Фийб се отпусна на колене и притисна кучето до себе си.

— Хей, палавнико, ама днес я свърши една, а?

Пух я близна извинително. Фийб започна да завързва отново панделките на ушите на кучето, защото се бяха развързали, но ръцете й трепереха и тя изостави това занимание. И без това Пух отново щеше да ги развърже.

Това куче беше срам за своята порода. Мразеше панделки и нашийници с кристали по тях, отказваше да спи в кучешкото си легло и въобще не беше придирчиво към храната. Мразеше да го подстригват, да го решат или да го къпят и не искаше да носи дрешката с монограм, която Виктор му подари. Дори не беше добър пазач. Миналата година, когато ограбиха Фийб посред бял ден, Пух през цялото време се отъркваше в краката на крадеца, като молеше да го погалят. Фийб зарови глава в меката козина на кучето.

— Под маската на симпатично, породисто куче, ти не си нищо повече от помияр, нали, Пух?

Внезапно Фийб загуби битката, която беше водила цял ден и изхлипа. Помияр. Точно това беше. Наконтена като френски пудел.

Виктор я откри в библиотеката. С повече такт от обикновено, той се престори, че не забелязва, че тя плаче.

— Фийб, миличка — извести той меко, — тук е адвокатът на баща ти, за да се срещне с теб.

— Не искам да виждам никого — подсмръкна тя, като се мъчеше безплодно да намери кърпичка.

Виктор извади тъмносиня кърпичка от джоба на сивото си копринено сако и й я подаде.

— Рано или късно ще трябва да говориш с него.

— Вече го направих. Той ми се обади в деня след смъртта на Бърт за настойничеството на Моли.

— Може би това има нещо общо с имуществото на баща ти.

— Нямам нищо общо с това.

Тя издуха шумно носа си в кърпичката. Винаги се преструваше, че не я интересува дали баща й я е лишил от наследство, но беше болезнено да има толкова очевидно публично доказателство за презрението на баща си.

— Доста е настоятелен.

Виктор взе чантичката й, която тя беше оставила в креслото, където спеше Пух, и я отвори. Чантичката беше от Джудит Лийбър, малка и почти като нова. Беше я открил в едно магазинче в Ийст Вилидж. На дъното видя сгушен десерт „Милки уей“ и изгледа Фийб неодобрително. Бутна го настрани, извади гребена й и среса косата й. След като свърши с това, извади комплекта с гримовете й и червилото й. Докато тя оправяше грима си, той остана загледан в нея да й се любува.

Виктор смяташе, че странните черти, които бяха вдъхновили едни от най-добрите творби на Артуро Флорес, са много по-привлекателни от лицата с пухкави устнички на кльощавите модели, с които той позираше. И други мислеха същото, включително и известната фотографка Аша Белкоа, която преди известно време беше направила няколко снимки с Фийб.

— Махни тези скъсани чорапи. С тях сякаш си от хора на някой бедняшки приют.

Когато тя повдигна полата си, за да направи онова, което й каза, Виктор върна гримовете в чантичката й. После оправи колана й със смокиновия лист и я придружи до вратата.

— Не искам да се срещам с никого, Виктор!

— Няма да се предадеш точно сега.

Черните й очи се изпълниха с паника.

— Няма да издържа още дълго.

— Защо тогава не престанеш да се опитваш? — Той погали с палец бузата й. — Хората може да не са толкова злоради, колкото си мислиш.

— Не мога да приема някой да ме съжалява.

— Предпочиташ всички да те мразят ли?

Тя си сложи една наперена усмивка, когато се пресегна към бравата.

— Презрението не ми пречи. Съжалението не мога да понасям.

Виктор се загледа в дрехите, които бяха толкова неподходящи за случая и поклати глава.

— Горката Фийб! Кога ще престанеш да създаваш себе си?

— Когато се получи каквото трябва — промълви тя тихо.

2.

Брайън Хибърд разгърна документите в скута си.

— Извинете ме, че ви се натрапвам толкова скоро след погребението, госпожице Съмървил, но икономката ме уведоми, че се каните да заминете за Манхатън утре вечер. Не мислех, че ще се връщате толкова скоро.

Адвокатът беше нисък и закръглен, към петдесетгодишен, с червендалесто лице и посивяваща коса. Добрата кройка на тъмносивия му костюм не успяваше да скрие напълно леката закръгленост в средата на тялото му.

Фийб седеше в едно от креслата, разположено до масивната камина, която се набиваше най-силно на очи в стаята. Мразеше тази тъмна стая с ламперия, населявана от препарирани птици, окачени животински глави и пепелника, чиято изработка от жирафско копито беше истинска жестокост.

Тя кръстоса крака и тънката златна верижка, която обхващаше глезена й, проблесна на светлината. Хибърд забеляза, но се престори, че не е.

— Няма никакъв смисъл да оставам повече, господин Хибърд. Моли се връща в лагера утре следобед, а моят полет е няколко часа след нейния.

— Страхувам се, че това ще затрудни нещата. Завещанието на баща ви е малко сложно.

Баща й я беше запознал много добре със завещанието си още преди тези последни шест месеца от живота му, когато му откриха рак на задстомашната жлеза. Знаеше, че за Моли има влог, поставен под попечителство, и че Рийд ще наследи любимия му отбор „Старс“.

— Знаете ли, че баща ви претърпя някои финансови неприятности през последните няколко години?

— Не знам подробности. Не разговаряхме много често.

Почти десет години те въобще не поддържаха връзка от осемнадесетгодишната й възраст до момента, когато се завърна в Щатите след смъртта на Артуро. След това се срещаха от време на време, когато той идваше по работа в Манхатън, но тя вече не беше свитото пълно дете, което той можеше да тормози и срещите им преминаваха в караници.

Въпреки че баща й си имаше любовници и се женеше за момичета от заведенията, бедното му детство го караше да копнее за порядъчност и затова начинът й на живот го огорчаваше. Той ужасно се страхуваше от хомосексуализма и се отнасяше с презрение към изкуствата. Мразеше статиите за нея, които излизаха от време на време във вестниците и списанията, и говореше, че връзките й със сбъркани го прави на глупак пред партньорите в работата му. Непрекъснато й нареждаше да се върне в Чикаго, за да заеме мястото на безплатна икономка. Ако причината за предложението му беше обичта, тя щеше да постъпи както той искаше, но Бърт просто искаше да я контролира, като всичко останало около себе си.

Той остана упорит и безкомпромисен до края, като използваше фаталната си болест, за да й напомня грубо какво разочарование е била за него. Дори не й позволи да го посети в Чикаго, когато умираше, като й каза, че не иска никакви проклети бдения. В последния им телефонен разговор й беше казал, че тя е единственият му провал.

Тя премигна, за да спре напиращите сълзи, и тогава осъзна, че Брайън Хибърд все още говори.

— … така че имуществото на баща ви не е толкова голямо, както през осемдесетте. Той се разпореди тази къща да се продаде и с парите от нея да се открие влогът под попечителство на сестра ви. Другото му жилище не трябва да се продава поне една година, така че вие и сестра ви може да го използвате дотогава.

— Друго жилище? Не знам нищо за него.

— Не е далеч от спортния комплекс на „Старс“. Той… ъъ… го държеше за лично ползване.

— За любовниците си — уточни Фийб безизразно.

— Да… е, то беше свободно през последните шест месеца… откакто разбра, че е болен. За съжаление само тази негова собственост не е свързана със „Старс“. Все пак финансовото му състояние не е съвсем мрачно.

— Не бих си го и помислила. Футболният му отбор сигурно струва милиони.

— Доста скъпо струва, въпреки че и той има финансови затруднения.

Нещо в изражението й сигурно беше издало чувствата й, защото той я попита:

— Не обичате ли футбола?

— Не, не го обичам.

Говореше твърде развълнувано и той я изгледа с любопитство.

Тя махна лениво с ръка.

— Аз съм по-скоро от типа посещение на изложба — вечеря в Дьо Сирк — вечерно представление в някой експериментален театър. Обичам източна кухня, господин Хибърд.

Смяташе, че забележката й е дяволски остроумна, но той дори не се засмя.

— Трудно е да се повярва, че дъщерята на Бърт Съмървил не обича футбол.

— Скандално е, знам — избъбри тя небрежно. — Но е така. Алергична съм към потта… моята или на някой друг. За късмет непорочният ми братовчед Рийд винаги се е изпотявал изобилно, така че и сега футболната династия ще оцелее.

Адвокатът се поколеба. Очевидно беше недоволен.

— Страхувам се, че нещата не са толкова прости.

— Какво искате да кажете?

— Няколко месеца преди смъртта си баща ви написа ново завещание. Рийд беше лишен от наследство, поне за известно време.

Изминаха няколко секунди, преди тя да възприеме тази стряскаща информация. Спомни си колко спокоен изглеждаше братовчед й на погребението.

— Очевидно Рийд не знае това.

— Карах Бърт да му каже, но той отказа. Моят партньор и аз имаме задачата да му съобщим новината, когато се срещнем довечера. Той няма да погледне с добро око на факта, че Бърт предава временно отбора на дъщеря си.