Керстин Гир - Лавандулови нощи

— А ти как се казваш? — попита тя точно когато колата силно се друсна.

Една дупка с големината на вулканичен кратер постави амортисьорите й на сериозно изпитание. Този междуселски път беше само за автомобили с висока проходимост, и пак нямаше гаранция. Или направо за танкове.

— Спрете тук, пристигнахме — каза момченцето, при което нямаше как да не се усети собственическата гордост в гласа му. — Виждате ли, можете да паркирате директно пред вратата.

Пътят беше направил лек завой и се вливаше в едно парцелче неокосена ливада, подобно на река в море. Без съмнение хубаво местенце. Под група огромни борове се намираше къщата, която момченцето искаше да даде под наем. Изабел шумно въздъхна. Знаеше си, че такава къща за тази цена е нещо твърде хубаво, за да е истина.

Лоран схвана погрешно въздишката. Той каза гордо:

— Е, не е ли хубава? От деветнайсети век е.

„Личи си“, искаше да каже Изабел, но си замълча. Къщата наистина беше хубава, с идеални пропорции, не по-голяма от градински павилион, но със своите две четвъртити кулички и пищно украсени фронтони изглеждаше прелестно. Малко замъче като от приказките. Но за съжаление беше развалина, нищо повече. Стъклата на прозорците бяха изпочупени или напълно липсваха, горните прозорци бяха криво-ляво заковани с греди, мазилката беше откъртена, напукана и замърсена, а таванът показваше, че няма да издържи на по-проливен дъжд.

— Това е лятна вила — обясни енергично момченцето. — Защо се казва така, не знам. На никого тук не му трябва и на мен ми хрумна, че може да се оправи и да се даде под наем.

— Идеята е добра — отбеляза вяло Изабел.

Щеше да е чудесно, ако вече беше оправена. Но това можеше да отнеме години.

— Искате ли да я видите отвътре? — попита Лоран и изскочи от колата. — Вчера цял следобед съм подреждал, всичко е съвсем чисто. Имаше толкова паяци, сещате ли се, от онези големите, кафявите, които толкова бързо тичат… — Той млъкна и се изчерви. — О, мисля, че остана един дебел паяк, най-много два да са. Но вие не се страхувате от паяци, нали?

— Напротив — каза Изабел.

— Няма защо да се страхувате. Те ядат насекоми и са много полезни. А и има едно желязно легло, където паяците не могат да се изкатерят.

Лоран беше особено горд от мястото за спане. Това беше старото легло на леля Жермен. Когато й поръчаха ново, болнично легло, Бертран разглоби това на съставните му части и го изнесе на двора. Новото легло беше от ужасна, боядисана в бяло тръба, но можеше да се повдига с едно-единствено движение на ръката и имаше подвижна облегалка, с която да заставаш и в изправено, и в легнало положение — все функции, които според баба и леля Матилд са много по-необходими на леля Жермен, отколкото извивките от ковано желязо в горната табла на старото й легло. Леля Жермен се премести, без да роптае, в новото легло, но поглеждаше старото с тъга, Лоран беше убеден в това. Макар че леля Жермен често гледаше тъжно, дори и без причина.

— Къде ще го сложим това? — беше попитал Бертран, а баба само сви рамене.

— Можем да попитаме антиквар — предложи леля Матилд. — То е не по-малко старо от леля Жермен, а туристите обичат да купуват такива неща.

Ермелин беше разгледала таблата откъм главата и се чудеше дали от нея не може да се направи вратичка за новия кокошарник. Понякога тя имаше учудващо креативни хрумвания за приложението на излезли от употреба неща. Но вратичка така и не се направи и вчера вечерта Лоран незабелязано примъкна в лятната вила парче по парче оставеното на двора легло, което си беше страшно много работа за него. Още по-трудно му беше обаче после да го сглоби. Защото макар че Бертран беше оставил всички стари, ръждясали болтчета до частите на леглото и Лоран намери и подходящите инструменти в куфарчето на Бертран, липсваше му помощта на физически силен мъж. Все пак леглото не беше от картон, а от масивно желязо. Справи се с много търпение и купчина стари керемиди, които послужиха за подпори. На фона на това, слагането на рамката върху вече готовото легло беше детска игра. Обаче пренасянето на стария матрак от двора до лятната вила го измъчи, най-вече заради розовите храсти и други растения, защото Лоран трябваше да го влачи по целия път директно през градината на баба. Е, получиха се някои поражения, но нямаше друг начин. И без това, когато постла матрака с чаршаф, раздраното не се виждаше. Всичко това той украси с няколко пъстри възглавници от дивана в салона, заради което трябваше за малко да се превърне от бъдещия наемодател Лоран Ле Бер във вожда Смел планински лъв. Смелият планински лъв, излагайки на риск собствения си живот, спаси четири малки, обречени на гладна смърт белоглави орлета от тяхното гнездо високо горе на скалата и ги занесе в своя вигвам7, където лично той щеше да ги нахрани. Белоглавите орли родители, за съжаление, бяха убити от стрелите на един вражески лагер, където не бяха и чували за опазване на природата. По-късно белоглавите орлета отново се превърнаха във възглавници, които придадоха на старото легло на леля Жермен приветлив и уютен вид.

Да, стана толкова хубаво, че на Лоран му се прииска той самият да се нанесе тук!

От своя страна Изабел слезе от колата само за да се разтъпче и да подиша чистия, копринен въздух. И за да потърси правилните думи, с които да съобщи на милото дете с кехлибарените очи, без да го нарани, че в никакъв случай не може да наеме неговата къща.

Милото дете с кехлибарените очи избра точно този момент да обяви сияещо:

— Откъснал съм ви и един цветен храст. Истински прасковени клони. Така хубаво ухаят, че пл—… ааам. — Лоран отново млъкна. Може би на младата жена нямаше да й стане приятно да чуе, че вече не мирише на умрели плъхове. А може и това, което той беше изгонил, изобщо да не са били плъхове, а мишки. Големи мишки с дълги, голи опашки.

— Прасковени клони — повтори развълнувано Изабел.

— Искате ли да ги видите? Те са точно до леглото.

Тя погледна грейналото детско лице и сърце не й даде да го разочарова.

— Ами добре. Знаеш ли, аз обичам прасковени цветове. Всъщност дойдох тук специално заради тях.

— Виждате ли, в такъв случай при Жур изобщо нямаше да ви хареса. Те отглеждат само марули. И лавандула. — Лоран беше страшно доволен.

Вратата на лятната виличка се отвори със скърцане, но тя беше безупречна в сравнение с останалата част от къщата. Това беше мрачна, миришеща на мухъл бърлога, въпреки слънцето, което влизаше през онези от прозорците, които не бяха заковани с дъски. Изабел се насили да си представи колко прекрасно би могло да бъде тук, след като се ремонтира, но в момента беше по-скоро рай за паяци, скорпиони и други твари. Тя настръхна.

Погледът й попадна върху желязното легло. Беше трогателна гледка това разкошно легло с ослепително бял чаршаф и луксозни възглавници на фона на тъмната зидария. А още по-трогателно: до леглото, върху един обърнат сандък, имаше свещ и един буркан с цъфтящи прасковени клони.

Тя въздъхна.

— Харесва ли ви? — попита Лоран.

— Да, знаеш ли, малкият, ааам… всъщност как се казваш?

— Лоран.

— Да, знаеш ли, Лоран, това е много хубава къща, а най-много ми харесват леглото и прасковените цветове. Но аз предпочитам да си взема стая в някой хотел. С течаща вода, тоалетна и ток за електрическата ми четка за зъби.

Лоран я погледна смаяно. Течаща вода, тоалетна, ток! Изобщо не беше помислил за тези неща.

— Зад къщата има кладенец — каза тихо той, но знаеше, че е загубил.

Целият труд е бил напразно, никой нямаше да иска да наеме къщата. Кариерата на наемодателя Лоран Ле Бер беше приключила толкова бързо, колкото бе започнала.

А в основите на „Ринкинкин“ ипочудовищата щяха да продължат да безчинстват.

Изабел забеляза разочарованието в кръглите кехлибарени очи и сърцето й се сви. Хрумна й една идея.

— Ще дадеш ли леглото под наем само за няколко часа? — попита тя. — Имам нужда малко да поспя, а то изглежда много уютно. Можем да го извадим навън на слънце и аз ще си почина малко върху него.

— Хм — каза Лоран. Това беше откачена идея — да се наема легло!

— Ще платя… петдесет франка — продължи Изабел и затърси портмонето си.

Откачена идея, но все пак по-добре от нищо.

— Съгласен съм — отвърна Лоран.