Но днес всичко бе сериозно. Майката на Лесли лежеше в катафалката отпред, а баща й я водеше на майчиното й погребение.

Лесли беше на шест години. Не познаваше майка си много добре, понеже откакто се помнеше, мама все беше болна. Някакво бъбречно страдание, което много се било влошило, когато мама родила Лесли.

Татко готвеше за Лесли, купуваше й дрехи, играеше си с нея, рисуваше й картинки и вечер й разказваше приказки, преди да заспи. Пак татко я целуваше за лека нощ и й помагаше да казва молитвите си.

Мама — истинското й име бе Розмари Чембърлейн — бе хубава жена, без чувство за хумор, но изпълнена с топлота и любов. Тя проклинаше болестта, която я отделяше от семейството й със седмици и месеци. Но същевременно благодареше на съдбата, че я е свързала с Том, който бе добър и всеотдаен баща, закриляше Лесли и интуитивно разбираше какво става в душата й.

Лесли бе на пет години, когато настъпи последният етап на майчиното й заболяване. Когато си беше у дома, мама седеше със зареян поглед. Колкото по-далеч от семейството я отвеждаше болестта й, толкова по-близки ставаха Том и дъщеря му, сякаш се подготвяха за неизбежния момент, когато щяха да останат сами.

После, на третия ден при едно от обичайните посещения в болницата за изследвания и лечение, майката почина.

Днес Лесли седеше до баща си и гледаше катафалката отпред.

— Татко, мама къде е сега? — запита.

Той обърна поглед към нея.

— На небето, миличка.

— Какво ще прави там?

— Ще те пази. Ще ни пази и двамата — отвърна той.

— Не е ли там, в онзи ковчег?

— Само тялото й, миличка. Това не е истинската мама. Мама имаше душа. Ти го знаеш.

Том Чембърлейн работеше в бутилената фабрика в града. Беше необразован, но чувствителен човек. Обожаваше жена си и се надяваше, че ще живее дълго с нея. Когато болестта й се разви и нестихващите болки започнаха толкова да я мъчат, че тя почти непрестанно бе в състояние на унес, той постепенно прехвърли надеждите си върху дъщеря си, съзирайки в нея безкрайния хоризонт от възможности, които тъй бързо бяха отлетели от него и жена му.

И дори в този ден, когато детето седеше замислено на предната седалка до него и криеше мъката си зад лаконични въпроси, той чувстваше природната й сила и жизнеността й. Тя щеше да живее. Щеше да порасне и да бъде като всички останали — здрава и щастлива. А той бе до нея, за да се погрижи за това. Днес не можеше да направи нищо, за да облекчи мъката и загубата й. Но утре, от този ден нататък щеше да прави всичко, за да й даде нормалния, щастлив живот, който смъртта така жестоко искаше да й отнеме.

Катафалката спря до зеещия гроб. Бащата не бе забелязал кафявата служебна кола с герб на шофьорската врата пред портите на гробището.

Но дъщеря му гледаше през прозореца.

— Какво има, Лесли? Нещо интересно ли видя?

— В оная кафява кола имаше едно момиченце.

— Така ли? Познаваш ли го?

Тя не отговори. Том Чембърлейн забрави за случката.

Обаче Лесли продължи да мисли за момиченцето. Отначало светлосивите очи зад прозореца на непознатата кола бяха като мъртви — почти като тялото в катафалката. После се случи нещо невероятно. Момиченцето оживя. Но това стана много странно. Когато бузките му поруменяха и очите му светнаха, то вече не приличаше на себе си.

Започна да прилича на Лесли.

Колкото повече се раздалечаваха колите, толкова по-бързо ставаше това. Безжизненият поглед на сините очи се избистряше, телцето изправяше гръб, безразличието, изписано по малкото лице, се заместваше с любопитство.

Когато Лесли погледна към момиченцето за последен път, то също я гледаше от задния прозорец на колата. И сякаш тя видя в него себе си, сякаш самата тя се разделяше бързо със себе си и отиваше в някакъв друг, различен живот.

Лесли не каза на баща си за това. Умът му сега бе зает с други неща. Изглеждаше тъй тъжен!

Ала това, което видя, дълбоко я впечатли.

2

На 19-и февруари 1958 година на монтажната линия на „Лукас Тул Уъркс“ в малкия промишлен град Уебстър, щата Пенсилвания, стана произшествие.

Трима работници подготвяха за заваряване една тежка двестакилограмова стоманена отливка, когато кранът на монтажния конвейер се повреди. Стоманената отливка се сгромоляса на земята и смаза краката и гърба на един от работниците.

Той се казваше Албърт Лазаръс. Бе петдесет и седем годишен и имаше шест деца — четири момчета и две момичета. Работеше за „Лукас Тул Уъркс“ откакто бе завършил осми клас, преди близо четирийсет и три години.

Незабавно бяха взети спешни мерки, за да се овладее положението. Албърт Лазаръс бе отнесен на носилка до амбулаторията, откъдето го прибра линейка и го откара в отделението за бърза помощ на Окръжна болница. Междувременно екипът по поддръжката ремонтира монтажната линия и докара нов кран, който вдигна падналия стоманен блок и го върна на мястото му.

Ремонтната работа отне близо три часа. От години монтажната линия не се поддържаше добре поради напрегнатия производствен график и дори специалистите, които я ремонтираха сега, бързаха, понеже трябваше да свършат в определен срок. При създалите се обстоятелства те направиха каквото можаха и криво-ляво възстановиха положението отпреди злополуката. Късно следобед „Лукас Тул Уъркс“ отново заработи с пълен капацитет. Стоманената отливка, която се бе стоварила върху Албърт Лазаръс, бе завършена навреме и замина по местоназначение, към някаква строителна площадка в щата Мериленд.

Поради забавянето и разноските по ремонта на линията компанията регистрира загуба от общо 550 долара. По обичайните канали към ръководството и застрахователния отдел на компанията тръгнаха доклади за произшествието, което съвсем не бе първото в заводите „Лукас“.

Работата в „Лукас“ продължи както обикновено. Седмица след случилото се всичко бе вече напълно забравено.

Когато в Окръжната болница прегледаха Албърт Лазаръс, се установи, че единият му хълбок е раздробен, двете му бедра са строшени и най-страшното, няколко от лумбалните му прешлени са безвъзвратно увредени. Той остана три дни в отделението за интензивна терапия, след което го преместиха в ортопедията, където щеше да се лекува на благотворителни начала.

През по-голямата част от следващата година щеше да остане в болницата за поредица от операции, а остатъка от живота си щеше да прекара в инвалидна количка.

На 3-ти май, три месеца след злополуката, Лазаръс и семейството му получиха официално известие от „Лукас Тул Уъркс“ за пенсията, която му се отпускаше след принудителното пенсиониране. „Лукас Тул Уъркс“ бе предприятие, което не членуваше в профсъюзите. През четирийсет и трите си години служба Лазаръс никога не бе печелил по повече от два долара на час.

Пенсията възлизаше на 75 долара месечно, изплатими през първите десет години. Схемата за здравна застраховка, подписана от работодателя, изплащаше само първоначалната хирургическа намеса и първите шейсет дни в болницата, без да предвижда нищо за лекарства, лекарски хонорари, по-нататъшна хирургия или евентуална хоспитализация.

Накратко, раненият работник бе неофициално обречен на пълна мизерия до края на живота си. А работодателят, благодарение на изгодната нему пенсионна схема и застраховка, едва ли щеше да почувства предизвиканите от злополуката разноски.



Вечерта на 3-ти май семейството на Албърт Лазаръс се събра във всекидневната в паянтовата му къщурка, която се намираше на една опушена улица близо до завода, където бяха протекли в труд най-хубавите години от живота му.

Там бяха четиримата му синове и двете му дъщери, както и жена му Мери.

И четиримата синове — Джералд, Клей, Райън и Джордан, също работеха в „Лукас Тул Уъркс“. Джералд и Клей бяха на по двайсет и няколко години, а Райън — на трийсет и две. Джордан, най-малкият, бе едва на седемнайсет.

По-голямата дъщеря, Луиз, бе прехвърлила двайсетте омъжена жена с две малки деца. Мъжът й, Дик, също работеше в завода. Тя самата работеше в един местен хранителен магазин като продавачка и склададжийка.

Мег, най-малката, бе шестнайсетгодишно момиче с крехко здраве. Като дете бе прекарала тежка форма на ревмокардит, от който впоследствие бе получила шум в сърцето и не се чувстваше много добре. Поради тази причина семейният закон, според който всеки започваше работа на шестнайсет години, не я засягаше, и тя смяташе да завърши гимназия и да си намери секретарска работа в града.

Веднага след злополуката, осакатила Албърт Лазаръс, Мег, която бе мило и честно момиче, изрази многократно готовността си веднага да напусне училище и да започне да работи, за да помага на семейството. Ала грижовните й по-големи братя не искаха и да чуят за това. Те някак се чувстваха задължени към Мег не само поради крехкото й здраве, но и поради важната духовна роля, която тя играеше в семейство Лазаръс. В известен смисъл Мег, най-слабата физически, бе духовно най-възвисената. Тя бе моралният водач на семейството, силата, която го сплиташе в едно. Сега, когато баща им бе прикован на легло, а майка им трябваше да му се посвети и да го гледа, мъдростта и любовта на Мег бяха по-необходими от когато и да било.

Джордан бе следващият по възраст. Бе с година по-голям от Мег и двамата си приличаха като близнаци, въпреки че той бе тъмнокос, а тя — луничава и рижа. Джордан бе изтърсакът сред момчетата. Беше слаб и строен, а по характер бе мечтател. Мег бе духовният водач на семейството, а Джордан бе артистичната натура. В училище винаги получаваше отлични бележки — постижение, с каквото нито едно момче от фамилията Лазаръс не можеше да се похвали от поколения насам — а съчиненията му, рисунките му, отзивите на учителите за него свидетелстваха за необикновен и бързо развиващ се интелект, съчетан с вдъхновен, артистичен характер.