Люсиен

Клара препрочете бележката, преди да я остави да падне в скута й. Какво ли можеше да е толкова важно, та Люсиен внезапно е напуснал града? Беше тръгнал даже без палто. Заповедта да не излиза от Барингтън по-скоро я учуди, отколкото ядоса. Помисли си, че може да е открил следа на „Le chat“. Знаеше, че двамата с Джак търсят художника, но, колкото и да го разпитваше, това беше всичко, което й разкри. Беше решила твърдо да разбере кой е, кой я е нарисувал на онази ужасна карикатура. Необходимо й беше за вътрешното й спокойствие. Докато разбере, ще подозира всички — слуги, познати, приятели, може би дори членове на семейството.

Люсиен й напомняше, че я обича. Тя се позамисли. Беше повторил тези думи толкова много пъти, че тя почваше да му вярва. Толкова се стараеше да й се хареса и така искрено се изповядваше, нищо, че го правеше трогателно нескопосано, защото, както сам си призна, не му беше присъщо. Всъщност тъкмо това още повече я трогна. Нейният мрачен, навъсен Люсиен се мъчеше да бъде приветлив, любезен съпруг и домакин — а тя знаеше, че това никак не му допада, най-вече задължението учтиво да разговаря. Но го правеше заради нея, само заради нея и това й помагаше да лекува болката, която той й причини.

На вратата се почука леко и се чу гласът на Хейъс:

— Милейди.

— Да? — усмихна му се Клара.

— Някоя си лейди Холинг желае да ви види — каза той и влезе с поднос в ръка. — Настоя да ви предам това.

Клара пое с въздишка плика и разчупи печата. Красивата лейди Холинг беше последният човек, когото би искала да види. Твърде добре помнеше вечерта във Воксхол. Но Люсиен й каза, че тази жена не е негова метреса и тя му вярваше.

— Добре де — измърмори, след като прочете бележката, — щом толкова настоява да говори с мен, Хейъс, пуснете я да влезе. И наредете, ако обичате, да ни донесат чай.

Клара имаше само няколко мига време, за да съжали, че не се е по издокарала, защото лейди Холинг вече влизаше в гостната, облечена в червена рокля, подходяща, подплатена с кожа пелерина и с червено-златна шапка.

— Милейди — каза Клара и стана, като се довери на дългогодишния си опит на домакиня. — Колко мило, че сте дошли да ме посетите. Много съжалявам, но виконт Калън не си е вкъщи.

— Дойдох да видя вас — отговори лейди Холинг. — Благодаря ви, че ме приехте. Чух, че след онази нещастна рисунка, вече не са ви виждали често в града.

Гласът на жената беше напрегнат, а Клара вече беше нащрек, защото беше неучтиво от страна на гостенката да споменава за карикатурата. Въпреки това каза любезно:

— Не искате ли да седнете? Ще кажа да донесат чай.

— Благодаря — каза лейди Холинг и седна. — Не мога да остана дълго, но чаша чай ще е много мило. Кажете, какво мислите сега, като омъжена жена, за брака?

Клара седна.

— Намирам, че е нещо добро — отговори тя. Изпита облекчение, когато донесоха чая и можеше да почне да налива, вместо да среща настойчивия, почти неучтив поглед на посетителката.

Лейди Холинг пое чашата си и седна отново, но пак, без да изпуска Клара от очи.

— Чух, че Люсиен се е отдал с желание. На брака искам да кажа. Вие, изглежда, му харесвате.

Клара силно се изчерви. Беше възмутително, че тази жена го нарича на малко име.

— Мисля, че и двамата сме доволни — отговори тя веднага.

— Доволни — повтори лейди Холинг. — Да, в момента сигурно сте доволни. Но дали ще е все така? Това е въпросът. Винаги е било трудно да се задържи вниманието на Люсиен. Но вие го знаете, може би, по-добре от мен.

Клара сложи шумно чашата си на масата.

— Да, наистина смятам, че го познавам по-добре от всяка друга. Кажете, как вървеше вашият брак с покойния лорд Холинг? Не се съмнявам, че той много ви липсва.

Лейди Холинг се усмихна.

— Да съм омъжена за него беше приятно и напълно по вкуса ми, а в деня, в който почина, дълбоко съжалих за загубата на неговите доходи и макар и слабата закрила, които ми даваше. Но аз бързо се утеших. Вашият съпруг се прояви особено усърдно като добър приятел.

Е, това беше вече наистина прекалено. Клара изостави всяка учтивост.

— Лейди Холинг, — каза тя — искате, както виждам, да намекнете за връзка с моя съпруг, преминаваща границите на познанството. Нека ви заявя — получих уверенията му, че такава връзка няма.

Това изглежда не изненада лейди Холинг.

— Разбира се, че не си е признал. Кой разумен съпруг би го направил? Да ви кажа право, бях доста изненадана, когато той ми съобщи, че ще се жени за своето малко пуйче. Да не ви казвам колко често сме се смели на този прякор. Имах впечатлението, а ние често говорехме за вас, че той ви мрази, а ето че въпреки всичко се ожени за вас и сега е доволният съпруг. Идеалният съпруг.

Клара сви юмруци.

— Вървете си, моля ви. Веднага!

— Само още миг, скъпа — увери я лейди Холинг. — Дойдох да ви донеса малък сватбен подарък. Беше нехайство от страна на Люсиен да не ме покани на вашето тържество, но един мъж едва ли желае на такова събитие да види метресата си, нали така? Реших все пак, че бихте получили с удоволствие нещо, което ще ви напомня за него, когато се озовете затворена в Пеъруд, а той ще може да остане тук в Лондон и при мен. Това е спомен за твърде интимен момент. — Тя взе плика и го сложи внимателно до нейния стол. — Сигурна съм, че ще го оцените. — Тя стана, засмя се самодоволно и изгледа Клара отвисоко. — Не мисля, че ще се видим пак, защото Люсиен ми довери, че много скоро ще ви заведе в Пеъруд. Но не се тревожете за любимия си съпруг. Аз ще се грижа добре за него. Сбогом, милейди.

След като жената си отиде, Клара седя пет минути разтреперана, преди да си възвърне бавно самообладанието. Тя стенеше и мислите й прескачаха, докато си припомняше цялото посещение.

Когато стана, краката й се подкосиха, но тя се накара да отиде до масата, на която лежеше пликът. Наложи й се три пъти да опита, преди да успее да отвори плика. В него имаше лист хартия. Извади го и погледна рисунката. След това Клара разбра, че притежава все пак способността да припада и я обгърна мрак.

Когато Клара дойде на себе си, Хейъс и госпожа Макинес бяха коленичили до нея. Зад тях чакаха няколко слугини и един слуга. Клара побутна встрани солите за мирисане и се опита да седне.

— Полека, милейди — каза Хейъс и й помогна. — Пратих да доведат лекар.

— Трябва да ви занесем веднага в леглото — заяви твърдо госпожа Макинес. — Какво направи тази ужасна жена, та се развълнувахте толкова?

— Не биваше да приемам визитната й картичка — каза Хейъс. — Моля да ме извините, милейди. Да знаех какъв тип жена е, никога нямаше да й позволя да престъпи прага.

На Клара й се виеше свят. Тя вдигна ръка към челото и се опита да осмисли станалото.

— Бяла сте като платно — каза загрижено госпожа Макинес. — Трябва да ви занесем горе и да ви сложим да легнете. Някой от слугите ще ви занесе.

— Не — прошепна Клара и примига, за да може отново да вижда ясно. — Не, аз трябва — къде е пликът? — озърна се тя.

— Плик ли? — попита Хейъс. — За този тук ли говорите, милейди?

Беше паднал на пода. Клара веднага го взе.

— Да, слава богу — каза тя, като видя, че е върнала рисунката в плика и никой не може да го види.

— Трябва да напиша една бележка — каза Клара. — Веднага. Помогнете ми да стана.

— Но, милейди — възрази госпожа Макинес.

— Помогнете ми — твърдо настоя Клара. — Добре съм. Трябва само да стигна до канапето. — Тя се облегна тежко на ръката на Хейъс. — Донесете ми хартия и мастило.

Беше кратка бележка, която тя сгъна и подаде на Хейъс.

— Занесете това веднага на капитан Блейксли. Лично.

Хейъс се поклони и тръгна, а Клара подаде ръка на госпожа Макинес.

— Госпожо Макинес, ще ми помогнете ли, моля ви, да се кача горе? Трябва да ми помогнете да си стегна багажа.

— Багажа ли, милейди?

— Да — отговори твърдо Клара. — Багажа.


Беше чиста случайност, че лорд Кърлейн видя как капитан Андрю Блейксли помогна на виконтеса Калън да се качи в някаква карета. Беше на път за Барингтън, за да се опита още веднъж да се извини на Клара и сега носеше нещо, което сигурна щеше да я омилостиви. Картината, която видя — как лейди напуска къщата под ръка с капитан Блейксли, го накара да се вцепени. Успя да зърне само за миг пребледнялото й лице под бонето. За разлика от нея спътникът й изглеждаше бесен. Той помогна на лейди Клара да се качи в каретата, след което яхна коня, който едно конярчето му беше държало.

Кърлейн стоеше и гледаше подир каретата, която потегли и се заотдалечава бавно по улицата. Блейксли я следваше отблизо. Той видя и багаж, багажа на лейди Клара. Защото от Калън нямаше и следа.

Кърлейн изруга, обърна се и се запъти към дома си.

Когато Люсиен се върна в Барингтън, беше вече тъмно. С Джак по петите му, той се втурна в къщата.

— Хейъс! — извика той. — Клара!

— Спокойно, Лъки — каза Джак. — Нали не искаш да предизвикаш паника.

— Милорд! — Хейъс се появи в хола. — Върнахте се, какво щастие!

— Къде е виконтесата? — попита Люсиен.

— Отиде си, милорд — каза откровено Хейъс. — Отпътува с капитан Блейксли преди няколко часа.

— С Блейксли? — гласът на Люсиен прозвуча ледено.

— Да, милорд. Той трябва да я заведе в Сейнт Дженивиъв.

— Кога тръгнаха?

— Малко след чая, милорд. Тук имаше една посетителка…

— Жена? — попита Люсиен.

— Господи! — възкликна Люсиен. — Клара прие ли я?

— Дал и се боя, че това ужасно я развълнува. Толкова съжалявам, че внесох визитната й картичка, милорд, защото след срещата им намерих милейди припаднала на пода.

— Припаднала? И въпреки това е отпътувала?

— Беше съвсем кратък припадък. Бързо се съвзе и отказа да изчака доктора или да си легне. Госпожа Макинес се опита да я разубеди, но тя настоя да тръгне. Да — и мисля, че ви остави бележка, в кабинета.