Сюзън Филипс - Избрах теб

Фийб Съмървил възмути всички, когато дойде на погребението на баща си с френски пудел и унгарски любовник. Тя седеше край гроба като филмова звезда от петдесетте, с малък бял пудел в скута, а продълговати слънчеви очила с рамки, обсипани с кристали, скриваха очите й. Присъстващите на погребението трудно можеха да решат кой изглежда по-неуместно — идеално подстриганият пудел, който се кипреше с атлазени панделки, с цвят на праскова на ушите, или невероятно красивият унгарец на Фийб, с неговата дълга конска опашка, украсена със синци, или самата Фийб.

Пепеляворусата коса на Фийб, изкусно прошарена с платиненорусо, се спускаше над едното й око, подобно на Мерилин Монро в „Седемгодишна страст“. Пълните й, влажни устни, покрити с прелестно, божуренорозово червило, бяха полуотворени, докато тя се взираше в лъскавия черен ковчег, където се съдържаха останките на Бърт Съмървил. Беше облечена в светлобежов костюм с подплатено копринено сако, но скандалното бюстие в златист металик, което носеше под него, беше по-подходящо за рок концерт, отколкото за погребение. А и тясната й пола със златна верижка за колан (на едната й халка висеше подрънкващ смокинов лист) беше цепната отстрани до средата на добре оформеното й бедро.

Фийб беше за пръв път в Чикаго след бягството си, когато беше осемнайсетгодишна, така че само малцина от присъстващите на погребението бяха срещали шантавата дъщеря на Бърт Съмървил. Но след историите, които бяха чували за нея, никой не се изненадваше, че Бърт я е лишил от наследство. Кой ли баща би искал да остави собствеността си на дъщеря, която е била любовница на мъж, по-възрастен от нея с повече от четиридесет години, дори и този мъж да е известният испански художник Артуро Флорес! Ами притеснението от онези картини? За човек като Бърт Съмървил картината на голо тяло си беше картина на голо тяло, а фактът, че дузините абстрактни портрети, на които Флорес беше нарисувал Фийб, сега красяха стените на музеи по цял свят, не беше смекчил мнението му.

Фийб имаше тънка талия и слаби, добре оформени крака, но гърдите и хълбоците й бяха закръглени и женствени — едно връщане към почти забравеното време, когато жените са изглеждали като жени. Имаше тяло на палавница — тяло, което дори и на тридесет и три би могло да бъде прихванато през кръста и изложено на стената на някой музей. Имаше тяло на празноглавка, без значение беше, че умът в него е високоинтелигентен, тъй като Фийб беше жена, рядко преценявана по нещо друго, освен външността.

Лицето й не беше по-обикновено от тялото й. В чертите й имаше нещо объркано, въпреки че беше трудно да се каже точно какво, след като носът й беше прав, устните — добре очертани, а лицето й беше с правилна форма. Може би причината беше в страхотно съблазнителната миниатюрна бенка на скулата й. Или пък в очите й. Онези, които ги бяха видели преди тя да ги скрие зад очилата с кристалните рамки, бяха забелязали как ъгълчетата им са дръпнати нагоре, някак прекалено екзотично, за да подхождат на останалите черти на лицето й. Артуро Флорес често беше подчертавал тези очи като въглени — понякога ги рисуваше по-широки от хълбоците й или пък ги разполагаше върху прекрасните й гърди.

По време на погребението Фийб изглеждаше хладна и сдържана, въпреки че юлският въздух беше натежал от влага. Дори и водите на близката река Дюпейдж, която течеше през някои от западните предградия на Чикаго, не облекчаваха жегата. Тъмнозелен навес засенчваше гроба и редиците столове за официалните лица, разположени в полукръг около черния абаносов ковчег. Но навесът не беше достатъчно голям, за да предпази всички присъстващи и голяма част от добре облечената тълпа стоеше на слънцето. Вече започваха да се оклюмват, не само от жегата, но и от силното ухание на почти стоте венци. За късмет церемонията беше кратка и тъй като след нея нямаше да има прием, скоро щяха да имат възможност да се насочат към любимите си барове, за да се разхладят, а и да се порадват тайничко, че този път е бил редът на Бърт Съмървил, вместо на някой от тях.

Лъскавият черен ковчег лежеше на земята върху зелен килим, поставен точно пред мястото, където седеше Фийб, между петнайсетгодишната си природена сестра Моли и братовчед си Рийд Чандлър. Върху полирания капак бяха поставени бели рози, във формата на звезда, украсени с небесносини и златисти панделки — цветовете на „Чикаго Старс“, отбора от Националната футболна лига, който Бърт беше купил преди десет години.

Когато церемонията свърши, Фийб грабна белия пудел, изправи се на крака и пристъпи под потока от светлина, който запали златистите нишки на бюстието й, а кристалите по рамките на очилата й заискряха. Ефектът беше ненужно драматичен за жена, която и без това имаше достатъчно драматичен вид.

Рийд Чандлър, тридесет и пет годишният племенник на Бърт, стана от стола до нея и се приближи до ковчега, за да положи едно цвете. Природената сестра на Фийб, Моли, го последва притеснено. По всичко изглеждаше, че Рийд е поразен от мъка, ако и да не беше тайна, че той ще наследи футболния отбор на чичо си.

Фийб постави покорно своето цвете върху ковчега на баща си, като отблъсна старата горчивина. Какъв смисъл имаше? Докато беше жив, тя не успя да спечели обичта му и сега вече можеше да се откаже от усилията си. Пресегна се, за да докосне утешително по-малката си сестра, която й беше толкова чужда, но Моли се отдръпна, както винаги, когато Фийб се опитваше да се сближи с нея.

Рийд застана отново до Фийб и тя инстинктивно отстъпи. Въпреки всички благотворителни фондации, в които той участваше сега, тя не можеше да забрави какъв тиранин беше като дете. Отмести очи от него и се обърна към присъстващите с възбуждащ, леко дрезгав глас, който някак прекалено идеално подхождаше на страхотното й тяло.

— Много мило, че дойдохте. Още повече в тази жега. Виктор, сладурче, би ли взел Пух?

Тя подаде малкия бял пудел на Виктор Жабо, който подлудяваше жените не само с екзотичната си, красива външност, но и защото в това великолепно унгарско парче имаше нещо изключително познато. Много малко от тях разпознаха в него модела, участвал в национална рекламна кампания за мъжки джинси с разрошена коса, изпъкнали, лъщящи мускули и отворен цип.

Виктор взе кучето.

— Разбира се, скъпа — отговори той с акцент, който въпреки че се забелязваше, беше много по-слаб, отколкото на сестрите Габор, а те бяха живели в Щатите много повече десетилетия от него.

— Милото ми — измърка Фийб, но не на Пух, а на Виктор.

Лично Виктор смяташе, че Фийб малко преиграва, но той си беше унгарец и имаше склонност към песимизъм, затова й изпрати въздушна целувка и я изгледа разчувствано, докато наместваше пудела в ръцете си, заемайки стойка, в която най-добре изпъкваше идеално оформеното му тяло. От време на време завърташе глава, за да може слънцето да улови сребърните мъниста, дискретно вплетени в драматичната конска опашка, която се спускаше до една четвърт от гърба му.

Фийб протегна изящната си ръка с божуренорозови нокти, завършващи с бели полумесеци, към внушителния сенатор, който се приближаваше към нея и го погледна така, сякаш той беше някое особено апетитно парче говеждо печено.

— Сенаторе, толкова съм ви благодарна, че дойдохте! Знам, че сигурно сте много зает и това е страхотно мило.

Пълничката, побеляваща съпруга на сенатора й хвърли един подозрителен поглед, но когато Фийб се обърна, за да я поздрави, жената се изненада от топлотата и дружелюбността на усмивката й. По-късно тя щеше да забележи, че Фийб изглежда по-спокойна, когато е с жени, отколкото с мъже. Любопитно, за една толкова очевидно съблазнителна мацка. Е, цялото семейство си беше особено.

За браковете на Бърт Съмървил с момичетата от заведенията в Лас Вегас можеше да се напише история. Първата от тях, майката на Фийб, беше починала преди години, докато се опитваше да роди на Бърт сина, за когото той толкова жадуваше. Третата му съпруга, майката на Моли, беше загинала преди тринайсет години при катастрофа с един малък самолет за Аспен, където смяташе да отпразнува развода си. Само втората съпруга на Бърт беше жива все още, но тя не би пресякла улицата, за да присъства на погребението му, да не говорим пък да долети чак от Рено.

Тъли Арчър, многоуважаваният координатор на защитата на „Чикаго Старс“, остави Рийд и се приближи до Фийб. С бялата си коса, прошарени вежди и нос, покрит с червени венички, той изглеждаше също като безбрад Дядо Коледа.

— Ужасно нещо, госпожице Съмървил! Ужасно! — Той прочисти гърлото си с едно ритмично прокашляне. — Май не сме се срещали. След всичките години, през които се знаехме с Бърт, е необичайно да не сме се срещали с дъщеря му. От доста време бяхме заедно с Бърт и той ще ми липсва. Не че винаги сме били на едно мнение. Понякога беше дяволски упорит. Но все пак доста време бяхме заедно…

Той продължаваше да разтърсва ръката й и да бъбри, без въобще да погледне към нея. Всеки, който не се интересуваше от футбол, би се учудил как е възможно някой, който е почти изкуфял, да тренира професионален футболен отбор, но онези, които го бяха виждали, когато работи, никога не правеха грешката да подценяват треньорските му способности.

Все пак, той обичаше да говори и затова като видя, че думите му нямат свършване, Фийб го прекъсна.

— Толкова сте миличък, че го казвате, господин Арчър! Направо сте бонбонче.

Тъли Арчър беше наричан с много имена през живота си, но никога не го бяха наричали бонбонче, така че това обръщение го остави безмълвен за известно време, а може би точно това беше и нейното намерение, защото тя веднага се обърна встрани, но само за да види цял полк чудовищни мъже, готови да изкажат съболезнованията си.