— Харесва ми — измърмори Лита. — А и той няма да предположи, че работим заедно.

— Искаш ли да останеш да преспиш тук? Имам свободни стаи.

— Заради отменените резервации ли? — Лита се протегна. — Знаеш ли, пътят до Лондон наистина е много дълъг.

— Защо не се обадиш на съпруга си? Ще ти намеря тоалетни принадлежности. Ние вече хапнахме, но можеш да си поръчаш рум сървис.

— Румсървис значи? — отбеляза Лита. — Предполагам, че обслужването е отлично.

— Определено — отвърна Беки с нотка на гордост.



Марк никак не се зарадва, че тя няма да се прибере у дома.

— Съгласен съм — каза той.

— Не е вярно, нали?

— Не, не е. Връщай се тук. Липсваш ми.

— Няма ме само от пет минути.

— Тринайсет часа и дванайсет минути, ако трябва да сме по-точни. Какво правиш сега?

— Лежа в голямо легло с балдахин — отвърна Лита.

— Така в Америка наричате голямата спалня. С какво си облечена?

— С нищо — подразни го Лита.

Той изстена:

— Много обичаш да ме измъчваш.

Тя се усмихна. Направо усети как Марк отвърна на усмивката й от другия край на линията.

— Можеш цял ден да си мислиш как ще те възнаградя утре.

Той затвори, след като й изпрати въздушни целувки, и Лита се отпусна в леглото. Беше силно впечатлена. Очарованието на стария континент никога не бе я вълнувало особено, но дори и най-модерното момиче не можеше да не се впечатли от обстановката тук. Старинното легло от тъмен махагон, с тежки копринени завеси с източни мотиви, напълно си подхождаше с останалите мебели: кресло от слонова кост, изискано малко канапе, шезлонг и килимче, изтъкано от златисти и бледосини нишки. През дебелите стъкла на прозореца се виждаше идеално поддържана морава, голямо езеро и лабиринт от зеленина. Почувства се като Ан Болейн13 в замъка Хамптънкорт.

На вратата се почука и влезе прислужница с униформа, която буташе количка за сервиране.

— Вечерята, госпожо — каза тя.

— Благодаря. — Лита порови из джобовете си за бакшиш и успя да намери банкнота от една лира.

— Благодаря, госпожо — зарадва се момичето и излезе.

Лита подуши лакомо въздуха и вдигна похлупака. Печен пълнен фазан, задушен спанак с лимон и печени картофи, салата със зелен грах, бутилка шампанско и парче шоколадово парфе, при вида на което й потекоха слюнки. Освен това имаше и сребърна каничка с кафе, с малко картонче до нея, на което пишеше „Безкофеиново“, и кутийка с шоколадови бонбони „Шарбонел и Уолкър“. Забеляза, че всички прибори са сребърни. Отряза парче от фазана. Беше крехко и много вкусно, вероятно от дива птица.

Остана очарована. Нищо чудно, че всички тези богаташи плащаха страшно скъпо, за да отседнат тук. Ако си богат и отегчен, това място бе сред най-добрите, където да пилееш богатството си.

Проблемът на Беки беше, че тя разчиташе на хорските приказки. Това я правеше уязвима за някого като Рупърт, всъщност за всеки, който би решил да пусне клевета по неин адрес…

Лита си наля шампанско в кристалната чаша. Усети познатата тръпка на възбуда.

В главата й почваше да се оформя идея.



Беки спа лошо, въпреки че Лоугън бе сложил ръка върху устните й, за да спре да говори притеснено за Рупърт, и бе проникнал в нея, карайки я да забрави всичко, докато я люби. Когато свършиха, тя се отпусна, както обикновено, а Лоугън заспа, прегърнал я с мускулестата си ръка. Но въпреки топлината на тялото му и сладостните усещания на скорошния оргазъм, Беки не можеше да заспи.

Когато Лоугън се намираше до нея, всичко й се струваше постижимо. А сега Рупърт отново се появяваше на сцената. Със сигурност беше той. И тя нямаше никаква представа какво да прави.

Измъкна се от леглото в шест часа, направи си кафе, загърна се добре в кашмирения си халат и излезе да се поразходи в розовата градина, сега пълна с ярки шипкови плодове, които внасяха колорит в хладното ранно утро. Разсеяно си помисли дали да не направи малко сироп от шипки. Гостите обичаха всички стари английски рецепти, например желето от киселици, което тя с удоволствие им поднасяше. Господи, колко красиво бе имението Феърфийлд! А сега, когато бе потънала в дългове заради другите два хотела, имаше опасност да изгуби къщата, да изгуби всичко.

Можеше да избира — да се оттегли, да се примири, да живее на издръжка на съпруга си или да защити честта си. Тя бе рискувала. А сега всичко ужасно се объркваше.

Отпи от кафето и се загледа в парата от горещата течност, която се смесваше с бялото облаче на дъха от устните й, докато стъпваше по замръзналата трева. Изпитваше страх, да, но и още нещо, по-дълбоко — изпитваше гняв.

Рупърт винаги щеше да се връща. Трябваше да намери начин да го унищожи. И да защити себе си от подобни неприятности. „Притежавам английска смелост и американска упоритост — помисли си Беки. — А това определено е достатъчно, за да се изправя срещу него.“

Върна се обратно в къщата в малко по-добро настроение и махна с ръка на Лита, която стоеше в кухнята, облечена в една от по-широките й рокли. Можеха да закусят заедно и да продължат с плановете. Отвори кухненската врата и влезе.

Тогава звънна телефонът.



Рупърт седеше с Пийт Бесъл в малката конферентна зала в „Дорчестър“, облечен в най-хубавия си костюм на фино райе, с дискретна вратовръзка „Хермес“ и обувки „Джон Лоб“, а семплите му златни ръкавели и пръстенът с фамилния герб проблясваха на светлината на лампите. Беше трезвен, но независимо от това, се забавляваше невероятно много.

Присъстваха впечатляващ брой журналисти от жълтите вестници, както и няколко репортери на финансовите издания. Бесъл се бе обадил където трябва, бе инструктирал адвокатите, бе свършил добра работа. Рупърт с радост щеше да му отстъпи Лита.

— Но защо ви отне толкова време да го оповестите публично, лорд Ланкастър? — попита хубавичка репортерка от „Дейли Мирър“.

Рупърт обърна бляскавата си, сексапилна и леко съжалителна усмивка към нея. Тя се изчерви.

— Защото се надявах, че няма да се стигне дотук. Че госпожица Моралес, впрочем госпожа Конрън, и госпожа Лоугън сами ще решат да постъпят честно и почтено. Те знаят, че са се възползвали от поверителна информация. Предполагам, че трябваше да се досетя какво ще стане, когато госпожа Лоугън започна да обвинява мен за краха на „Ланкастър“, който настъпи под нейно ръководство. В крайна сметка обаче, след период на сериозно обмисляне, чувствам, че съм длъжен пред семейството си и пред себе си да отстоявам онова, което по право е мое.

— Излизали сте и с двете жени?

— Да — сериозно отговори Рупърт, — което ме поставя в неловко положение. Налага се да ги съдя за нанесени щети.

— Срещате ли се с някоя конкретна дама в момента?

— Малко съм огорчен от любовта, както сигурно разбирате — отвърна Рупърт.

Последва съчувствен смях и той се ухили.

— Значи наистина сте завели дело?

— Всичко е вписано в гражданския регистър. За съжаление. — Рупърт се изправи, усетил, че е дошъл моментът да се оттегли. — Това е всичко, дами и господа.

— Имам копия от исковете за вас — развика се Бесъл и ги размаха пред различни репортери, които крещяха нови въпроси към излизащия през вратата Рупърт.

Той се усмихна широко. Всичко изглеждаше просто идеално.



— Да, ясно. Разбрах. — Беки се намръщи и погледна Лита, която й правеше знак да затвори. — Ще ти се обадя пак.

Остави слушалката и извика на Шарън да не я свързва повече с никого.

— Този кучи син! Пийт Бесъл. Този негодник! — просъска Лита. — От старата ми фирма е. Сигурно той е намерил Рупърт.

— Знаех си, че е получил помощ отнякъде. Да не би да имате стари сметки за уреждане с този Бесъл?

— Нека ти разкажа в колата — каза Лита. — Мисля, че е добре да идем заедно в Лондон. Искам да обсъдя нещо с теб.



Атмосферата в офисите на „Ню Уейв“ бе доста мрачна, когато пристигна Лита, следвана от Беки. Рецепционистката дори избягваше да срещне погледа на шефката си, сякаш се опасяваше, че може да я уволни. Навсякъде царяха страх и униние, което страшно вбеси Лита. Двете жени се качиха заедно с асансьора до главния офис, където завариха Хари Вайс, потънал в телефонен разговор с Ричард Файнстийн от „Кафе Коста“, и в деловия му тон се долавяха умоляващи нотки.

Очите на Лига проблеснаха опасно. Направи знак на Хари да приключва. Той успя да вметне няколко любезни фрази и след половин минута затвори телефона.

— Слушайте всички. — Тя плесна с ръце. — Оставете телефоните, елате насам и ме чуйте. Имаме проблем с „Дохъни“ и Рупърт Ланкастър и ето какво ще направим.



Отличното настроение на Рупърт бе започнало да се помрачава. Беше се върнал в хотела за късна закуска с шампанско в компанията на Бесъл. Изпитото шампанско се оказа повече от храната, а после, когато дребничкият и мазен американец си тръгна, той изсмърка няколко дозички кокаин — колкото да задържи доброто си настроение. Само че наркотикът бе свършил, а за да намери дилър, трябваше да обиколи клубовете по-късно вечерта. А сега му се бяха обадили от рецепцията, че някой иска да се види с него. Голяма досада.

— Е, кой е? — сопна се той.

— Госпожа Конрън и госпожа Лоугън, милорд.

— Това да не е някаква тъпа шега?

— Има и един мъж, който иска да говори с вас, милорд.

След пауза се чу приглушеният глас на Бесъл в слушалката:

— По-добре ни пусни горе, човече. Имат да ти казват доста неща.

— Все ми е едно. Качвайте се. Стая 256.

Рупърт затвори слушалката и усети как по вените му се разлива нова възбуда. Бесъл, разбира се, не би предизвикал сцена в „Дорчестър“, но бе действал много бързо. Наистина ли онези двете бяха тук? Лично? Готови да го молят и да се унижават заради тъпите си фирми, да му предлагат сделка? И какво ли още бяха готови да му предложат? Кокаинът все още опияняваше сетивата му. Започна да си фантазира как Беки и Лита ще се облеят в сълзи и ще му се примолят да не ги съсипва напълно. Би могъл да изпробва докъде стигат слепите им амбиции. Може би само и само да запазят част от бизнеса си щяха да паднат в краката му и да му се отплатят с горещ секс. И двете. Една за него и една за Пийт, не го интересуваше особено коя точно. Рупърт започна да се възбужда, представяйки си как двамата с Бесъл, седнали на дивана, си бъбрят за сделката, докато русата глава на Беки и тъмнокосата на Лита са сведени над скутовете им. Да. Това вече щеше да е пълна победа.