— Радвам се да те видя, момко!

— Донесе ли ми нещо? — попита майка си Лоран.

— Разбира се. — Жозефин извади огромен Мики Маус от пакетите на задната седалка. — Как ти се струва? Джон Д. го купи специално за теб от „Дисниленд“. Виждал ли си досега такъв огромен Мики Маус?

— Не — каза Лоран, като ясно се виждаше, че и не е горял от желание да види.

Изабел се надяваше Жозефин да е донесла и други подаръци.

Но нямаше нужда да се тревожи за това. Докато седяха на сервираната маса на терасата в очакване на Жозефин и Джон Д., Лоран показа на Изабел всичките си подаръци. Изящен ръчен часовник, с който можеш и да се гмуркаш, електрическа китара, огромна кесия бонбони „Маршмелоу“, книга за „Дисниленд“ и една за крокодили, които живеят във Флорида, бейзболна шапка, страхотни джинси, които обаче за жалост бяха твърде малки — той много беше пораснал, откакто Жозефин го беше видяла за последен път, — тениска, спално бельо на звезди и райета и една пижама с Мики Мауси.

— В леглото няма да се виждат — каза великодушно Лоран.

Матилд беше приготвила вечерята, изцяло ръководена от мотото „Любовта минава през стомаха“, и с надеждата, че звездното меню ще отприщи щедростта на сестра й и нейния любим.

— Като начало нека не повдигаме въпроса за Лоран — беше казала боязливо госпожа Сесил, а Матилд рече:

— По-добре изобщо да не си отварям устата. Така няма опасност да кажа нещо, с което да засегна Жозефин.

— А аз няма да отварям дума за Америка — реши госпожа Сесил.

— Аз също — присъедини се и Ермелин. — Макар да съм на мнение, че всички американци са откачалки.

— Да, особено този. Прилича на каубой, а дори не може да язди — каза Бертран. — Но на мен не ми пречи! Стига да отпусне един милион франка и „Ринкинкин“ да си остане това, което е, пък той нека си бъде какъвто си ще.

— Не е нужно да ги докосваме с кадифени ръкавици — ядоса се Корин. — Не сме някакви просяци! Тук става въпрос както за нашите дялове от „Ринкинкин“, така и за дела на Жозефин. Така че е само в неин интерес да ни даде този заем.

Всички кимнаха, но никой не беше толкова убеден.

— О, това мирише превъзходно — каза Джон Д., когато двамата с Жозефин най-после се появиха на терасата.

Той говореше на английски, по-скоро на американски, но всички, с изключение на Лоран, го разбраха. Това се дължеше на многото американски, австралийски и канадски студенти, които настаняваха тук всяка година по време на прибирането на реколтата. Изабел също не говореше лошо английски, защото в единайсети клас беше посещавала една година някакво висше училище в Брайтън.

— Да, Матилд приготви за нас менюто, заради което нейният ресторант е получил две звезди — каза тя.

— Твоят ресторант ли, Матилд? — Жозефин се усмихна на по-голямата си сестра, която тъкмо поднасяше печени тиквички. — А аз си мислех, че само работиш там.

— Внимателно, горещи са! — Матилд сложи пред Жозефин една изкусно подредена чиния.

Изабел беше удивена колкото от прекрасните ордьоври, толкова и от каменното и невъзмутимо изражение на Матилд.

„Само да не се поддаваме на провокации, беше казала още преди това в кухнята тя. В противен случай ще се скараме, преди да сме си изпили аперитива.“ Само че те вече си бяха изпили аперитива — леденостуден коктейл, — докато чакаха Жозефин и Джон Д. Матилд пък беше пила в кухнята бяло вино, поне един литър от следобеда насам, а Лоран и Изабел по разбираеми причини предпочетоха безалкохолни напитки.

Жозефин въздъхна видимо опечалена.

— Значи още се трепеш за по няколко франка на месец, а, Матилд? И излиза, че в „Мишлен“ не пише твоето име, а името на шефа ти експлоататор.

— Така е — отвърна Матилд и побърза да се върне в кухнята.

— Горката Матилд — каза Жозефин. — Сигурно е ужасно да си на прага на четирийсетте и да нямаш нищо налице: нито мъж, нито кариера, нито дете, нито дом, нито дори вълнуващ живот!

Корин понечи да отговори, но получи сритване от Изабел и предупредителен поглед от госпожа Сесил.

Вместо него госпожа Сесил каза любезно:

— Мисля, че Матилд може да се гордее с кариерата си.

— Несъмнено — добави Изабел. — Прочетохте ли статията в майското издание на „Шепот от кухнята“, където пишеше за нея? Наричаха я царицата на провансалската кухня и аз мисля, че е съвсем основателно!

Жозефин не беше единствената, която погледна учудено Изабел — никой не беше чувал за статията в „Шепот от кухнята“, както и че изобщо съществува списание с такова име.

Само госпожа Сесил не чу възражението на Изабел. Тя все още обмисляше как да защити честта на по-голямата си дъщеря:

— А относно вълнуващия живот: някои хора предпочитат да водят порядъчен живот.

— Това някакъв намек ли беше? — попита Жозефин. — За твое сведение, моят живот е порядъчен и въпреки това вълнуващ!

Корин отново си отвори устата, но Изабел го изпревари:

— Мога да си представя. Сигурно е прекрасно във Флорида! Завиждам ви!

Нейният възторжен тон сякаш посмекчи Жозефин.

— Да, Флорида е съвсем друго нещо. Изобщо в Америка всичко е по-различно, отколкото в Европа. Много е… динамично!

— Пък и ние, американците, сме млада нация — намеси се Джон Д. — При нас всичко е възможно. И ако някой успее в нещо, ние му се радваме от все сърце. Такова нещо като завист ние не познаваме.

Изабел кимаше в знак на съгласие, всички други се бяха съсредоточили в яденето.

— Вземете например нашата фирма. Допреди двайсет години още никой не беше чувал за хотелите „Дивайн“. Днес всички говорят за нас. Ние сме на всички хубави кътчета по света.

— Колко хотела казахте, че има фирмата ви?

— Двайсет и четири — отговори Джон Д. — Планираме да направим двайсет и петия тук, във Франция.

— А пък аз си мислех, че хубавите места по света са повече от двайсет и четири — промърмори Корин на френски.

Изабел беше напълно съгласна с него. Скучни, многоетажни паралелепипеди с ужасни стъклени куполи — това беше запазената марка на хотелите „Дивайн“. Може местата, където се намираха, и да са били хубави преди построяването на хотелите, но после? Абсурд.

— Къде ще бъде двайсет и петият хотел „Дивайн“? На Лазурния бряг ли?

Джон Д. поклати глава.

— Не. Според проучванията на пазара Прованс би бил по-подходящо място. Макар че лично аз предпочитам крайбрежията. Наши приятели са си наели през лятото вила там. Къде точно беше, скъпа? Сен Тропе?

— На Антибите — поправи го снизходително Жозефин. — Фантастична вила с басейн и яхта с платна. Седем спални, седем бани, всичко в мрамор. Поканиха ни да отседнем при тях. Идната седмица ще им гостуваме.

— Още идната седмица? Мислех, че ще останете по-дълго тук — каза госпожа Сесил. — От толкова време не сме се виждали. А Лоран…

— О, мамо, много добре знаеш колко ужасно се чувствам тук в разгара на лятото. Нямате дори басейн, в който да се разхладиш.

— Имаме чудесен гьол за поене на конете — прошепна Бертран на Ермелин, която като никога се съгласи с него. Гьолът за поене на конете щеше да е идеалното място за Жозефин!

— Но Лоран…

— Разбира се, Лоран ще дойде с нас. Нашите приятели също имат малък син. И куче. Ти обичаш кучета, нали, Лоран?

Лоран кимна стъписан.

— Виждаш ли? — Жозефин се усмихна сладко на майка си. — Значи утре или вдругиден ще тръгнем с Лоран за Антибите, та и той да усети нещо от лятната си ваканция. А и да не ви се натрапваме повече.

— Може ли да си взема костенурката?

— Костенурката ли? За костенурката определено ще е по-добре, ако се разделиш с нея за няколко седмици. Ние ще живеем направо на морето и ще плаваме много, да знаеш. Солената вода и соленият въздух изобщо не са полезни за костенурките.

— Разбирам. — Лоран се замисли дали при това положение да не си остане вкъщи.

Измамно доброто настроение се беше изпарило. Изабел забеляза, че всички на масата — с изключение на Джон Д. — гледат мрачно Жозефин. Това не беше добро начало за предстоящия разговор относно единия милион франка. Тя реши да поведе неангажиращ разговор, преди госпожа Сесил или Корин да зададат други въпроси на Жозефин, свързани с Лоран.

— Какво означава това Д. в името ви? — обърна се тя дружелюбно към Джон Д. — От „Дивайн“ ли идва?

Джон Д. се засмя.

— Не, макар че, разбира се, би било подходящо.

„О, сигурно. Божественият Джон.“ Изабел се насили да се усмихне чаровно, за да не издаде подигравателните си мисли.

— Не, идва от едно място във Флорида, в което съм, ха-ха-ха, в което съм заченат. Как мислите, кое е това място?

Джон Д. огледа всички около масата, сякаш им беше задал безумно трудна гатанка. Всички, с изключение на Жозефин, която отегчено бе забила поглед в изящния си маникюр, го гледаха втренчено, сякаш е едно от седемте чудеса на света.

— Какво попита той? — прошепна госпожа Сесил.

— Къде са го заченали родителите му — отвърна Матилд.

— Е, ние откъде можем да знаем?

— Тогава може да е имало фойерверки по цял свят.