Те пристъпваха притеснено от крак на крак, обути в обувки с размера на малки параходи. Стотици килограми живо месо, с бедра като стеноломи и яки вратове върху огромни рамене. Ръцете им бяха вкопчени една в друга пред тях като куки за абордаж, сякаш очакваха всеки миг да засвирят националния химн. Чудноватите им, прекомерно големи тела бяха напъхани в небесносините спортни сака с емблемата на отбора и в сиви панталони. Капчици пот от обедната жега блестяха по лицата им, като цветът на кожата се менеше от синкавочерен до бял със слънчев загар. Като роби от плантацията, играчите на „Чикаго Старс“ от Националната футболна лига бяха дошли, за да отдадат почит на човека, който досега беше техен собственик.

Един от мъжете, с дръпнати очи и почти без врат, по-подходящ за водач на метеж в силно охраняван затвор, пристъпи напред. Очите му бяха така втренчени в лицето на Фийб, че ставаше съвсем ясно с какво усилие удържа погледа си да не се плъзне надолу към забележителните й гърди.

— Аз съм Елвис Креншоу, защитник. Наистина съжалявам за господин Съмървил.

Фийб прие съболезнованията му. Защитникът отстъпи, поглеждайки с любопитство към Виктор Жабо, докато минаваше покрай него.

Виктор стоеше само на метър-два от Фийб, заел стойка на Рамбо — нелек подвиг, като се има предвид, че в ръцете си държеше не Юзай, а един малък, бял пудел. Но все пак той беше сигурен, че стойката оказва своето въздействие, защото почти всички жени в тълпата го поглеждаха. Само да можеше да привлече вниманието на онова съблазнително същество с прелестния задник и денят му щеше да бъде съвършен.

За съжаление съблазнителното същество с прелестния задник беше спрял пред Фийб и не обръщаше внимание на никой друг.

— Госпожице Съмървил, аз съм Дан Кейлбоу, главен треньор на Старс.

— Е, здравейте, господин Кейлбоу — пропя Фийб с глас, който се стори на Виктор като смесица между Бет Мидлър и Бет Дейвис, но пък той беше унгарец и какво ли разбираше.

Фийб беше най-добрата приятелка на Виктор в целия свят и той би направил всичко за нея — привързаност, която той доказваше със съгласието си да участва в тази ужасна шарада като неин любовник. Но в този момент нямаше нещо, което да иска повече от това, да я измъкне от неприятностите. Тя изглежда не разбираше, че си играе с огъня, като флиртува с този пламенен мъж. Или пък знаеше. Когато Фийб се чувстваше притисната в ъгъла, тя вкарваше в действие множество оръжия за отбрана, но те рядко бяха правилно подбрани.

Дан Кейлбоу не пропусна да хвърли един поглед на Виктор, така че за унгареца не беше трудно да го определи като един от онези влудяващи мъже, които се отнасяха с пълно безразличие към въпроса за един по-различен начин на живот. Жалко беше, но Виктор прие всичко с присъщото му добро настроение.

Фийб може и да не разпозна Дан Кейлбоу, но Виктор следеше американския футбол и знаеше, че Кейлбоу е един от най-избухливите и най-много спорещи куотърбекове в Национална футболна лига. Преди пет години беше спрял да играе и беше станал треньор. Миналата есен, по средата на сезона, Бърт беше уволнил главния треньор на „Старс“ и на негово място беше взел Дан, който тогава работеше за конкурентния отбор „Чикаго Беърс“.

Кейлбоу представляваше едър, рус лъв, който се държеше със самочувствието на човек, който няма търпението да се съмнява в себе си. На ръст малко надвишаваше Виктор, който беше метър и осемдесет и три, и изглеждаше по-мускулест от повечето професионални куотърбекове. Имаше високо чело и орлов нос. Долната му устна беше малко по-пълна от горната, а в средата на брадичката му имаше неголям бял белег. Но най-омайващата му черта не бяха интересните му устни, гъстата му светлокестенява коса или мъжественият белег на брадичката му. Не, това бяха морскозелените очи на хищник, които в този миг изучаваха горката Фийб така напрегнато, че Виктор не би се учудил, ако кожата й започнеше да пуши.

— Наистина съжалявам за Бърт — продължи Кейлбоу. В произношението му все още личеше, че е прекарал детството си в Алабама. — Много ще ни липсва.

— Много мило, че го казвате, господин Кейлбоу.

Към дрезгавия глас на Фийб бяха прибавени леко екзотични нотки. Виктор осъзна, че в репертоара й от изкусителни женски гласове е навлязла и Катлийн Търнър. Фийб обикновено не използваше толкова много интонации, затова Виктор беше сигурен, че тя е смутена. Не че тя щеше да позволи на някого да забележи това. Трябваше да поддържа репутацията си на прелъстително парче.

Вниманието на Виктор се върна отново на главния треньор на „Старс“. Спомни си прочетения някъде прякор на Дан Кейлбоу от времето, когато той играеше — Леда. Бяха му го дали заради смразяващата липса на съчувствие към противника. Виктор не можеше да обвинява Фийб, че се чувства неспокойна в негово присъствие. Този мъж беше страхотен.

— Бърт истински обичаше играта — додаде Кейлбоу — и беше приятно да се работи с него.

— Сигурна съм, че е било така.

Всяка удължена сричка беше като оставящо без дъх обещание за похот, обещание, което Виктор много добре знаеше, че Фийб няма никакво намерение да изпълни.

Когато тя се обърна и протегна ръце към него, той наистина осъзна колко е изнервена. Досети се, че тя иска Пух като средство за отвличане на вниманието, затова пристъпи напред. Но тъкмо когато тя пое животното, някакъв камион от поддръжката влезе в гробищата, като издрънча и изплаши пудела.

Пух изджафка и изскочи от ръцете й. Кучето беше стояло неподвижно твърде дълго, затова хукна през тълпата, като джафкаше високо и размахваше опашка така бясно, че всеки момент тя можеше да излети със свистене, като изстреляна.

— Пух! — извика Фийб и стартира след малкото бяло куче, точно когато то се блъсна в тънките крака на една метална подложка за огромен букет от гладиоли.

Фийб не беше сред най-атлетичните създания, дори и при идеални условия. Тъй като тясната пола представляваше допълнително затруднение, тя не успя да настигне кучето и да предотврати катастрофата. Цветята се разлюляха и се разпиляха назад, събаряйки един венец, притиснат до тях, който пък от своя страна разбърка голяма гирлянда от гергини. Букетите бяха наредени толкова гъсто, че беше невъзможно да падне някой, без да събори друг. Цветя и вода се разлетяха навсякъде. Онези от присъстващите, които стояха наблизо, отскочиха, опитвайки се да предпазят дрехите си, при което се сблъскаха с нови букети. Като плочки от домино, всяка кошница закачаше съседната, докато земята заприлича на някакъв лош сън.

Фийб махна слънчевите си очила и откри екзотичните си очи с цвят на въглен.

— Спри. Пух! Спри, по дяволите! Виктор!

Виктор вече се беше спуснал към отсрещната страна на ковчега, опитвайки се да изпревари безчинстващия пудел, но в бързината си се препъна в няколко стола, които от своя страна излетяха към друга група букети и така поставиха началото на нова верижна реакция.

Една дама от Голд Коуст, която се смяташе за специалист по малките кучета, тъй като притежаваше шиацу, скочи към подлуделия пудел, но се спря внезапно, когато Пух отпусна опашка, оголи зъби и излая — същинско куче-терминатор. Пух обикновено беше изключително приятно куче, но дамата имаше лошия късмет да си сложи „Итърнити“ на Келвин Клайн — ухание, което Пух мразеше, откакто една от приятелките на Фийб, цялата заляна с него, го нарече помияр и го срита под масата.

Фийб, чиято цепната отстрани пола показваше доста повече от бедрото й, отколкото беше прилично, се шмугна между двама защитници. Те явно се забавляваха, докато тя ръкомахаше към пудела.

— Пух! Тук. Пух!

Моли Съмървил, унизена от спектакъла, който сестра й разиграваше, се опита да се скрие сред тълпата.

Фийб се извърна, за да избегне един стол, но тежкият златен смокинов лист, който подрънкваше на колана й, се блъсна в онова нейно място, за което са измислени смокиновите листа. Тя се пресегна, за да го хване, преди да я е наранил завинаги, но подметките й от гьон, който лесно се плъзгаше, настъпиха букет от водни лилии. Краката й се изплъзнаха изпод нея и с едно излетяло от устните й ахване тя падна.

При вида на господарката си, която се пързаляше по задник, Пух забрави за заплашително парфюмираната дама. Погрешно приемайки действията на Фийб като покана за игра, кучето се разлая извън себе си от радост.

Фийб се опитваше безуспешно да се изправи на крака, като при това осигуряваше на кмета на Чикаго и на няколко от членовете на „Беърс“ — конкурентното дружество, пищен изглед на цялото си бедро. Пух изтича между краката на един натруфен спортен радиокоментатор и се втурна по столовете покрай гроба, точно когато Виктор се приближаваше от другата страна. Кучето обичаше да си играе с Виктор, затова джафканията му станаха още по-пламенни.

Пух стартира веднага, но се спря внезапно, когато видя, че на пътя му се изпречват преобърнати кошници с цветя и една обширна площ с мокра трева — застрашително препятствие за животно, което мразеше да си мокри лапите. Тъй като не можеше да продължи, той скочи на един от сгъваемите столове. Когато той се разлюля, кучето изджафка нервно и скочи на съседния, а оттам на гладка, твърда повърхност.

Цялата тълпа ахна, когато се разлетяха бели рози и панделки в небесносиньо и златно. Всички замлъкнаха.

Фийб, която тъкмо беше успяла да се изправи на крака, замръзна. Виктор изруга тихо на унгарски.

Пух, винаги чувствителен към хората, които обичаше, наклони глава на една страна, сякаш се опитваше да разбере защо всички гледат към него. Усети, че е направил нещо много лошо и започна да трепери.