А сега над нея висеше заплаха.

Направи си кафе с аромат на канела, което внасяше от Щатите. Харесваше й да живее в Англия, но тук изобщо не разбираха от кафе. Нито от понички. Липсваха й поничките. Остави тъмната течност да се запари в каната, наслаждавайки се на омайващия аромат, който изпълваше блестящата от чистота кухня. Чакаше кафето да стане готово — любимото й време за обмисляне на нещата.

Нямаше друго обяснение защо са били отменени всички онези поръчки. Лита лично бе отлетяла за Щатите, бе се лишила от тялото на Марк за цяла седмица, за да сключи договора с „Коста Рика“. Беше очаровала директора на компанията, напомняйки му, че е започнала кариерата си като момичето на „Коста“.

— Знаех как да продавам кафето ви и тогава, мога да го направя и сега — бе завършила представянето си тя, докато всички наоколо се усмихваха и бързаха да стиснат ръката й. Да отнеме тази поръчка от „Дохъни“ представляваше истински удар за нея. „Коста“ бяха семейна компания, а именно те носеха големите пари в рекламата.

Например „Проктър и Гембъл“. Техните супермаркети бяха вложили в реклама повече пари, от който и да е друг на света. Лита искаше „Ню Уейв“ да спечели такива клиенти, защото човек можеше да стигне само до определено ниво, ако се занимава единствено с реклама на парфюми и червила.

„Коста“ бе първата й победа. А сега те я изоставяха, след по-малко от месец и без нито един рекламен клип да стигне до екрана. Лита бе разтръбила до небесата факта, че е била наета от „Коста“. Писаха за това навсякъде. Сега щяха да пишат и за провала й. Беше нужно много малко, за да се превърнеш от нашумяла и търсена в опетнена от клеймото на провала агенция.

Всички щяха да питат защо „Коста“ са се отказали от услугите на „Ню Уейв“ и дали е разумно и те да премислят.

Но Лита знаеше защо. Имаше си причина — онова високо и слабо момиче от Бостън с дълга руса коса и провинциално имение. Лита нямаше да търпи това положение.

Щом Беки иска война, така да бъде!



Минаха цели две седмици, преди Беки да разбере какво става. Шарън имаше добро обяснение, но това не я успокои особено.

— Ти беше на меден месец — каза приятелката й и вдигна рамене. — Никой не иска да го притесняват по време на медения му месец, нали? А и ти беше толкова щастлива. Не можах да събера кураж и да ги съобщя лошите вести.

Беки бе ядосана, но разбираше. Беше толкова влюбена в Лоугън, че едва ли разсъждаваше трезво. След онази първа страстна нощ с него не бяха напуснали къщата целия следващ ден. Хапнаха каквото имаше останало от преди. Лоугън слезе долу и донесе дебели филии хрупкав хляб, сирене и лъскави червени ябълки.

— Не искам да мърдаш от леглото! — изръмжа той. Храната й се струваше просто прекрасна, сякаш никога по-рано не бе вкусвала ябълки, нито сухо чеширско сирене.

Имаха нужда от храна, за да продължат с нови сили да се боричкат в леглото. Макар да обичаше Лоугън силно и да бе направо влюбена до полуда в него, когато той сграбчеше крехкото й тяло и я приковеше към матрака, когато галеше бедрата и дупето й, когато слизаше с език между краката й и проникваше в нея, я обземаше първична и чисто животинска страст и Беки се задъхваше, обливаше се в пот и се нуждаеше от още храна.

Влизаха заедно под душа и правеха секс и в банята, тъй като Лоугън толкова се възбуждаше, докато сапунисваше корема и гърдите й с дланите си, че не можеха да стигнат дори до спалнята. Завесите останаха спуснати и те се любиха пред огъня в камината на долния етаж в малката всекидневна. На другия ден се пренесоха във Феърфийлд, но Беки не успя да свърши никаква работа. Как би могла, щом в стаята й имаше огромно двойно легло? Двамата с Лоугън най-накрая се бяха появили на долния етаж, хванати за ръка, за да хапнат и да си вземат дрехи за преобличане, но той не се откъсваше и за миг от нея, галеше я през джинсите, гризваше леко врата й, вдъхваше аромата на тялото й — като животно, което маркира завоеванието си. Затова Шарън се бе опитала да се държи настрани, да следи хотелите и да не тревожи шефката си.

Само че сега нямаше избор.

— Още отменени резервации. — Това бе меко казано. Повече от половината гости на „Ланкастър-Лондон“ бяха поискали да им върнат парите за резервациите за зимната почивка, която Беки бе организирала с толкова труд, включвайки мотиви от произведения на Дикенс. В „Ланкастър-Единбург“ заявките за Деня на свети Валентин, току-що направени, сега бяха отменени — деветима човека, група от Палм Бийч, Флорида, се отказваха — без никакво обяснение. — Чувам лоши отзиви от Ню Йорк. Разни слухове. Върнах им парите. Реших, че ти ще искаш така. И изпратих възглавнички — бързо добави Шарън.

— Да, да. Правилно си постъпила.

На Беки й се прииска да си загризе ноктите от яд. Справяха се отлично, но бяха похарчили и доста пари. Без гостите и с огромните суми, които плащаха, „Ланкастър“ щеше да изпадне в ситуация, която наричаха „криза в бюджета“.

Независимо дали приемаха гости или не, на персонала трябваше да се плаща. Имаше ипотеки. Беки разполагаше със спестени средства, разбира се, но щеше доста да се затрудни. Ако продължаваше така, щеше да й потрябва допълнителен заем.

Не бяха работили много дълго, та кризата да не ги засегне. Целият бизнес на Беки се крепеше на добрата й репутация. Ако нещо се объркаше…

Тя крачеше неспокойно напред-назад в библиотеката.

— Заради онази Лита Конрън е. Проклета кучка! Мислех, че сме сключили споразумение.

— Може би примирието е изтекло.

— Може би. — Лицето на Беки изглеждаше мрачно. — Няма да я оставя да ме унищожи. Шарън, обади се на банките. Уговори ми среща за нова кредитна линия. Мога да играя също толкова грубо, колкото и тя.

Шарън кимна и тръгна към телефона, но той звънна, преди да е достигнала до слушалката.

— Добро утро, хотели „Ланкастър“ — каза тя. После веждите й подскочиха нагоре. — Почакайте за секунда. Ще проверя дали може да говори с вас. — Закри слушалката с длан. — Представи се като Розалита Конрън.

Беки грабна телефона.



— Резервацията е на името на Линкастър. Барон Ланкастър — повтори Пийт Бесъл.

Стоеше пред входа на „Уилтън“, на „Пикадили“, прочутия рибен ресторант, предпочитан от висшата класа и политиците в Лондон. Вече мразеше това място. Първо, не харесваше особено рибата. А сега и тази приглушена светлина и тихите учтиви разговори, които изпълваха помещението, го караха да се чувства неловко, сякаш обувките го стягат. Леко размърда мускули в скъпия си костюм от „Сакс“ и му се прииска да е облечен с нещо по-британско. Повече в стила на „Савил Роу“.

Но все едно. Рупърт искаше да се срещнат тук, а точно сега огромното и крехко его на Рупърт трябваше да бъде умилостивено. Беше близо до публично оповестяване на тайния си план. Пийт вече бе спечелил огромна премия от борда на „Дохъни“ заради връщането на договора с „Коста Рика“. Всичко вървеше по график. С надвисналите съдебни дела и интереса на пресата към фирмата по-благоразумните клиенти щяха да бягат от „Ню Уейв“ като от чума. Лично той пет пари не даваше за Беки, но пресата тук можеше и да прояви интерес, а това би помогнало на Бесъл да унищожи Лита.

— Негова светлост вече е тук, сър. Ще ви заведа при него.

Салонният управител поведе Бесъл покрай редицата маси към дъното на залата. Обикновено той би се засегнал от подобно място, но вече знаеше, че англичаните не държат масите им да се виждат добре. Всъщност те явно предпочитаха дискретността. Все едно за Рупърт Ланкастър повече нямаше да има никаква дискретност.

Забеляза, че Рупърт вече си е поръчал голямо мартини. „Този тип е на път да се превърне в истински пияница“, помисли си с неодобрение Пийт. Пък и прекалено много обичаше белия прах. Само му дай лъжичка и е готов да погълне цялото шишенце. Предната нощ бяха ходили в популярния нощен клуб „Трампс“ и Рупърт се бе държал доста неприлично — гълташе наркотици като обезумял, прегърнал две обикновени проститутки с големи гърди… все още тийнейджърки.

— Здрасти, Пийт! — поздрави го Рупърт, без да става от мястото си.

— Здрасти. — Пийт седна. — Умирам от глад.

— Наистина ли? Аз май не мога и една салата да хапна — забърбори Рупърт.

„Разбира се, че не можеш, наркоман такъв. Ти си на диета с колумбийски прах“, помисли си Бесъл.

— Мисля да опитам рибената чорба. А сега, колкото и да е досадно, се налага да поговорим делово.

— Гостите й отменят резервациите си — каза Рупърт. — Има много разходи. — Той дори потри доволно ръце.

— Уредил съм още едно интервю с Дорийн Евънс, както и с Фелисити Менърс и Ричард Фарингдън. Последните двама пишат за „Дейли Мейл“ и за „Експрес“. Интересуват се от романтичната страна на историята, от твоята гледна точка. Галантният английски лорд, пропъден от старото семейно гнездо от една амбициозна американка — не успя да сдържи подигравката си Бесъл. За щастие Рупърт не следеше внимателно думите му. — А после друга американка открадва компанията му — собствената му годеница, която го предава.

Лордът насреща му закима.

— А Беки открадна и плановете ми за хотелския бизнес.

Бесъл се ухили. Поне следеше мисълта му. Снижи гласа си:

— Да. Изпратил съм някои документи в хотелската ти стая. Изглеждат съвсем истински. Намерихме един тип в Бруклин, който може да фалшифицира пощенски марки. Изглежда така, сякаш още преди години си регистрирал и двата бизнес плана. След интервютата ще заведем дело в съда. После ще свикаме пресконференция, за да го обявим публично. Пийт се ухили широко. — Каквото и да стане в съда, с бизнеса им ще е свършено. Никой от клиентите не иска да се забърква в скандал. Но запомни, че днес трябва да изглеждаш като човек с разбито сърце. Не отмъстителен. А по-скоро огорчен.

Рупърт погледна презрително дребния човек пред себе си. В косата му имаше гел. Приличаше на шаман, който се опитва да продаде змийска отрова като лек.