Тя свъси чело.

— Как да съм сигурна, че не сте го фалшифицирали?

— Клара, Клара — смъмри я той като немирно дете. — Как можете дори да си го помислите? Фалшифицирането е сериозно обвинение, а пък аз съм твърде интелигентен, за да го направя. Прочетете го и се убедете сама, че е почеркът на вашия съпруг.

Клара го послуша.

— А това какво значи? Вие сте осведомили лейди Холинг, че той е във Воксхол? Имал е намерение да я срещне там?

— Тя беше нарисувала още една карикатура, която вие никога не видяхте. — Той й я описа накратко. — Калън искаше да отвлече вниманието й, докато Джак унищожава матриците, моята задача беше да я осведомя къде е Калън. Знаехте ли, че тя нарочно беше довела Блейксли, за да го срещне с вас? Беше се запознала с него само за да го използва срещу вас и да забие клин между вас и Калън.

— Но защо? — попита Клара. — Нима е могла да помисли, че аз ще избягам с Андрю?

— А не правите ли тъкмо това в момента? — Той я погледна и тя се изчерви. — Предполагам, че се е надявала двамата с Калън да могат пак да се съберат, надявала се е присъствието на Блейксли да разпали отново ревността му. Получи се обратният резултат. Както можете да видите, тази бележка е написана на следващия ден. Лорд Калън е взел очевидно решението си и е осведомил лейди Холинг за него. Тъй като той вече не я искаше, а Рексли открадна нейните рисунки, тя е решила да си отмъсти с карикатурата. Сигурно си е казала, че щом Калън не може да бъде неин, той не трябва да бъде и ваш, или е искала да накаже Калън и да му отнеме жената, която обича. Знаела е, изглежда, че загуби ли вас, вече всичко ще му е безразлично. Сторила го е много умело. Вие напускате мъжа, когото обичате, защото сте повярвали на отровните лъжи на Памела.

— Не е само това — каза тя тихо и погледна отново бележката. — Не беше само стореното от лейди Холинг. Тя може би само ми показа колко непреодолими са трудностите между лорд Калън и мен. Радвам се все пак, че вече ви е изплатил парите за облога. Това улеснява за мен някои неща. Тя погледна писмото. — Той наистина ли искаше да заминем заедно за Пеъруд?

— Не ви ли го е казал?

— Каза ми — прошепна тя.

— Клара, аз познавам лорд Калън по-зле от вас. Не зная какво се е случило между вас, но зная, че един мрачен мъж с труден характер се ожени за добра и мила жена и така получи нещо, което навярно винаги е смятал за непостижимо. Този мъж се промени благодарение на вас. И то от любов. Вие можете да си седите вкъщи до края на живота си и да твърдите, че вашият брак е бил истинска катастрофа, но трябва да прозрете истината. Люсиен Брайланд ви обича и опита всичко, за да ви го покаже. Той може да е направил повече грешки от други мъже, но се съмнявам друг да е положил толкова усилия, затова не отхвърляйте всичко с лека ръка — предупредя я той спокойно и сериозно. — Няма нищо по-тъжно от увяхваща любов. Моля ви, Клара, не правете грешката, която допуснах аз. Само ще съжалявате и ви казвам, че ще се обречете на много самотен и тъжен живот.

Тя дълго мълча, преди да каже:

— Бих искала да поговоря с Андрю. Насаме. — Тя го погледна. — Милорд, мога ли да ви помоля да го извикате?


В къщата беше тъмно и тихо. Джак чакаше търпеливо, без да обръща внимание на студа, проникващ през дрехите му. Умееше да чака, а това беше важно при всеки лов.

Измина още един час, преди плячката му да се появи. Дрънченето на ключ издаде присъствието й, после чу и тих глас.

— Сиби?

Тя запали свещ.

— Сиби, къде си?

Чуха се стъпки и се приближиха.

— Сиби, глупаче! — чу се гневен глас.

Тя влезе в ателието и изпъшка, защото видя, че то е съвсем празно.

— Сиби! — изкрещя тя.

— Боя се, че я няма — каза спокойно Джак. Сега и той запали свещ. — Тя всъщност вече не е в Лондон и дори не е в Мидълсекс. Намерих й много по-добро място — засмя се той. — Вие вече няма да я видите.

Памела Холинг го изгледа втренчено.

— Тя не би ме напуснала — прошепна недоверчиво. — Сиби е прекалено лоялна, за да го направи.

— Лоялна е, но не по отношение на вас. Люсиен беше много по-мил към горкото момиче и тя сметна за необходимо да го осведоми за вашите намерения. Колко жалко, че толкова се е страхувала от вас, та не е дошла по-рано и не е предотвратила посещението ви при лейди Клара. А то беше неразумно от ваша страна, Памела — каза той и я заведе до масата. — Люсиен ме помоли изрично да не проявявам ни капчица милост, както и вие не проявихте милост към жертвите си.

Тя се озърна ужасена в празното помещение. Джак никога не беше виждал тази жена толкова уязвима.

— Моето изкуство — прошепна тя. — Какво сте направил с картините ми?

— Те са на сигурно място — сви той равнодушно рамене. — Ще наредя да ви ги изпратят, където отидете.

Памела Холинг не прояви признаци на облекчение. Очите й святкаха и тя се обърна към Джак, готова за битка.

— Защо сте тук, Джак? За да ме заплашвате? За да ме убиете? Изненадана съм, че Люсиен не е дошъл лично, но предполагам, че е хукнал подир малката си женичка. Дали ще убие нея и Блейксли, как мислите? Няма ли да е чудесно? Вече виждам заглавията. Тя се засмя. — „Какъвто бащата, такъв и синът“.

Джак отдавна знаеше как трябва да се постъпва с Памела. Отровните думи бяха най-острото оръжие, с което изваждаше хората от равновесие. Люсиен съумяваше всеки път да реагира добре, но Джак имаше предвид нещо по-ефикасно.

— Тук съм, за да ви кажа какво ще стане с вас — обясни той, — и за да ви накарам лично да се изметете оттук.

Тя го изгледа за миг, а после се разсмя още по-високо.

— Така ли, милорд? Колко мило от ваша страна, но съвсем безполезно, уверявам ви. Вече имам известни планове. А вие не можете да направите нищо, за да ме спрете.

— Е, ще видим. Впрочем пътуването ни до Стейнс беше много приятно. Да затворите котка на мястото, където трябваше да се видим, беше истински шедьовър. Не мисля, че бих се сетил за нещо по-драматично.

Тя се усмихна сияеща и се залови да оглежда ателието.

— Реших, че това ще хареса на Люсиен — каза тя и докосна някаква дупка там, където от стената бяха извадени пирони. — Съжалявам само, че не можех да видя лицата ви. Бесни ли бяхте?

— Ужасно. Люсиен за малко не уби коня си от бързане да се върне в Лондон. Той веднага се усъмни и не искаше да тръгва за Стейнс, но аз настоях. Боя се, че по моя вина лейди Клара е била принудена да приеме такава пепелянка в дома си.

Тя изплющя с език.

— Е, Джак, налага ли се да се обиждаме взаимно? — Тя се приближи към него. — И аз съм измислила няколко прякора за вас. Много пъти съм искала да ви взема за модел на карикатура, но Люсиен не ми позволи. Съжалявам, че не го направих. — Тя се приближи и вдигна ръка да си поиграе с вратовръзката му. Нейният парфюм го удари в носа, а от близостта и му прилошаваше. Но той не се издаде и отвърна на изкусителния й поглед. — Зная много за вас, лорд Рексли, дори какъв тип жени предпочитате и какво обичате да правите с тях. Вече сте си създали репутация в публичните домове. Често съм се питала какво ли ще е да опитам с вас.

За малко не му призля.

— Аз пък винаги съм се питал как Лъки не го е гнус да спи с вас.

Тя отвори широко очи, но той не успя да отстъпи. Единственото предупреждение за удара беше разтреперената й ръка. Тя го улучи точно и раздра бузата му. Но той остана неподвижен, сякаш нищо не беше усетил.

Тя се усмихна накриво.

— Какво бихте казали, ако цял Лондон научи за истинския ви произход? — изсъска тя — факта, че сте не лорд Рексли, а копелето на лейди Рексли от лорд Манинг. Това ще накара цял Лондон да се разприказва, нали?

Наложи му се да направи огромно усилие, за да се овладее и да не реагира на думите й. Ударът го улучи в най-съкровените му страхове. Затова я беше мразил винаги толкова много — задето имаше властта да съсипва с отровата си човешки съдби.

— За тези слухове няма никакви доказателства, защото не са верни — изрече той. — Съмнявам се някой да им повярва.

— Колко сте наивен! — изкикоти се тя. — Хората вярват с огромно удоволствие, стига да е нещо пикантно. Или искате да ви го докажа? Още една рисунка, преди корабът ми да замине за Франция? — смехът й беше злобен.

— Господин Росуел и съпругата му вече не са в Лондон — осведоми я той. — Заминаха на пътешествие из Европа. — Той видя с радост как усмивката й угасна. За нея беше новина. — Боя се, че „Глед Тайдингс“ вече не съществува. Но днес се появи все пак извънреден брой. Учуден съм, че още не сте го видяла. Съдържа една изключително интересна карикатура. — Той извади един екземпляр и го сложи до свещта на масата, така че рисунката да се вижда добре.

Памела зяпна вестничето с отворени уста.

— Не! — извика тя. — Не е възможно… Да не сте посмели… — Тя пое вестничето с трепереща ръка. — Круайшънс! Той сигурно е сграбчил възможността с две ръце. Ще го убия.

— Това би добавило и убийство в списъка на обвиненията срещу вас. Мислите ли, че ще е разумно?

— Обвинения ли? За какво говорите?

Той се усмихна небрежно.

— Мисля, че добре знаете, Памела. Спомнете си само карикатурите си. Някои са предателски. Има хора, които съсипахте със злобата си. Сега, когато в Англия вече всеки знае коя сте, всички ваши жертви също знаят на кого дължат мъките си. Знаят и къде да ви намерят, нали така?

— Да — прошепна тя ужасена, — но аз заминавам за Франция. Там ще съм в безопасност.

— Боя се, че грешите, мила моя. Не можахме да склоним капитана на кораба да ви отведе. Той мрази „Le chat“ след онази грозна карикатура срещу флота, в който дълго е служил. Каза, че ако сте пасажерка на неговия кораб, ще изчезнете тихомълком някъде по средата на Ламанша.

Тя затвори очи и наведе глава.

— Съмнявам се дали в Лондон някой ще пожелае да си има вземане — даване с вас, освен ако не става дума да бъдете обесена. Или изгорена. Тъй или иначе, краят е един и същ — добави сериозно той. — Вие нямате приятели, Памела и сега само аз мога да ви помогна, затова предлагам да направите каквото ви кажа.