— Аз се казвам Холи — каза тя. — Холи Флеминг. Приятно ми е да се запознаем, Джил. Надявам се да станем добри приятелки.

Отведоха момиченцето горе. Полицаят се обади по радиотелефона, а Холи и Кийт обсъждаха положението. Явно щеше да се наложи да приберат момиченцето още сега. Щяха да се опитат да се свържат с майката по-нататък.

В спалнята имаше следи от храна. Очевидно момиченцето бе излизало, за да си купува мляко и хляб, докато не бе похарчило всичко. Няколко трохи се търкаляха по дъното на празна кесия от солени бисквити. Детето видимо се бе мъчило да преживее самичко в къщата.

В кухнята имаше календар със зачерквани дати. От последното задраскване можеше да се предположи, че майката отсъства от къщи от четири седмици. Значи дъщерята бе ходила сама на училище и в продължение на три седмици бе заблуждавала учителите, след което бе спряла да ходи. Сигурно по някакъв неясен детски начин се бе отчаяла. Може би чакаше вкъщи да дойде смъртта. Във всеки случай не бе споделила нищо с учителката си.

— Отдавна ли си сама, Джил? — запита Холи. — Къде е майка ти?

Момиченцето не отвърна.

— Добре тогава, ние ще те заведем на едно място, където ще имаш какво да ядеш и ще се запознаеш с добри деца. Хайде сега да те приготвим.

Когато сваляше пижамата на момиченцето, за да го облече за пътуването, Холи трябваше да се сдържа, за да не извика. Телцето му бе покрито със синини. От отоците по гръдния му кош изглеждаше, че има поне едно строшено ребро.

— Не бой се, миличко — промълви Холи, сдържайки сълзите, които напираха в очите й. — Ние ще се погрижим за теб. Всичко ще се оправи.

Детето остана в преддверието с Кийт, а Холи се върна в стаята, за да види дали не е забравила нещо.

Тогава забеляза триножника. Върху него имаше картина на жена в ярки цветове.

Холи обърна страницата. Отдолу имаше още една рисунка, а под нея още. Целият блок бе изпълнен с акварели.

Много от рисунките изобразяваха нещо като измислена майка или приказна кръстница. Беше висока и тънка, с червена коса и зелени очи и много блага усмивка. Въпреки че останалите подробности от външността й се меняха в различните рисунки, роклята й навсякъде беше червена. Нямаше нищо общо с истинската майка, която съседите описваха като чернокоса и възпълна.

Почти нямаше съмнение, че детето е рисувало картините по време на адския период на пълна самота. Сигурно те бяха запазили разсъдъка му.

Холи отиде до вратата на стаята и оттам извика:

— Искаш ли да си вземеш рисунките?

Момиченцето не отвърна, само я погледна вторачено. Откакто бяха дошли, не бе проговаряло.

Холи подреди малкото неща на детето в един хартиен пазарски плик. На излизане нещо я накара да се върне в стаята. Грабна една от рисунките на приказната кръстница, сгъна я, прибра я в куфарчето си и я отнесе.

Отведоха детето в приюта в Саут Сайд и го настаниха. Уведомиха полицията с оглед издирване на майката. Холи се помъчи да научи подробности за живота на момиченцето, но не успя да изкопчи и дума от него.

Същия следобед детето мина на медицински преглед. Оказа се, че е било изнасилвано, по всяка вероятност многократно. Когато показваше на Холи заключението си, лекарят поклати глава и многозначително смръщи вежди.

„Всичко ми е ясно за приятеля на майката!“ — каза си Холи.

Сега, когато момиченцето бе чисто, а косата му — измита и сплетена от Холи, се видя колко е хубаво. Имаше разкошна алабастрова кожа и прозрачносини очи, които навярно някога бяха гледали доверчиво. Сега гледаха отчайващо празно.

Изминаха два дни, през които Холи се опитваше да движи останалите си случаи, като същевременно следеше развитието на случая с момичето Съндбърг. После пристигна заповедта за преместване на детето в старото сиропиталище в южната част на щата.

Във вторник сутринта Холи се сбогува с Джил Съндбърг. Един от държавните попечители щеше да я придружава през тричасовото пътуване с кола до сиропиталището — огромна и грозна сграда, разположена в покрайнините на града, чиито жители бягаха от нея като от чума.

— Скоро ще дойда да те видя, Джил! — обеща Холи. — Там ще се грижат добре за теб. Аз се казвам Холи Флеминг. Ще можеш ли да запомниш?

Тя хвана момиченцето за раменете. То не се възпротиви, не се опита да избяга. Но изразът на очите му накара Холи да отвърне поглед. В тях имаше нещо неестествено, дори чудовищно. Това дете не вярваше на никого. Може би вече никога нямаше да вярва на никого. Непрестанното жестоко малтретиране бяха убили всичко човешко у него. Холи не можеше да си представи както ще изживее остатъка от живота си.

— Ще ми се усмихнеш ли, душко? — попита Холи. — Ще ми кажеш ли довиждане?

Детето не отвърна.

Холи мълчаливо проследи как попечителят вкарва момиченцето в колата и затваря вратата. Чак когато колата се изгуби от погледа й, си даде сметка, че очите й са пълни със сълзи. Ръцете й бяха студени — там, където само преди миг бе държала крехките раменца.

Шестгодишна!

Холи въздъхна и замислено тръгна към работното си място.

Детето седеше на задната седалка на служебната кола, с която го отвеждаха в сиропиталището. Социалната работничка до него от време на време му говореше, но момиченцето не отвръщаше.

Всички следи от миналото му бяха заличени. Дрехите, с които бе облечено, бяха купени от Холи Флеминг с държавен ваучер. Държеше малко мече, за което Холи бе платила от собствения си джоб.

Момиченцето гледаше зареяно през прозореца. Беше безразлично и спокойно. Социалната работничка не се безпокоеше за поведението му по време на пътуването, но с тревога се питаше какво ли става в детската главичка.

На нея й бе добре известно, че в щатския приют няма условия за напътствие или терапия. Щяха да захвърлят момиченцето там сред стотици други безпризорни, много от които точно толкова груби и безпощадни, колкото то бе пасивно. Как щеше да преживее тежкото изпитание — това зависеше единствено от собствения му характер, физическите му рани щяха да зараснат, ала държавата нямаше да направи нищо, за да излекува душевните рани.

Когато изминаха половината разстояние, отбиха от главното шосе и излязоха на селски път, който ги преведе през малкия град Еликот. Имаше главна улица с паркинг по диагонал и неизбежните магазини и фирми. Социалната работничка забеляза, че накъдето и да погледне, сякаш вижда името Патерсън. „Недвижими имоти Патерсън“, „Застрахователно дружество Патерсън“, „Строителна фирма Патерсън“. Типично малко градче, реши тя, управлявано от една богата фамилия, която сигурно притежава голяма част от обработваемата земя наоколо.

Отклонението ги отведе до малко гробище. Към портите му тъкмо приближаваше погребална процесия, която спря пред тях и препречи пътя им. Една от колите бе точно редом с тях.

Процесията беше малка — не повече от четири коли, без да се брои катафалката. В първата кола на кормилото седеше мъж, а до него на седалката — малката му дъщеря. И двамата бяха в траур. Мъжът бе с тъмни коси и очи, а момиченцето имаше лъскава червеникаворуса къдрава коса и здраво личице, осеяно със слънчеви лунички, които съвсем не отговаряха на жалейната му премяна.

Отварянето на гробищните порти се забави. Двете коли продължаваха да чакат една до друга. Очите на момиченцето в траур срещнаха очите на бездомното дете на задната седалка в служебната кола. Спогледаха се с обичайния интерес на деца, несмущавани от факта, че не се познават.

Двете момиченца бяха почти на една и съща възраст и дори си приличаха. Но преливащото от здраве момиченце в колата до баща си бе свежо и окъпано в светлина. Лицето на сирачето, въпреки русата коса и ясните сини очи, бе бледо и носеше отпечатъка на глада. Неочаквано изразът на Джил Съндбърг се промени. Тя разглеждаше лицето на момичето от другата кола. Въпреки че то носеше маската на скръбта по смъртта на близък човек — може би майка й, — в зелените очи грееха пламъчета. Това момиченце знаеше какво е щастие, или вярваше в щастието. Никой никога не го беше малтретирал. То бе невинно.

Джил се вгледа по-внимателно в откритото малко лице. Тогава нещо в нейното лице се промени. В очите й проблесна светлинка, сякаш в отклик на живота, който виждаше в отсрещното лице. Нещо у нея се раздвижи в отчаян опит да я измъкне от собствения й живот и да я вмести в този на сияйното момиченце от другата кола. Това бе силно изживяване, което разтърси пялото й същество.

Докато гледаше към Джил, очите на отсрещното момиченце се разшириха от учудване. Сякаш наблюдаваше невиждано природно явление — нещо като излюпване на пеперуда от какавида. То се обърна към баща си, който гледаше през предното стъкло на колата, после отново към другата кола.

Портите на гробището се отвориха. Колите тръгнаха в различни посоки. Красивото момиченце с учуденото лице изчезна — отмина и се изгуби в далечината.

Джил Съндбърг пътуваше към бъдещето си.

Малката погребална процесия се движеше към гробището. Седнала до баща си в колата, Лесли Чембърлейн мислеше за момиченцето от другата кола.

— Как си, миличка? — запита я баща й.

— Добре съм, татко — отвърна тя. — А ти?

Някога това бе тяхна шега. Той я питаше: „Как си, миличка?“, а тя му отвръщаше: „А ти как си?“. Тогава той повтаряше: „А ти как си?“ и така двамата до безкрайност си задаваха един и същи въпрос, докато не избухнеха в смях.