Фийб затаи дъх. За Пух не беше добре да се нервира. Припомни си последния път, когато това се случи, и забързана пристъпи напред.

— Не, Пух!

Но предупреждението й дойде твърде късно. Треперещото куче вече приклякваше. С извиняващо се изражение на малкото си космато лице, той започна да пикае върху капака на ковчега на Бърт Съмървил.



Имотът на Бърт Съмървил беше построен малко след хиляда деветстотин и петдесета върху десет акра земя в Хинсдейл — богато предградие на Чикаго, разположено в сърцето на окръг Дюпейдж. В началото на двадесети век окръгът беше земеделски, но десетилетията си течаха и малките градчета се сливаха, като образуваха една гигантска спалня за директорите, които пълнеха служебните влакове и те ги отнасяха до града всеки ден, а също и за инженерите, работещи във високотехнологичните предприятия, изникващи покрай магистралата Изток-Запад. Тухлената стена, която обграждаше имението, беше обгърната постепенно от сенчести улици.

Като дете Фийб прекарваше много малко време във внушителния дом в стил „Тюдор“, разположен между дъбовете, кленовете и орехите на западните предградия. Бърт я държеше до лятото в един частен интернат в Кънектикът, после я пращаше на лагер за момичета, с ограничен достъп. При редките посещения у дома, къщата й се струваше прекалено тъмна и потискаща и когато два часа след погребението се изкачваше по витата стълба към втория етаж, тя реши, че тук не се е случило нищо, което да промени мнението й.

Обвиняващите очи на слона, убит нелегално по време на едно от африканските сафарита на Бърт, гледаха към нея откъм бежовите тапети на върха на стълбището. Раменете й се отпуснаха съкрушено. Бежовият й костюм беше изцапан с петна от тревата, а фините найлонови чорапи, които обгръщаха краката й, бяха мръсни и скъсани. Русата й коса стърчеше във всички посоки, а и божуренорозовото червило беше изядено отдавна.

Лицето на главния треньор на „Старс“ се върна неканено в мислите й. Той беше онзи, който махна Пух от ковчега, като го сграбчи за врата. Когато й подаваше кучето, зелените му очи я гледаха хладно и обвиняващо. Фийб въздъхна. Блъсканицата на погребението на баща й беше още една бъркотия в живота й, който и без това беше пълен с тях. Искаше всички да разберат, че не й пука от това, че баща й я е лишил от наследство, но както обикновено, беше отишла твърде далече и всичко се беше обърнало срещу нея.

Тя се поспря на върха на стълбището, замислена дали животът й щеше да бъде различен, ако майка й беше жива. Вече не мислеше често за майката, която не помнеше, но когато беше едно самотно дете, тя си създаваше прекрасни илюзии за нея — красивата жена, която би й дала цялата обич, от която баща й я лишаваше.

Чудеше се дали Бърт въобще е обичал някого истински. Като цяло, той не харесваше особено жените, а още по-малко пък пълничкото несръчно момиченце, което на всичко отгоре нямаше високо мнение за себе си. Откакто се помнеше, той все й казваше, че е безполезна, но сега тя реши, че може и да е бил прав.

На тридесет и три годишна възраст, тя беше безработна и почти без пари. Артуро беше умрял преди седем години. През първите две години след смъртта му тя се занимаваше с изложбите на картините му в различните градове, но след като цялата колекция остана за постоянно в парижкия музей „Д’Орсе“, тя се премести в Манхатън. Парите, които Артуро й беше оставил след смъртта си, изчезнаха постепенно, подпомагайки разходите за медицинска помощ на много от приятелите й, починали от СПИН. Не съжаляваше за парите. Няколко години работи в малка, но достъпна само за определен кръг хора галерия в Уест Сайд, където се представяха изключително авангардни творби. Но миналата седмица възрастният й работодател беше затворил вратите за последен път, като я остави без работа, докато търси нова насока за живота си.

В главата й проблесна мисълта, че вече й е уморително все да скандализира хората, но се чувстваше прекалено неустойчива за самоанализи, затова продължи към стаята на сестра си и почука на вратата.

— Моли, Фийб е. Мога ли да вляза?

Изминаха няколко секунди преди Фийб да чуе приглушеното, кисело: Предполагам.

Тя си даде смелост и натисна бравата, после влезе в стаята, която беше нейна през детските й години. През няколкото седмици, когато живееше тук, стаята беше затрупана с книги, остатъци от храна и касети с любимата й музика. Сега тя беше идеално подредена, каквато беше и притежателката й.

Моли Съмървил, петнайсетгодишната природена сестра, която Фийб почти не познаваше, седеше на един стол до прозореца, все още облечена в безформената кафява рокля, която носеше на погребението. За разлика от Фийб, която беше пълна като дете, Моли беше изключително слаба, а тежката й тъмнокестенява коса, дълга до брадичката, се нуждаеше от добър фризьор. Освен това тя не беше хубава. Кожата й беше бледа и матова, сякаш никога не е виждала слънце, а чертите й бяха дребни и съвсем обикновени.

— Как си, Моли?

— Добре.

Тя не вдигна поглед от книгата, която лежеше отворена в скута й.

Фийб въздъхна. Моли не криеше, че я ненавижда, но през годините те се бяха виждали много рядко и Фийб нямаше представа защо е така. Когато се завърна в Америка след смъртта на Артуро, тя ходи няколко пъти до Кънектикът, за да види Моли в училището, но Моли беше толкова необщителна, че тя най-накрая се отказа. Все пак продължи да изпраща подаръци за рождения й ден и за Коледа, както и, от време на време, по някое писмо, но всички те останаха без отговор. Голямата ирония беше, че Бърт я лиши от всяко друго наследство, освен от онова, което би трябвало да бъде най-голямата му отговорност.

— Да ти донеса ли нещо? Нещо за ядене?

Моли поклати глава и помежду им се възцари мълчание.

— Знам, че се получи лошо. Наистина съжалявам.

Момичето повдигна рамене.

— Моли, трябва да поговорим, така че и за двете ни ще бъде по-лесно, ако ме погледнеш.

Моли вдигна глава от книгата си и отправи към Фийб празен, търпелив поглед, който накара Фийб да се почувства сякаш тя е детето, а сестра й е възрастният човек. Искаше й се да не беше отказвала цигарите, защото сега отчаяно се нуждаеше от цигара.

— Знаеш, че сега съм законният ти наследник.

— Господин Хибърд ми го каза.

— Мисля, че трябва да поговорим за бъдещето ти.

— Няма за какво да говорим.

Фийб сложи зад ухото си една непослушна къдрица.

— Моли, не е нужно да се връщаш в лагера, ако не искаш. Ще ми бъде приятно, ако утре дойдеш с мен в Ню Йорк да прекараш там остатъка от лятото. Наела съм апартамента на един приятел, който сега е в Европа. Разположен е на страхотно място.

— Искам да се върна.

Бледата кожа на Моли говореше на Фийб, че на сестра й не й е по-приятно в лагера, отколкото е било на самата нея.

— Можеш да го направиш, ако наистина искаш, но знам какво е да се чувстваш така, сякаш нямаш дом. Спомни си, че Бърт изпращаше и мен в училището в Крейтън, а всяко лято ме караше да вървя на лагер. Мразех го. В Ню Йорк е много забавно през лятото. Може да прекараме чудесно и да се опознаем по-добре.

— Искам да отида на лагер — повтори Моли упорито.

— Съвсем сигурна ли си?

— Сигурна съм. Нямаш право да ме спираш да се върна там.

Въпреки враждебността на детето и главоболието, което обхващаше слепоочията й, Фийб нямаше желание да изоставя темата толкова лесно. Тя реши да пробва нова тактика и кимна към книгата в скута на Моли.

— Какво четеш?

— Достоевски. През есента ще го изучавам самостоятелно.

— Впечатлена съм. Това е доста тежко четиво за петнадесетгодишна.

— Не и за мен. Аз съм доста умна.

На Фийб й се искаше да се усмихне, но Моли изказа твърдението толкова небрежно, че това не й се удаде.

— Вярно. В училище се справяш добре, нали?

— Имам изключително висок коефициент за интелигентност.

— Да си по-умна от другите може да бъде както благословия, така и проклятие.

Фийб си спомни травмиращото време в училището, когато самата тя беше по-умна от много от съучениците си. Още нещо, което я караше да се чувства по-различна от останалите.

Изражението на Моли въобще не се промени.

— Благодарна съм за интелигентността си. Повечето момичета в класа ми са тъпачки.

Въпреки че Моли се държеше като отвратителна малка позьорка, Фийб се опита да не я съди. Тя по-добре от всеки друг знаеше, че на дъщерите на Бърт Съмървил се налагаше да намерят свой собствен начин да се справят с живота. През юношеството си криеше несигурността си зад пълнотата. По-късно се превърна в скандална личност. Моли се криеше зад ума си.

— Извини ме, Фийб, но съм стигнала до много интересно място и искам да продължа да чета.

Фийб пренебрегна явната покана на момичето да си върви и направи нов опит да я убеди да дойде в Манхатън. Но Моли отказа да промени решението си и най-накрая Фийб трябваше да признае поражението си. Приготви се да напусне стаята, но се спря на прага.

— Ако имаш нужда от нещо, ще ми се обадиш, нали?

Моли кимна, но Фийб не й повярва. Детето би предпочело да глътне отрова за плъхове, отколкото да се обърне за помощ към недостойната си по-голяма сестра.

Тя се опита да се отърси от потиснатостта си, докато слизаше надолу. Чу, че Виктор говори с агента си по телефона във всекидневната. Нуждаеше се да остане за малко сама, за да събере мислите си, затова се вмъкна в кабинета на баща си, където Пух беше заспал в едно кресло, разположено пред шкаф за оръжие със стъклени врати. Пуделът повдигна пухкавата си бяла глава, после скочи от стола, като поклащаше пухкавата си опашка и хукна по килима към господарката си.