

— Лъки?

Той чу гласа на Джак и се обърна.

— Сиби, момичето на Памела, е тук. Хейъс я въведе в салона. Много е развълнувана. Мисля, че ще е по-добре да дойдеш.

— Веднага — отговори Люсиен.

Когато Джак излезе, Люсиен погледна документите в ръката си. Сложи бележката на Клара в джоба, а рисунката на Памела накъса на малки късчета, които след това изгори в камината.

— Утре с теб ще е свършено, Памела — измърмори Люсиен. — Веднъж завинаги, кълна се във всичко свято.

24

Беше вече тъмно, когато лорд Кърлейн настигна каретата на Клара пред хана „При веселото момиче“. Беше яздил повече от три часа в усилията си да открие лейди Клара. През последния час беше паднала гъста, студена мъгла, а сега и заваля. Когато лордът влезе в хана, той беше мокър до кости, беше му студено и не беше в настроение да се остави собственикът на хана да го спира с каквото и да било обяснение.

— Но, милорд! — извика ханджията и застана пред вратата на частния салон, в който Кърлейн искаше да влезе. — Дамата и джентълменът тъкмо седнаха да се хранят. Позволете, моля ви, да пратя първо някое слугинчето с бележка от вас. Тук не обичаме да смущаваме гостите си. — Лицето на ханджията стана още по-отчаяно, когато видя колко мокър и мръсен е лорд Кърлейн.

— Уверявам ви, аз няма да им преча — каза Кърлейн. — Що се отнася до намеренията на капитан Блейксли, те са вече друга работа. Тъй че помолете го, ако обичате, да бъде сдържан. А сега ми се махнете от пътя.

Ханджията се притисна още по-силно към вратата.

— Милорд, умолявам ви…

— По дяволите! — измърмори Кърлейн и почука на вратата. — Лейди Клара — извика той. — Аз съм Кърлейн. Трябва веднага да говоря с вас. Блейксли? — И той почука отново. — Влизам!

— Умолявам ви, само без насилие, милорд! — възкликна ханджията.

Вратата се отвори и дребничкият ханджия за малко не падна в стаята. Капитан Блейксли го хвана за палтото и го изправи на крака. После изгледа Кърлейн и затръшна вратата зад себе си.

— Кърлейн — каза той хладно. — По каквато причина и да сте тук, изобщо не сте добре дошъл. Лейди Клара не желае да има нищо общо с вас. Тъй че бъдете така добър и ни оставете на мира.

В отговор Кърлейн извади от палтото си пистолет и го насочи към гърдите на Блейксли.

— Господ да ми е на помощ — простена ханджията. Зад него Блейксли се вцепени.

— Милорд, маниерите ви не могат да се нарекат добри.

Кърлейн се ухили.

— В момента изобщо не ми пука за маниерите ми. Наложихте ми същинско преследване и няма да се махна, преди да съм говорил с лейди Клара. Насаме.

— Виж ти, а ако се възпротивя, ще ме застреляте, така ли? — попита спокойно Блейксли.

— О, да, не сте първият англичанин, който се наема да ми служи за мишена. Само че не желая да предоставям решението на вас. Лейди Клара! — извика той. — Кажете на скъпия си приятел, че ще говорите с мен, в противен случай ще му забия един куршум в стомаха.

Вратата се отвори и Клара надникна, пребледняла, през рамото на Блейксли.

— За бога, милорд. Да не сте полудели?

— Да — отговори навъсено той. — Откакто живея в Англия, наистина съм луд.

— Той няма да стреля — каза Блейксли. — Продължи да се храниш, Клара, аз ще се погрижа за него.

— Не, моля те — докосна тя рамото на капитана. — Остави ме да поговоря с него. Не бих искала да направя вулгарно представление за останалите гости.

— Да ви поживи господ! — измърмори ханджията.

— … освен това лорд Кърлейн е яздил дълго в този дъжд, за да ме види. Дължа му да го изслушам. — Ако обичате, скрийте оръжието си, милорд — каза тя на Кърлейн.

Той го направи и се поклони.

— Радвам се, че най-сетне ще ме чуете, милейди. Вече бях загубил всяка надежда да говорите още веднъж с мен.

— Тя и сега няма да го направи — прекъсна го Блейксли. — Аз няма да го допусна. — И той сложи ръка на кинжала си.

— Недей, Андрю — извика Клара. — Искам да изслушам лорда. Остави ни, моля те, за малко сами.

Блейксли не отстъпи веднага, но в края на краищата се съгласи да излезе при условие, че ще чака пред вратата и разговорът няма да трае по-дълго от двайсет минути.

— Много мило от негова страна — измърмори Кърлейн и хвърли мокрото си палто на един стол. Погледна със съжаление подгизналите си ботуши. — Моля да ме извините за вида ми — каза той на Клара, която го гледаше сериозно. — Не очаквах да завали.

— Та вие сте премръзнали — каза тя. — Седнете до огъня, ще ви налея чай.

— Вино, ако обичате. Или бира. Каквото имате. Съжалявам, че ви развалих вечерята. — Той се отпусна с благодарност на един стол. — Времето ни е ценно.

— Аз няма да се върна в Лондон — каза тя и му подаде чаша вино. — Ако сте дошли с такава цел, напразно сте си направили труда. Как разбрахте, че съм тук?

Той пое чашата и се усмихна.

— Бях тръгнал за Барингтън, за да ви се извиня още веднъж и ви видях да тръгвате с капитана. Ще е жестоко от ваша страна, милейди, да ме отпратите още веднъж. Зная, неприятно е да се говори за това, но вие простихте на всички, замесени в тази история, само на мен не пожелахте да простите. Това събуди любопитството ми. Мислех, че сме приятели.

Тя отиде до камината.

— Наистина ли? Признавам, че по едно време и аз мислех така, милорд. Но вие сте искали, изглежда, само да държите под око обекта на вашия облог. През всички тези месеци вие все ми давахте кураж и аз наистина мислех, че сте приятелски настроен към мен. Сега вече са ми ясни истинските ви намерения.

— Намеренията ми бяха много прости — да получа колкото може повече пари. Не съм искал да нараня нито лорд Калън, нито вас. Замисълът ми изглеждаше безпогрешен. Всеки, който си беше направил труда да послуша Калън, знаеше, че той е влюбен във вас, нещо повече, обсебен до лудост. Не виждах нищо лошо в това да използвам този факт за своя облог.

— Може и да е бил някога обсебен — съгласи се меко Клара и седна. — Но това е минало. Той никога не ме е обичал и никога няма да ме обича. Боя се, че вие в края на краищата ще загубите облога, милорд. Не биваше да идвате тук да ме придумвате да дам на лорд Калън втори шанс. Аз няма да се върна при него.

— Аз вече спечелих облога. Калън ми изпрати парите преди повече от две седмици. Тъкмо това исках да ви докажа днес, когато ви видях да потегляте. — Тя го изгледа недоверчиво и Кърлейн въздъхна. — Милейди, защо, за бога, трябваше да бягате? Бях убеден, че между вас и Калън всичко е наред, въпреки абсурдната рисунка в „Глед Тайдингс“. Надявах се, че стоите над тези неща.

Клара стисна устни, но после му разказа за посещението, с което я бе удостоила лейди Холинг. Кърлейн простена, когато тя стигна до рисунката, която дамата й беше оставила като сватбен подарък.

— Та, както виждате, милорд — заключи Клара и го погледна право в очите, — успях да разбера какъв лъжец е моят съпруг. Аз вече не му вярвам. Той ми се закле, че няма метреса, а се оказа, че доста отдавна е близък с лейди Холинг. Ако е излъгал за едно, направил го е и за друго. За мен остава задоволството, че и вие и двамата няма да спечелите облога. Връщам се в Сейнт Дженивиъв и ще остана там, докато баща ми уреди развода.

— Клара, не добавяйте към греховете на съпруга си и моите още един — този, че постъпвате като глупачка. — Кърлейн се наведе напред. — Представа нямам от какъв характер е била някога връзката на лорд Калън с лейди Холинг, въпреки че мога лесно да си представя каква е била преди вашата сватба. Фактът, че той е прекарвал много време… с тази жена, подсказва какво е имало между тях, но със сигурност зная, че откакто е женен, той рядко или дори никога не се е виждал с нея. Доколкото ми е известно те вече са се мразели и тя положи неимоверни усилия, за да разруши брака му. Що се отнася до облога. — Той стана и затърси в джобовете на мокрото си палто. — Ето и доказателството. — Той държеше измачкан лист. — Много дни преди да се появи карикатурата, вашият съпруг ме призна за победител. И той сложи писмото в скута на Клара.