— Обичам те — прошепна тя и доближи устни до неговите.

Той неочаквано трепна в прегръдката й. В този миг някъде иззад нея нещо рязко и пронизително изсвистя. За част от секундата тя си каза, че трябва да е откъм пристанището долу. Ала вече знаеше, че е пистолетен изстрел и че е страшно наблизо.

— Джордан!

Той се притисна до нея. Очите му излъчваха недоумение. Тя се опита да го задържи, но той се свлече на земята. Тя изпищя ужасено, невярваща на очите си.

— Джордан, моля те, Джордан!

Обзе я паника. Огледа терасата. Нищо не се виждаше, но тя чувстваше нечие застрашително присъствие. Някаква сила и помогна да надвие ужаса и да изтича в спалнята. След няколко секунди се върна с възглавница и одеяло. Забравила за дебнещата я опасност, тя коленичи до любимия си мъж. Не можеше да разбере къде е ранен. Всичко беше в кръв — много кръв. Тя подложи възглавница под главата му.

— О, господи! Джордан, Джордан…

Одеялото все още бе в ръцете й. Докосна бузата му. Очите му бяха безжизнени.

— Миличък, погледни ме! Кажи ми нещо! Моля те!

Знаеше, че е сама. Вътре нямаше телефон. Най-близките съседи бяха на триста метра. Дори и да чуеха виковете й, времето нямаше да стигне.

Откъм терасата зад нея се разнесе глас.

— Това е краят.

Тя погледна нагоре с побеляло лице. До парапета стоеше човешка фигура, с насочен към нея пистолет. Лицето й беше познато. Възбудено и тържествуващо.

— Ти! — извика тя.

Устните се свиха в изкривена усмивка.

— Не можеш да избягаш от миналото си. Мислех, че си го разбрала.

Дулото се насочи към безжизненото тяло в ръцете й.

— Ти си виновна! — прозвуча отново гласът. — Мислеше, че можеш да имаш всичко. Сега виждаш докъде те доведе това.

Тя покри Джордан с одеялото. Държеше нежно главата му в скута си.

— Прибирай се! — Гласът стана по-рязък. — Прибирай се, или ще убия и теб.

Тя го погледна. Страхът правеше очите й още по-красиви. Поклати глава.

— Добре тогава — каза неканеният гост. — Стой там. Ти си го търсеше. Сега ще видиш как куршумът го пронизва.

Дулото се приближаваше към Джордан.

— Не! — извика тя.

Мъжът я погледна с усмивка.

— Защо викаш? Ти си виновна за всичко. Мислеше си, че можеш да бягаш от истината. Но за всичко трябва да се плаща. Страх те е от възмездието ли?

Пистолетът бавно се насочи към главата на Джордан. Ръката не трепна. Пръстът бавно натисна спусъка.

— Възмездие! — повтори гласът.

Изстрелът отекна по скалистия склон и побягна от къщата надолу към морето. Никой не го чу.

Книга първа

Огледалце, огледалце от стената

1

Чикаго, 13 октомври 1955 г.

Ходи Флеминг мислеше, че е видяла всичко от живота.

През шестнайсетте години, в които бе работила за подобряване условията за живот на децата в прословутия Чикагски южен район, бе виждала семейства, съсипани от пиене, безпътица, бедност, наркотици, отчаяние и всички форми на насилие, познати на човека. Беше се движила по улици, където животът често струваше далеч по-малко от пакетче хероин или понякога дори от кутия цигари.

Холи бе приветлива и добросърдечна трийсет и девет годишна стара мома, чиято изтъняла чекова книжка едва й стигаше да плаща наема на евтиния й апартамент. Грижеше се за огромно семейство от изпаднали в нужда клиенти, които с нетърпение очакваха седмичните й посещения, сякаш бе светица, благославяща живота им. В годините, прекарани в отдела, бе срещала хора, които успяваха да се уважават и обичат сред най-отвратителни условия на живот. Най-невероятни бяха децата — ругани, малтретирани и изоставяни и въпреки това неизвестно как съумяващи да съхранят достойнството и невинността си.

Може би тъкмо заради тези деца Холи, която вече не се и надяваше на свое собствено, продължаваше неуморно да се труди в една професия, която отдавна би смазала всеки друг недотам всеотдаен социален работник, и ежедневно се излагаше на нечувана нищета, каквато трудно се побира в мозъка на човек извън градското гето на съвременния свят.

В онази ветровита есенна утрин Холи пиеше сутрешното си кафе и тъкмо прехвърляше картотеката си и се готвеше за посещенията за деня, когато до нея застана един от колегите й с папка в ръка.

— Имам нещо ново за теб.

Холи го погледна. Казваше се Кийт Касиди. Беше по-млад и по-циничен от нея. Петте години тук му бяха отнели младежкия идеализъм, но за разлика от Холи той не бе открил в себе си оня заряд от състрадание, който прави живота на социалния работник поносим. Кийт мразеше работата си и се мъчеше с интриги да получи повишение, което щеше да го освободи от контакта с нуждаещите се и да му осигури място в администрацията. В очакване на това той бе ако не отдаден с душа и сърце, то поне усърден в професията си. Не обичаше клиентите си, но изпитваше ужас да не допусне някоя грешка, понеже това можеше да попречи на мечтаното повишение. Затова Холи му имаше доверие.

— За какво става дума?

— Някакво семейство Съндбърг — отвърна той. — Бягство от училище и предполагаемо малтретиране на дете. Една от съседките идва вече четири пъти. Смята, че е сериозно.

Холи погледна в папката. Беше почти празна. Семейството живееше в града едва от шест месеца. Имаше едно дете — момиченце в първи клас. Според досието майката някога работила като касиерка и секретарка. Бащата не живееше с тях. Според сведенията, събрани от съседите, имаше и друг мъж.

— Тази сутрин се обадих в училището — каза Кийт. — От една седмица не са го виждали. Изпратили у тях човек, но не намерили никого. Работодателят на майката казва, че цял месец не е ходила на работа. Нямат телефон. Съседката смята, че там стават странни неща. Най-добре да отидем да проверим.

Холи затвори папката. Този ден трябваше да посети още десетина места, много от които неотложни. Но нещо около случая Съндбърг я разтревожи.

— Добре — каза тя. — Другите могат да почакат. Да тръгваме.



Старата служебна кола с герб на вратата ги откара до бедния квартал, където се намираше паянтовата къща. Беше занемарена дървена постройка с напукана асфалтова алея отпред. Капаците бяха увиснали, улуците — ръждясали, и явно от петнайсет-двайсет години не бе боядисвано. Най-старият, най-бедният, най-тъжният тип къща, която можеше да съществува на подобно място.

Кийт отиде да говори със съседката, а Холи позвъни на вратата. Не се показа никой.

Накрая Кийт извика полицията. След десет минути пристигна дежурната кола и полицаите им помогнаха да разбият входната врата.

Отвътре ги лъхна смрад. От цялата къща се носеше мирис на готвено, примесен с воня на застоял цигарен дим и кисел дъх на разлята бира.

Холи влезе в кухнята. Отвори хладилника. В него нямаше нищо, освен една сбръчкана ябълка и малко почерняла маруля.

Явно тук от доста време не се беше свъртала майка. В това нямаше съмнение.

Придружена от полицая и Кийт, Холи бавно претърси къщата. В дневната и в голямата спалня нямаше нищо особено. Двойното легло не бе оправяно. На нощното шкафче имаше голям пепелник, препълнен с фасове, а до него — омазнена чаша, от която миришеше на евтин джин.

Шкафът бе полупразен. Сякаш майката си бе отишла и бе отнесла повечето дрехи. И все пак къщата нямаше вид на напълно изоставена. Обиграното око на Холи откриваше тайнствени белези на живот. Сякаш бе обитавана от духове. Така размишляваше тя, докато обхождаше коридора.

Детската стая потвърди подозренията й. Леглото бе безупречно оправено. Имаше малка метална масичка с училищна тетрадка върху нея. В ъгъла бе изправен триножник с кутия евтини акварелни бои. Без съмнение момиченцето бе писало домашните си тук, докато… Докога?

Накрая слязоха в мазето. Кийт запали голата крушка. Видяха казана за парното, нагревателя за топлата вода и това беше почти всичко. Няколко стари кашона, малко вехтории и люлеещо се конче.

— Е, тук няма никой — каза Кийт. — Майката сигурно е взела дъщерята и е офейкала. По всяка вероятност с приятеля си. Да си вървим.

Постояха още малко. Кийт се озърташе с безразличие. Полицаят погледна крадешком часовника си — бързаше да си ходи. Холи се колебаеше. Чувстваше, че нещо не е наред.

— Е? Какво чакаме? — запита Кийт.

Холи сложи пръст на устните си, за да го накара да млъкне. После бързо тръгна към казана на парното. Нещо прошумоля. Тя отначало помисли, че е мишка. Страхуваше се от мишки и затова спря.

После й дойде нещо наум и тя каза:

— Хайде, Джил, покажи се. Не се страхувай. Дошли сме да ти помогнем.

Отново се чу същият лек звук — нещо едва-едва нервно промърда, но този път беше ясно, че е човек.

Холи погледна зад казана на парното. От устните й се откъсна неволно ахване.

Момиченцето беше там, по пижама. Нямаше нито чорапи, нито чехли. Явно страдаше от недояждане. Беше мръсно и мършаво. Русата му коса бе прекалено дълга, плитките му недозаплетени.

— Не се бой, миличко — каза Холи. — Ние ще се погрижим за теб. Всичко ще се оправи.

Момиченцето я погледна безизразно. Сега, когато Холи посвикна с тъмнината, видя, че по кожата на детето има белези от удари и синини. Очевидни следи от продължително и жестоко малтретиране.