Сабина се засмя ведро, сякаш обсъждат дреболии на трапезата.

– Искаш да опетниш съпругата на скъпия Публий, който държи да е безупречен? Разбира се, Плотина. Разтръби на всеослушание, че съм най-разюзданата развратница в Рим и съм превърнала в посмешище съпруга си с половината войници от легиона му. Скъпият Публий ще те заобича с цялото си сърце.

– Скъпият Публий ме обича и бездруго. Благодарение на мен стана император на Рим. – Гласът на Плотина прозвуча кадифено и самодоволно. – Предлагам ти сделка, Вибия Сабина. В миналото имахме разногласия, но те няма да ни попречат да се споразумеем, нали? Аз ще се въздържам да петня името ти, а ти ще посрещнеш съпруга си с усмивка, когато пристигне, и ще облечеш нещо по-благопристойно от тази туника.

– Пожелавам ти бавна смърт, кучко. – Сабина стана. Говореше бавно и отчетливо. – Милостиви богове! Няма по-лицемерна и по-коварна интригантка от теб!

Тя тръгна към вратата.

– Наистина трябва да шлифоваш речника си, Вибия Сабина – подвикна ѝ усмихнато Плотина. – Императриците на Рим не бива да ругаят.


ТИТ

Тит влезе в атриума на странно притихналия дом на сенатор Норбан. Въведе го блед и разсеян роб. Изчезна, без да му вземе мантията и да го попита кого е дошъл да види. Когато Тит влезе в същия този атриум, мокър до кости и уловил Фаустина за ръката, за да поиска разрешение от баща ѝ да се ожени за нея, цялата къща екна от приветствени възгласи – Калпурния ги обсипа с целувки, Маркус се усмихваше щастливо, братята на Фаустина подмятаха пиперливи шеги защо сестра им е вир-вода, робите си шепнеха самодоволно: "Казвах ти!" Сега цареше тишина като в крипта.

"Разбрали са", помисли си Тит. Добре. Това го улесняваше.

– Фаустина! – Откри я в градината да се взира в плискащия фонтан; ярко петно в робата с прасковен цвят и с русата коса. – Явно си чула.

Целуна годеницата си по златната копринена коса.

"Годеница", "бъдеща съпруга". През последните седмици произнасяше с наслада тези думи, защото бяха сладки синоними на "моя".

Вече не.

Фаустина го погледна, но по лицето ѝ не просветна познатото щастие. Тъмните ѝ очи бяха по-големи от всякога и безизразни като камъни.

– Той е мъртъв.

Тит преглътна.

– Знам.

Съобщи му го Ения, представете си. Икономка, по-добре информирана и от един от най-богатите мъже в Рим... Брат ѝ работеше на тибърското пристанище. Гостувала му, когато корабът с черни платна спуснал котва. Дотърча право в стаята на Тит, където той уж преглеждаше доклада за благотворителната програма, а всъщност кроеше щастливо планове за сватбата. Дали Фаустина ще предпочете старомоден железен пръстен или модерния вариант

– Халка от злато в железен обков? Скицираше профила на годеницата си в полето на восъчната плочица, когато Ения се втурна в стаята пребледняла като платно под смуглата кожа и му съобщи новината.

Император Траян беше мъртъв.

– Засега знаят малцина – съобщи Тит на Фаустина. – Още не са го оповестили официално в Сената, но...

– Никой не знае, разбира се – прекъсна го объркано Фаустина.

– Почина преди час.

– Какво?

Фаустина поклати зашеметено глава.

– Татко.

За миг Тит онемя, загубил ума и дума.

– Баща ти?

– Калпурния го намерила върху писалището му – отрони Фаустина. – Изглеждал много умиротворен. Помислила, че е заспал. Споминал се е над книгите си, никой не го е чул...

Тит седна на пейката и я прегърна. Траян беше мъртъв. Маркус Норбан беше мъртъв. О, не. Не, не, не.

Това променяше всичко.

– За какво говореше? – Очите на Фаустина бяха пълни със сълзи, но тя ги възпираше храбро. – И някой друг ли е умрял?

Той се поколеба. "Изгубила е баща си. Ще понесе ли и това?" Фаустина обаче не беше крехко цвете, огъващо се под бремето на лошите новини. Не приличаше на Сабина, но беше жилава като нея.

– Траян.

В този момент сълзите се изляха. Тит я прегръщаше и не изпитваше срам, че и неговите очи овлажняват. Седяха дълго на пейката, Фаустина, сгушила глава в гърдите му като дете, а Тит – свел лице върху гладката ѝ, благоуханна коса.

– Радвам се, че татко не разбра – изправи се Фаустина накрая и избърса сълзите с опакото на дланта си. – Той боготвореше Траян. Кой ще стане император сега?

– Зет ти – Тит произнесе думите с мъка. – Адриан.

Просълзените очи на Фаустина се разшириха.

– Адриан? Едва ли е решено. Сенатът не е...

– Траян го е посочил за наследник на смъртния си одър. Целият град говори.

Въпреки че новини като тази не биваше да се разпространяват, преди Сенатът да научи. Тит се запита дали императрицата няма пръст в това. На Сената щеше да му е далеч по-трудно да отхвърли кандидатурата на Публий Елий Адриан, след като из града вече се носеха слухове как Траян го е осиновил на смъртния си одър. Фаустина поклати замаяно глава.

– Адриан – повтори безизразно тя. – Невъзможно е Траян да го е избрал!

"Невъзможно, особено след моето писмо." А Траян беше получил писмото му – изпрати му кратка благодарствена бележка, в която споменаваше, че ще поговорят по-подробно, когато се върне в Рим. "Имам планове за теб, момче", завършваше той с войнишкия си почерк.

Вече не. Но императрица Плотина несъмнено кроеше други планове. О, да. Тит помнеше как се разкриви лицето ѝ, когато я обвини, какъв ужас изпита да се извърне, сякаш тя ще скочи към незащитения му гръб като разгневен паяк. "В безопасност си – казваше си. – Императорът знае истината. Няма да се вслуша в лъжите ѝ. И когато Траян си отиде, тя вече няма да е императрица. Няма да влияе върху държавните дела."

Не беше предвидил, че Траян ще умре. Не беше предвидил, че Плотина ще го наследи, че ще успее да купи пурпура за протежето си.

Независимо с какви средства, тя успя. Скъпият ѝ Публий ще стане император и несъмнено ще ѝ бъде благодарен за услугата. Тит я чу как съска в ухото му, все едно е на сантиметри от него. "Ще умреш заради това."

– Тит? – Гласът на Фаустина го върна към действителността – тихият, нежен глас, който разтуптяваше сърцето му като струни на лира. – Къде се зарея?

– Просто се питах как ще го приеме Сабина – насили се да подслади лъжата с усмивка. – Че става императрица. Някак си не ѝ отива.

– На мен щеше да ми отива! – Фаустина се опита да се усмихне, но очите ѝ отново се напълниха със сълзи. – Милостиви богове! Все ми е едно дали Адриан ще стане император, а сестра ми – императрица. Все ми е едно! Татко, Траян – двамата най-достойни римляни са мъртви.

"И аз", помисли си Тит.

Пое дълбоко дъх и го изрече. Това, което беше дошъл да изрече, думите, заседнали болезнено в гърлото му като бодлив възел по пътя към къщата на Норбанови.

– Не мога да се оженя за теб, Фаустина. Не сега. Никога.

Тя вдигна рязко глава и се втренчи в него.

– Не искаш да се омъжиш за осъден на смърт, нали? – продължи безизразно Тит. – Плотина желае смъртта ми, откакто я изобличих. Стане ли император Адриан, желанието ѝ ще се изпълни.

– Това е нелепо! – Червенина обагри лицето на Фаустина. – Адриан няма причина да...

– Намрази ме в Дакия, когато го засенчих пред Траян.

И поради още една причина, която не смяташе да споделя с Фуастина – Плотина беше видяла как Тит целува Сабина. Сигурно вече е разказала на Адриан, а той не подминаваше подобни обиди. Не, новият император нямаше основания да прояви снизхождение към Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин.

– Сабина няма да позволи! След като тя ще бъде императрица на Рим...

– Тя няма да е истинската императрица. Няма да дърпа конците.

Тит си представи закачливата дъщеря на сенатора, надвесена над разпънатата върху пода карта. Мечтателката, която искаше да види целия свят. "Горкото ми момиче. Сега няма да видиш много."

– Татко... – подхвана автоматично Фаустина, но млъкна.

Подкрепата на Маркус Норбан може би щеше да предпази Тит. Маркус Норбан беше покровител, срещу когото дори император би се поколебал да се изправи. Тит беше дошъл да се посъветва с него, да потърси закрила срещу отмъстителната Плотина. Маркус Норбан обаче го нямаше.

– Разбираш защо не мога да се оженя за теб. – Тит се усмихна насила. – Заслужаваш съпруг, който няма да се спомине след месец-два и...

– Млъкни! – Фаустина скочи на крака. – Толкова лесно ли мислиш, че ще се отървеш от мен, Тит?

Той я погледна. Красива, стройна, жилава, сладка и... невредима. Невредима, стига да не се омъжи за него. Защото и съпругата му несъмнено се обричаше на безрадостна участ.

В този момент болката се стовари върху него. Като чук в гърдите. "Не мога да го направя", помисли си вцепенено. Болката заби нокти в корема му като живо създание. "Милостиви богове! Не мога да се откажа от нея. Току-що я намерих!"

– Ще тръгвам – той стана от мраморната пейка. – Предай съболезнованията ми на Калпурния и ѝ обясни защо няма да участвам в погребалната процесия на баща ти. И за двама ни ще е по-лесно така.

Очите ѝ отново се напълниха със сълзи, но тя отказа да се поддаде.

– Не говориш сериозно – прошепна. – Не ти вярвам.

Той сведе поглед.

– Ще тръгвам. Скоро всички ще разберат за смъртта на Траян и ще настъпи хаос.

Надяваше се отчаяно Фаустина да не се разплаче, да не се вкопчи в ръката му и да не започне да го умолява да остане... Тя вдигна смело глава и протегна ръка да намести диплите на тогата му върху рамото. Това някак си беше по-зле.

"Не мога да се откажа от нея!"

"Мълчи! – укори се той. – Тя не е за теб. Никога не е била."

– Искам да те целуна за сбогом – прошепна Фаустина.