– Но аз имам легион – рекох пресипнало. – Десети Фиделис. Моят Десети, мой най-после.

– Вече не.

Адриан вдигна восъчната плочица, прегледа написаното и протегна ръка за ново перо.

– Не ни трябват толкова много командири, защото военните кампании по границите ще намалеят. Дакия поглъща твърде много средства и ще бъде върната на бунтовниците. Тоест, присъствието на действащ легион там се обезсмисля. Освен това – добави безучастно Адриан – войната в Парта се прекратява незабавно. Ще напуснем Армения, Месопотамия, Асирия и останалите завладени територии.

Вече се бях превърнал в камък, сега се превърнах в лед.

Дакия, където убих царя, силен като за десетима, и отвоювах честта да нося моя Орел. Армения, където се отличих за пръв път като командир. Месопотамия, където погребах Юлий на брега на Ефрат. Асирия, където Филип умря пред очите ми и където спасих Траян от вражеската стрела и спечелих името Версенжеторикс Червения. Край. Всичко е било напразно. Пръстенът на Траян прогаряше ръката ми с гравираната си титла. Партикус. Завоевател на Парта.

– Защо? – попитах с дрезгав глас.

За пръв път Адриан срещна погледа ми. Забелязах весели искрици в тъмните му очи.

– Мислиш, че ще обсъждам имперската политика с телохранител?

В този момент гневът се надигна у мен.

– Не бой се – продължи новият ми император. – Взел съм под внимание добрите ти страни и ще ги използвам. Ще бъдеш добро попълнение в преторианската ми стража. Ще ти възложа и допълнителна задача. – Махна с ръка на антуража си. – Оставете ни.

Секретарите, прислужниците и робите излязоха от кабинета. Аз продължавах да стоя като колона, стиснал купчината свитъци, зачертали бъдещето и обезсмислили миналото ми.

Вратата се захлопна и усмивката на Адриан изчезна.

– Тези нареждания не присъстват в документите, които държиш. Те са устна заповед. Трябва да бъдат елиминирани петима мъже. Мои съперници. По-късно ще ти съобщя имената. Използвай каквито помощници намериш за добре, но искам петимата да бъдат обезвредени. После ще се върнеш в Рим и ще поемеш задълженията си в преторианската стража.

В отговор го замерих с купчината поръчения.

Кучият син беше бърз, признавам. Тежката му длан се вдигна и ги запрати към стената, преди да го улучат.

Скръстих ръце и се изплюх на пода.

– Не съм наемен убиец. – Този път не си направих труда да добавя "цезаре". – Намери си главорези за мръсната работа.

– Ти си главорез – рече спокойно Адриан, – но талантлив. Искам да ми служиш и ще се издигнеш. Ще си купиш тази възможност с петима мъртъвци.

– Ако си въобразяваш, че ще убия съперниците ти...

– Ще го направиш. Имаш съпруга, две дъщери и момче, което отглеждаш. Нали не искаш да пострадат?

– Няма да пострадат, защото аз ще ги пазя.

Щях да взема Мира и децата и да изчезна толкова светкавично в затънтените краища на империята, че дори очите и ушите на Адриан нямаше да ме намерят.

– А войниците ти? – Едрата ловна хрътка на императора се изправи и ме изгледа бдително, когато повиших глас, и Адриан я почеса успокоително по главата. – Един галски центурион от твоя контуберниум, когато си постъпил в Десети Фиделис. Африканец, когото си назначил за опцио, защото е спасил живота ти край Осроене. И другите. Всъщност целия Десети Фиделис. Мога да заповядам да избият всеки десети. И ще откриеш, че всички избрани са хора, на които държиш. После ще разпусна Десетия и ще разпределя оцелелите в други легиони. И татуировките, които виждам върху ръката ти – десетката и Орелът, ще се обезсмислят. Десети Фиделис и победите му ще бъдат забравени.

Ръката ми се стрелна към мястото, където трябваше да се намира мечът ми. Но той не беше там, разбира се. Не допускаха въоръжени хора в присъствието на императора.

– Какъв дух! – усмихна се неочаквано Адриан и белите му зъби проблеснаха сред тъмната брада. – Мрази ме, ако искаш. Представяй си мен, когато прерязваш гърлата на петимата. И се съсредоточи върху плюсовете, а не върху минусите. Ще ти се отблагодаря, когато се върна в Рим. Ще те направя преториански префект след няколко месеца. Сенатът ще надигне вой, когато се разчуе за петте убийства. Ще се погрижа вината за екзекуциите да падне върху настоящия преториански префект. Ще му позволят да се самоубие и ти ще заемеш мястото му. Заплатата, престижът и общественото ти положение ще се повишат значително. Добра награда за главорез като теб.

Преторианците. Смятаха ги за елитна войска, но онези от нас, които служеха в редовната армия, знаеха, че не е така. Преторианците бяха униформена дворцова охрана и никога не виждаха кръв, кал и рани. Следваха надлежно императора, дебелееха и мързелуваха. А префектите? Императорски кучета, нищещи всяка нощ конспиративни теории и разпращащи информатори да шпионират приятелите на императора. Могъщи. Страховити. И отегчени до смърт.

– По-скоро ще забия нож в гърба ти, вместо да го пазя – изръмжах.

– Разчитам на това. – Адриан наклони стола си назад. Влудяващата усмивка не слизаше от лицето му. – Предпочитам да ме охранява враг, а не приятел. Приятелите очакват услуги, приятелите се вкисват, не получат ли исканите възнаграждения, приятелите те предават. Враговете така или иначе не се кълнат във вярност, затова няма изненади. Познавам те, Версенжеторикс. Знам какво си направил на бойното поле. Ще ме пазиш от другите врагове, за да ми отмъстиш лично. – Адриан се усмихна още по-широко, забелязал стъписаното ми изражение. – Траян държеше служителите му да го обичат. Аз не съм Траян.

– Не си достоен да бършеш праха от обувките му!

– Какво клише! – възкликна Адриан. – Но е вярно.

Цял час изненадите валяха една сред друга, но тази някак си ме зашемети най-много.

– Траян беше добър човек – продължи Адриан и погали замислено дългия врат на хрътката. – Императорите трябва да са добри, ако искат да задържат властта. Август го е знаел – бил е безмилостен деспот наистина, но е успявал да се представи като извънредно сговорчив човек. Интелигентен подход, защото безмилостните деспоти загиват – Калигула, Нерон, Домициан. Добрите управляват дълго – Веспасиан, Траян. Моето име ще се нареди до техните. Те обаче са добри по природа, за разлика от мен. Аз умея да съм жесток. Но умея и да се преструвам и малцина го разбират. Ловуването е допустимо кръвопролитие и ми помага да се владея.

Спомних си как Адриан уби онзи елен в Дакия, как се усмихна, когато кръвта оплиска краката му.

Той се отърси от размислите и се върна в настоящето.

– Не допускай грешки, Версенжеторикс. Моето добросърдечие е само маска. Опълчат ли ми се, я свалям. Не се изправяй срещу мен.

Стана в безупречно надиплената си черна тога и вдигна купчината документи, с които го замерих.

– Свободен си – подаде ми пакета. – Мисля, че ще се сработим добре.

– А аз мисля, че си студенокръвен, пъпчив страхливец – казах безизразно. – По рождение. А сега си студенокръвен, пъпчив страхливец в пурпурна мантия.

Лицето на Адриан се набразди като езеро, сякаш нещо могъщо и хищно се размърда под повърхността. Десницата му се стрелна да ме удари, но не само той беше бърз. Улових китката му с една ръка и я отблъснах с такава сила, че той залитна. Кучето изръмжа.

– Веднъж ме удари в Дакия – напомних му аз. – Ще работя за теб, цезаре, понеже не ми оставяш друга възможност. Ще работя за теб, ще убия враговете ти и дори ще пазя проклетия ти гръб. Но както те предупредих преди години – повече няма да ти позволя да ме удариш.

Той се изправи бавно и всеки на мое място би се уплашил. Неподвижното брадато лице, каменните очи биха ужасили дори бог. Но аз не съм бог, а само глупав варварин, който не знае кога да отстъпи, и затова го погледнах право в очите.

– Върви – изрече най-сетне Адриан с безучастен глас като моя. – Има нови поръчения, а на мен ми предстои да планирам погребение. Трябва да отдадем дължимото на Траян. Беше велик мъж – добави той и аз се стъписах, защото усетих, че е искрен. – Ще съобщиш ли на съпругата ми да влезе? Сигурно чака отвън.

Тръгнах към вратата.

– Което ми напомня – той изчака да се обърна към него. – Императрица Вибия Сабина. Овдовялата императрица Плотина ме уведоми, че ти и Сабина сте били заедно, когато Траян е умрял. И преди това – вдигна поглед от восъчната плочица. – Спал ли си със съпругата ми?

Спомних си как Сабина ми казваше, че не бих могъл да излъжа, дори от това да зависи животът ми. Представих си войниците ми, Мира и децата.

– Не – отвърнах.

– Свободен си, Версенжеторикс. – Адриан се съсредоточи върху восъчната плочица, а кучето се сви отново в краката му. – Това е всичко.


След още един ден новият император беше готов да отплава. Щеше да запали погребалната клада на Траян пред събралата се край брега на морето тълпа, а после да отнесе праха на императора в Рим. В изоставеното пристанище кипеше трескава деятелност – поставяха черни платна на триремата, имперските служители се бутаха да си намерят по-добри места, робите притичваха да натоварят последните вързопи на кораба, войниците се строяваха да отдадат последна почит на своя император – на истинския си император. Мнозина плачеха, но още повече превъзнасяха Адриан. Толкова изтънчен мъж, казваха. Толкова образован. Толкова опитен. Достоен наследник на Траян.

Аз нямах сили да преглътна суетнята и за щастие не се налагаше. Нямаше да отплавам с триремата за Рим. Защурах се по хълмовете зад Селинус и тръгнах по буренясалата пътека към разрушения храм, където плаках за Траян в пълно неведение какъв ад ми предстои.

Там намерих Сабина. Седеше облегната на паднала колона, вече облечена в черно за прощалната церемония. Строга траурна стола, очевидно избрана от Плотина, със златен воал и перука с фалшиви златни плитки, покриваща надлежно късата ѝ коса.