— Качеството си е качество — изръмжа Ермелин. — Не е нужно да се подмазваш излишно.

Изабел, която никога не беше опитвала нещо по-вкусно, можеше само да се съгласи с нея.

— Все пак… — каза тя.

— Когато хората недоволстват, че нашите праскови са по-скъпи, отколкото на друго място, тогава им казвам, „не на мен тези“ — продължи да излага Ермелин търговската си тактика, а Изабел се учудваше на всички онези смели купувачи, които не се плашеха от това.

— Заради каменистата почва е — обясни Корин тайната на качеството на плодовете. — През деня тук е горещо и слънчево, но нощем заради алпийския въздух става доста студено. Камъните поглъщат топлината и запазват дърветата от преохлаждане. От друга страна, смяната на температурите помага на плодовете да образуват както повече захар, така и повече киселини. Това ги прави по-сочни и по-ароматни от всички други. Освен това се стараем да не пръскаме за вредители и гъбички — по-хубави праскови няма да намериш в цял свят.

— Точно това трябва да напишем в брошурата — каза Изабел.

— Каква брошура?

— Тази, която ще отпечатаме и раздадем. На пазара. За да не му хрумва на никого повече да си купува от другаде праскови. И защо досега не сте получили субсидии за екологично земеделие? Може би, без да знаете, изпълнявате всички изисквания за предприятие за производство на биопродукти, а за такова нещо държавата отпуска средства.

Корин само я погледна озадачено.

— Понякога направо ме изумяваш — каза той. — Но не се променяй.

На Изабел й трябваше доста време да намери своето място в този бизнес. Тя с удоволствие би помагала при брането рано сутрин, ала съзнаваше, че в нейното състояние нямаше да е особено полезна. Рано сутринта, когато другите ставаха, тя обикновено беше потънала в дълбок, почти мъртвешки сън, от който, ако не я будеха, щеше да излезе едва към осем. После й трябваха час-два, за да й се нормализира кръвното, често й се гадеше и й се виеше свят. Едва към обед идваше на себе си, отпадналостта и тежестта постепенно я напускаха и когато вечер всички други се отпускаха уморени в креслата си, тя беше бодра и готова да върши всякакви безобразия. Едва след полунощ, когато, гола и щастлива, лежеше притисната до Корин в широкото легло на леля Жермен, се чувстваше достатъчно изтощена, за да затвори очи. Парадоксалното беше, че дотогава Корин така се ококорваше, че после му трябваше цяла вечност да заспи. Често успяваше да дремне само за час-два, преди отново да излезе на полето. Заровил лице в косата на Изабел, той се чудеше дали някога ще им се удаде да си поговорят за всичко, което ги вълнува.

Все пак си бяха изяснили някои основни неща.

— А къде е Мадлен? — попита Изабел през първата нощ, когато си легнаха заедно.

— Отиде за няколко месеца в Ню Йорк — отговори Корин.

— Заради теб ли?

— Не заради мен. Там живеела някаква нейна приятелка, с която отдавна не са се виждали. При нейната работа не е от значение дали ще гледа тук Дюранс, или там — над Манхатън. Освен това тази долина и ужасната й снаха й лазят по нервите.

— Значи няма нищо общо с мен. Или с теб.

— По-скоро има — добави Корин. — Когато й съобщих по телефона, че се връщаш, тя каза, че при това положение ще остане там още няколко месеца.

Гласът на Мадлен беше прозвучал особено, някак горчиво и чуждо, и Корин се беше запитал дали при тези обстоятелства изобщо могат да продължат да бъдат приятели. Щеше да е жалко, ако е така, защото Мадлен му липсваше. Винаги когато погледнеше Камелот, му ставаше мъчно за седмичната им езда и за близостта, която бе царяла между тях. Мадлен продължи да държи у тях кобилата си. Едно момиче от селото идваше всеки ден да я разхожда и да се грижи за нея. Този факт навяваше надежда на Корин, че Мадлен ще се върне и че не само ще се възстанови приятелството помежду им, но ще се сприятелят и с Изабел. Защо пък не?

Засега Изабел беше много доволна, задето Мадлен се е разкарала от пътя й. Понякога, когато лежеше в леглото си в Кил и размишляваше, въображението й рисуваше ужасяващи представи, в които Корин и Мадлен са двойка, а фактът, че Мадлен е богата и ще може да спаси „Ринкинкин“, също имаше значение.

„Ринкинкин“ все още беше под заплаха и това не можеше да се прикрие дори от радостта, която всички тук изразиха от бременността на Изабел. Дори ако Жозефин, чието пристигане се очакваше всеки ден, им помогнеше с необходимите един милион франка, трябваха още много изобретателност и сила, за да се изправи имението на крака.

По обед отпадналостта я напускаше и неистово желание да бъде полезна обземаше Изабел. Тя помагаше в кухнята, където госпожа Сесил и Матилд правеха огромни количества компот и мармалад от прасковите, които не бяха достатъчно идеални за продажба, и именно на нея й хрумна идеята да предлагат и тази „остатъчна продукция“ на пазара.

— Туристите ще бъдат особено очаровани — твърдеше Изабел и рисуваше с извити букви „Праскови — домашно производство“, върху специално за целта закупени от книжарницата етикети, а леля Жермен дни наред изрязваше с назъбена ножица от стари дрехи и платове малки квадратчета, които се слагаха върху капаците на бурканите и се пристягаха с тънки сини сатенени панделки. Дори Лоран помагаше с ентусиазъм при надписването на етикетите. На неговите буркани пишеше: „Вкусен мармалад от праскови от моята леля Матилд“, а на един се мъдреше рисунка на костенурка, под която пишеше: „Моята костенурка също обича неща от праскови“.

Резултатът от това мероприятие беше причудливо дилетантски и Ермелин, която трябваше да занесе за проба първата кошница буркани на пазара, изръмжа недоволно:

— Като циганите! Кой ще иска да си купи нещо, върху което е лепнато парче от старата риза на Бертран?

Но Изабел уверяваше всички, че именно пъстротата и дилетантският вид на стоката ще покажат на клиентите, че техните продукти са домашно производство. И беше права: бурканите с компот и мармалад се грабеха също толкова ненаситно от ръцете на Ермелин, колкото и самите праскови.

— Капка по капка вир става — казваше изключително доволна Изабел, когато вписваше в счетоводната книга нарасналите доходи.

В това напрегнато време тя неусетно беше поела цялото счетоводство на имението. Сега, когато всеки ден имаше оборот и се плащаха заплати на помощниците, имаше много за събиране и изваждане. И макар че оборотът беше идеален, с парите едва успяваха да запълнят дупките, останали от дългия сух период през зимата и пролетта. Когато банката си получеше неизплатените вноски и се покриеха минусите по разплащателната сметка, това, което щеше да остане от парите, представляваше жалка сума.

— Вече е крайно време сестра ти да пристигне — каза Изабел на Корин.

Жозефин на два пъти беше отлагала идването си.

— Просто гледа да не се включи в прибирането на реколтата — предположи Матилд. — На бас, че другата седмица, когато всичко приключи, ще се довлече с гръм и трясък.

— Крайно време е, горкият Лоран всеки път се разочарова, когато майка му се обади и отложи пристигането си — поясни Бертран. — Той не го показва, но аз си знам.

Всички в „Ринкинкин“ тръпнеха от страх, че Жозефин и Джон Д. само ще се изсмеят на молбата им за един милион франка, тайно се страхуваха и да не отведат със себе си Лоран.

— Не че толкова го обича и й липсва, а само за да ни ядоса — каза Матилд на Изабел, която вече бе започнала да изпитва неприязън към Жозефин още преди да я е срещнала.

Но най-после и това се случи. Както предвиждаше Матилд, Жозефин и бъдещият й съпруг се появиха през уикенда, в който микробусът на господин Сюмер за последен път потегли с товар праскови. Майката на Лоран и бъдещият му пастрок пристигнаха в открит мерцедес, чийто багажник и задната седалка буквално се пръскаха от куфари и кашони. Изабел тъкмо се приготвяше в крилото за гости за вечеря. Тя хвърли поглед крадешком от прозореца на банята към двора и под прикритието на ластарите на бугенвилията разгледа на спокойствие новодошлите.

Жозефин беше много красива жена — с перфектния си млечен тен, зелените очи и тъмните къдрици видимо приличаше на майка си, на брат си и сестра си. За разлика от тях обаче, тя беше ниска, а изящната й фигура бе облечена изключително скъпо и елегантно, толкова модерно, че в сравнение с нея дори изисканата Изабел изглеждаше вчерашна провинциалистка.

Джон Д., наследникът на империята „Кенеди-Дивайн“, също се беше намъкнал в скъпи елегантни дрехи. Само часовникът на ръката му сигурно струва хиляди долари, прецени Изабел иззад бугенвилията и не можеше да се отърве от усещането за поразителната му прилика с Фритьоф. Джон Д. Кенеди беше висок мъж, широкоплещест и спортен тип, русата му коса контрастираше по интересен начин със загорелия му от слънцето тен. Определено е хубав, отбеляза си Изабел, по американски хубав: имаше малък чип нос и профил, който можеше да мине за изящен, но лично на нея й създаваше асоциация с патица.

„Не е особено еротичен“, мислеше Изабел. Но какво пък, вкусове всякакви. И само защото тя, Изабел, предпочиташе тъмнокоси, грубовати мъже, това не означаваше, че Жозефин намира този мъж за секси само заради парите му.

Лоран изскочи от входната врата като гумена топка.

— Мамо! Най-после си дойде!

— Лоран, мъничкият ми. Ела да те прегърна.

Докато майка и син се прегръщаха, Изабел наблюдаваше иззад бугенвилията лицето на Джон Д. За нейно облекчение там бе изписано нещо като смущение и умиление, което смекчи впечатлението й от него. Е, може пък да не е толкова лош човек, макар да беше малко странен начинът, по който потупа Лоран по гърба и каза на американски: