Той кимна. Не смееше да продума. Тя пристъпи към него и обви лицето му с длани. Устните ѝ се притиснаха към неговите. Ръцете му се вдигнаха да я обгърнат и устните ѝ се разтвориха под неговите като цветна пъпка. "Спри", помисли си Тит, но продължаваше да я целува отчаяно и това беше грешка.

Ръцете му галеха стройната ѝ талия, милваха гърдите ѝ, впиваха се в косите ѝ. Тя се притискаше жадно към него и презрамката на робата ѝ се смъкна, устните му се впиха в топлата копринена кожа на голото ѝ рамо. Тя шепнеше неразбираемо и го тласкаше назад, без да се отдръпва от него, докато се блъснаха в стената на къщата, далеч от любопитни погледи от градината и атриума. И втората презрамка на Фаустина се смъкна и Тит едва не се удави в уханието на зюмбюли.

Един прозорец в другия край на къщата се отвори шумно и Тит чу приглушен женски плач. Робиня вероятно, скърбяща за милостивия си господар. Звукът отрезви Тит, обзе го срам. "Няма и час откакто разбрах, че императорът на Рим е мъртъв, а сега разсъбличам племенницата му?" Дъщерята на Маркус...

Фаустина застина в ръцете му, сякаш също се върна внезапно в света, открила, че е страшно място.

– Татко е мъртъв – отрони тя и склони глава върху гърдите на Тит.

Той я прегърна мълчаливо. От срещуположната страна на къщата долетя трясък на спускащи се кепенци и някой отново изхлипа приглушено. Несъмнено робиня. Скоро, предположи Тит, щяха да изпратят друга робиня да потърси дъщерята на Маркус Норбан.

Той отдръпна рамо от нежната тежест на Фаустината глава и някак си това му се стори по-трудно, отколкото да възпре целувките ѝ.

– Сигурно искаше да ме съблазниш, за да е въпрос на чест да се оженя за теб – гласът му прозвуча убедително стабилен, както и ръката му, когато вдигна презрамките върху раменете ѝ. – Страхувам се, че няма да стане.

– Предположих. Но си струваше да опитам. – Фаустина го погледна втренчено; русата ѝ коса, изплъзнала се от фибите, се беше разпиляла по гърба, устните ѝ бяха подпухнали от целувките, а очите ѝ – от сълзите. Гласът ѝ обаче не звучеше ни най-малко сълзливо. – Но какво ми пречи да кажа на всички, че съм те съблазнила. Ще им кажа, че съм забременяла. Ще застана пред къщата ти, ще плача, ще вия и ще си скубя косата. Тогава ще си принуден да се ожениш за мен, защото никой друг няма да ме поиска заради опетненото ми име. – Тя вирна брадичка. – Сълзите не свършиха работа. Прелъстяването не свърши работа. А изнудването, Тит?

– Фаустина...

– Няма да се откажа от теб – гласът ѝ прозвуча твърдо като стомана. – Нищо няма да ми попречи. Нито студенокръвният Адриан, нито бездушната кучка Плотина, нито нелепото ти мъченическо бръщолевене, че ще овдовея след два-три месеца.

– Вярно е – прекъсна я рязко Тит. – Ще умра, не разбираш ли? Не веднага, защото Плотина ще почака да коронясат протежето ѝ, преди да започне да урежда стари сметки. Но след това ще извади списъка с врагове и името ми ще бъде най-отгоре. Ако извадя късмет, ще ми позволят да напиша завещание и да се самоубия. Ако ли не, ще ми изпратят шайка главорези посред нощ. Така че няма да ти разреша...

– Да ми разрешиш? – изгледа го яростно Фаустина. – Откога ми трябва разрешението ти, Тит? Ще се оженим в благоразумен срок след погребението на татко и толкова.

– Грешиш.

Той понечи да се обърне.

– Тръгнеш ли си, ще се появя на прага ти след един час – предупреди го Фаустина. – Ще плача. Ще вия. Ще си скубя косите.

Той продължи да върви.

– Няма да го направиш.

– Опитай!

– Дори да го направиш, няма да постигнеш своето. Затова те моля веднъж в живота си да направиш каквото ти казват.

– Не мисля, че харесваш жени, които правят каквото им казват, Тит. Сабина винаги постъпва както реши и получава каквото иска. Аз също. Не си приличаме много, но в това отношение сме като две капки вода.

Тит спря, все още извърнат настрани, изтощен до мозъка на костите. Ръката му ту сграбчваше в юмрук, ту пускаше омачкана дипла на тогата му. Очите му горяха. Още усещаше вкуса на сладката кадифена кожа на голото ѝ рамо.

– Може би си прав – заговори отново тя, по-тихо. – Може би Адриан няма да те пощади. Но няма да нарани мен, сестрата на съпругата му. Ако главорезите дойдат за теб посред нощ, те... – гласът ѝ трепна леко – може би ще те убият. Но не и мен. И ако те убият... е, поне ще сме били заедно.

– Няколко месеца – отбеляза рязко Тит. – Най-много.

Застана зад него и го прегърна през кръста и той усети как топлото ѝ лице докосва гърба му.

– Няма да откажа, дори да е толкова кратко.

За миг му хрумна да избяга. Да вземе Фаустина и да избяга с нея в Британия, в Испания, където и да е.

Но къде да избягаш, когато врагът ти е господар на света?

 Обърна се и я прегърна отново.

– Обичам те, Ания Галерия Фаустина.

Застинаха прегърнати безмълвно в сумрака. "Тръгни си – заповяда си Тит. – Тръгни си. Знаеш, че трябва." Но не можеше да помръдне. Ръцете на Фаустина обгръщаха кръста му като обръч.

– Искаш ли старомоден железен пръстен? – попита я той. – Или предпочиташ новите – злато в железен обков?

– Само желязо. – Фаустина вдигна глава и му се усмихна с насълзени очи. – Желязото устоява на времето. Като нас. Ще остареем заедно, Тит. Адриан няма да те убие, ще видиш. Няма да ме изложиш на опасност, когато се ожениш за мен. Напротив – ще спасиш себе си. Адриан няма да те докосне, когато му станеш зет.

Той не я опроверга. Тя си избърса очите и го скастри шеговито:

– Ще трябва да ми купиш нещо много скъпо, за да ме умилостивиш.

Тит не отговори. Впи очи в нея, питайки се колко му остава да се порадва на съпругата си.

И кого ще изпратят да го убие.


ВИКС

С пристигането си в Селинус новият ми император ме извика.

Не. Не моят император. Просто императорът. Надменният бърборко Адриан никога нямаше да стане мой император, дори да управлява хиляда години.

Влязох в импровизирания тесен кабинет и отдадох чест. Адриан се беше облегнал в най-удобния стол с меки възглавнички, брадат и делови, в черна тога. Четеше писмо и същевременно диктуваше друго на секретаря. Прислужници сновяха напред-назад, понесли кошници с кореспонденция, восъчни плочици и свитъци, подаръци от държавници, побързали да демонстрират преданост към новия император. Адриан направляваше забързания поток, махайки отривисто със свободната си ръка, без да спира нито за миг да чете и да диктува. Едното му стъпало галеше нежно гърба на кучето, заспало в краката му. Колкото и невероятно да изглежда, той успя дори да ме погледне, когато влязох.

– Доминус – заех позиция "свободно".

– ... за градините край Антиохия. Искам да покрият Касталианския извор с каменна плоча. Той предсказа, че ще стана император и не искам да предскаже същото на другиго. Подпиши го "Адриан, син на Траян Цезар".

Махна на секретаря да продължава и се втренчи в мен с повдигнати вежди.

– Доминус?

– Цезаре... – успях да промърморя и да отдам отново чест.

– Така е по-добре – кимна той и протегна ръка да поеме свитъка от секретаря. – Ще се подпиша, благодаря. Донеси ми пакета за Версенжеторикс, ако обичаш.

Втренчих се някъде над рамото на Адриан, докато той подписваше документите. Погледнех ли го, в гърлото ми се надигаше горчилка. Беше пристигнал вчера, несъмнено с най-бързия кораб, в антиохийското пристанище. Слезе от триремата с черни платна, с глава, забулена в знак на траур, и се поклони на множеството, надаващо приветствени възгласи, подети от императрица Плотина

– Бившата императрица Плотина – и сервилното ѝ обкръжение. Аз не изръкоплясках нито веднъж от мястото си най-отзад сред тълпата офицери. Исках само да се измъкна от този пуст призрачен град и да се върна при войниците си. При походите, сраженията, тропота на копия и ругатните на легионерите ми. Да се върна при нещата, които разбирах.

Не очаквах да ме извикат на аудиенция. Мислех, че понижаването в чин на стари врагове не е сред най-належащите задачи на един нов император. А и кариерата ми говореше сама за себе си. Адриан беше студенокръвен кучи син, но студенокръвните кучи синове са практични хора. Несъмнено щеше да ми позволи да продължа да работя същото, което правех толкова добре за Траян.

Спомних си обаче с какъв хладен и убийствен поглед ме изпепели Адриан в празничната зала в Германия, поглед, на който аз отвърнах в пълна мяра, и неволно потреперих.

Адриан обаче не изглеждаше особено заинтригуван от мен. Написа още нещо върху нов свитък и помаха на един от секретарите, който ми подаде купчина запечатани писма и пропуски.

– Новото ти поръчение, Версенжеторикс.

– Поръчение, цезаре?

Да ми отсекат главата? Да ме разжалват? Да ме хвърлят от някоя гола скала, за да се удавя в океана?

– Заминаваш веднага.

Поех си дъх при тези думи. Успеех ли да заведа хората си на север, в Дакия... е, Дакия беше много далеч от Рим. Тогава нямаше да му мисля много-много за Адриан. Щях да се бия отново с дакийците и да ръководя легиона си както намеря за добре. Независимо кой носи пурпурната мантия.

"Ако Траян не оздравее – чух гласа на Мира да ми шепне, – ще служиш на Рим. А не на Траян."

"Траян е Рим", отговорих ѝ тогава прибързано и глупаво.

"Не завинаги."

Потреперах отново, но пропъдих думите ѝ от съзнанието си и взех купчината писма.

– За Дакия ли заминавам... цезаре? – добавих с известно закъснение.

– Не. – Адриан не вдигна очи от плочицата. – За Рим.

– Рим?

– Да, повишавам те. Включвам те в преторианската ми стража.

За миг онемях. Секретарите продължаваха да пишат, прислужниците – да разнасят кошниците си, робите – да се щурат с мастилниците и перата. Очевидно никой не забелязваше, че стърча като истукан в центъра на трескавата деятелност.