– Всъщност беше забавно – увери Плотина съпруга си. – Малката ми заблуда за завещанието ти, имам предвид. Като пантомимичен фарс. Щеше да те разсмее. Освен това изпълних желанието ти. В крайна сметка щеше да посочиш скъпия Публий за наследник. Усилията ми да му помогна те ядосаха наистина, но знаех какво правя. Ако ме беше оставил да ти обясня, щях да те убедя.

Безжизнените устни на Траян вече бяха оголили венците, сякаш ѝ се зъби. Плотина протегна ръка и приглади лицето му.

– Недей да ръмжиш, скъпи. Вече не ти се сърдя за нещата, които ми наговори в Антиохия. В крайна сметка всичко се подреди както трябва.

Така беше. Ръката на Юнона, несъмнено, се протегна да помогне на своята сестра. С всяка миля, която приближаваше триремата до Рим, Плотина се чувстваше все по-вцепенена. Позор, срам, отлъчване от обществото. Дали Траян щеше да се осмели да се разведе след всички усилия, които тя положи? Заради онази нищожна змия Тит Аврелий, чиято награда очевидно щеше да е рожденото право на скъпия Публий? "Какво да направя, какво да направя?" Вледеняващият страх беше на път да се превърне в неподправен ужас, когато Юнона се намеси.

– Трябва да се гордееш – каза Плотина на съпруга си. – Само небесна царица е способна да повали бог като теб.

На вратата се похлопа. Плотина се сепна, после стана бързо и дръпна балдахина, за да скрие мъртвото тяло на Траян.

– Не бива да безпокоим императора.

– Съжалявам, домина. – Млад секретар влезе колебливо, въртейки свитък с неуверени ръце. – Не исках... как е той?

– Почива си. – Плотина се усмихна смело, измъчено. – Завещанието изцеди последните му сили. Мисля, че моментът наближава.

През последните часове му сипа допълнителна доза сънотворно, за да е сигурна. Рискован ход наистина. Да му даде достатъчно, за да остане в безсъзнание, но да не го убие. И накрая – истинския му край, когато всички се бяха събрали в стаята – навярно прекали с количеството. Трудно ѝ беше да долее още малко в чашата му в присъствието на толкова много хора, ридаещи и хлипащи... "Колко изморително наистина! Първо се опитваш да осигуриш на съпруга си спокойна кончина, а после се налага да се преструваш, че е жив!"

– Затова съм объркан, домина – продължаваше секретарят. – Изненадам съм, че императорът е променил решението си. Вчера ми продиктува писмо...

Плотина издърпа свитъка от ръката му, преди да ѝ го подаде.

– Нима?

– Да, списък с наследници за Сената... Както споменах, стори ми се странно, че си променя мнението.

– На смъртния си одър хората често размислят... – Тя прочете бързо имената. Целзий, Палма, Квет, Нигрин...

Милостива Юнона! Налагаше се да измисли какво да прави с тях! После прочете последното име и радостна усмивка си запроправя път към устните ѝ.

Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин.

Този път името му я изпълни със задоволство и чуковете не забиха по слепоочията ѝ. Тит. Да, определено трябваше да вземе мерки!

– Благодаря, че ме уведоми. – Плотина насочи вниманието си отново към секретаря, едва успявайки да скрие злорадството си.

– Федимус, нали?

– Да, домина. – Зачервените му очи се насочиха към леглото със занемялата купчина завивки. Красив младеж. Любовник на Траян несъмнено.

Плотина му се усмихна.

– Стража!

Едрият преторианец влезе в стаята.

– Изведете този мъж и го елиминирайте. – Плотина нави стегнато свитъка. – Някоя скала ще свърши работа. Ще получиш пълна кесия, ако прилича на самоубийство.

Окото на преторианеца не трепна.

– На вашите заповеди, домина.

Да, беше избрала правилния човек. Предани служители се срещаха толкова рядко напоследък. Жалко че и той щеше да полети от скалите след ден-два.

– Домина? – Секретарят изглеждаше по-скоро объркан, отколкото уплашен, когато преторианецът го сграбчи за ръката. – Какво...

Плотина захвърли абсурдното писмо на Траян с нелепия му списък в огъня. Той лумна веднага като пламтяща стрела.

– Домина, чакайте!

– Никой да не влиза – нареди тя на стража, повлякъл Федимус навън. – Не искам да безпокоят императора в последните му часове.

Вратата се захлопна. Плотина потърка длани, докато писмото се превръщаше в пепел, и се обърна към съпруга си.

– Тит Аврелий? – укори го тя. – Къде ти е бил умът, съпруже?

Той отново беше оголил зъби. Дали не се опитваше да ѝ се извини?

– Утре сутринта ще те обявя за мъртъв – осведоми го тя, приближавайки леглото. – Преди да започнеш да... хмм... миришеш. Когато скъпият Публий пристигне, ще запалим тук погребалната клада и ще отнесем праха в Рим. Ще се погрижа да те положат под триумфалната ти колона, скъпи. Онази, която величае победите ти в Дакия.

Тя седна до бездиханното му тяло и отметна кичур побеляла коса от челото му.

– Трийсет години брак и никога не съм те виждала по-щастлив, отколкото на онзи триумф. Беше забележителен мъж наистина. Трябваше да ми позволиш да ти родя наследник. Щяхме да отгледаме божествени деца.

Доспа ѝ се. Милостиви богове? Стъмнило ли се беше? Толкова изтощена се чувстваше. Когато се върне в Рим, ще спи цяла седмица.

– Нали нямаш нищо против да подремна? – попита Плотина съпруга си и се сви до него върху завивките. – Никога не сме делили постеля, дори през първата брачна нощ. Толкова е студено. Толкова си студен, но човек не може да има всичко, нали?

Императрица Помпея Плотина облегна глава върху вкочаненото рамо на съпруга си и заспа щастливо.

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И СЕДМА

САБИНА

Сабина влетя в импровизирания кабинет на Плотина и бившата императрица ѝ се поклони много ниско.

– Скъпа моя – усмихна се вдовицата на Траян. – Страхувам се, че не успях да ти обърна внимание. Бях много заета, но, разбира се, това не ме оправдава, нали? Все пак сега ти си императрица на Рим.

Сабина не загуби нито миг в размисъл за новата си титла, макар да я чуваше за пръв път. Тя удари Плотина бързо и силно по лицето – не показна плесница, а безмилостен юмрук, както беше виждала центурионите да усмиряват непокорни войници. Сблъсъкът я изпълни с яростна наслада.

– Кучка! – произнесе тя с равен глас, който ѝ струваше неимоверни усилия на волята. – Знаеш, че Траян по-скоро би предпочел да умре, вместо да даде пурпура на безценния ти Публий.

Робите се втурнаха навън, без да чакат знак.

– Но Траян е мъртъв. – Усмивката на Плотина не помръкна ни най-малко въпреки червеното петно, разгоряло се върху бузата ѝ. – И се радвам, че в последния момент си промени мнението. Успя да продиктува писмо до Сената с истинския си избор.

– Да, писмото, подписано от теб! Кога ти е давал да му подписваш писмата?

– Скъпа, беше твърде немощен да държи перото.

– Твърде немощен? Той беше мъртъв!

– Императриците не бива да се доверяват на безпочвени слухове.

Сабина седна на първия стол, попаднал пред очите ѝ, и кръстоса крака, за да вбеси Плотина.

– И това писмо е единственото ти доказателство?

– Нищо подобно. – Плотина се настани зад писалището – писалището на Траян, лампите, килимите и канапетата му, пренесени от триремата във влажната каменна стаичка, за да осигурят на императрицата – на бившата императрица – необходимото удобство.

– Съпругът ми обяви гласно намерението си да осинови Адриан като наследник. Има свидетели.

– Разбрах за тях. Стояли са в ъгъла на тъмната стая, докато ти си ронела сълзи над ръката на мъртвец. Щом си искала свидетели, защо не ми позволи да присъствам?

– Казаха ми, че си в леглото на новия си любовник. Легионер, нали?

Сабина се засмя.

– Не успя ли да измислиш нещо по-добро. Прекарах нощта заключена в стая, вероятно по твое нареждане. Утешавах един от офицерите на Траян, който, между другото, скърбеше за императора си по-искрено от теб.

– Вселената на чувствата е твоя стихия, Вибия Сабина. По-веща си от мен, признавам.

Плотина се наведе отново над свитъка, разгърнат върху писалището ѝ и започна да пише бързо. Сабина я наблюдава известно време, усещайки как гневът ѝ се оттича като вода от басейн и мястото му заема хладна пресметливост.

– Ще си получиш заслуженото – рече тя най-сетне.

– За какво? – Плотина не си направи труда да вдигне поглед от свитъка. – Скъпият Публий вече получи писмото, обявяващо осиновяването му. Скоро ще пристигне да организира погребението на съпруга ми и после ще се върнем в Рим. До сенаторите също е изпратено съобщение с бърз кораб. Одобрението им се очаква най-много след седмица. Легатите и офицерите са инструктирани да уведомят легионите си.

– А писмото на Траян? – прекъсна я рязко Сабина. – Списъкът с кандидати, който искаше да изпрати на Сената, за да изберат те? Уверявам те, че Адриан не присъстваше в списъка.

Тит...

– Какво писмо? – примигна Плотина. – Прегледахме всички документи на съпруга ми, разбира се. Цари истинска бъркотия. Федимус, секретарят, който записваше заповедите за дарения и повишения, се самоуби. Скочи от скала. Много благородно от негова страна, че е пожелал да последва императора в гроба, но можеше да остави имперската документация в по-добро състояние.

Сабина усети как ледена струя се плъзва по гръбнака ѝ.

– Бях тук, когато Траян продиктува писмото – успя да изрече тя. – Знам кои имена изброи и ще уведомя всички, че Адриан не беше сред тях. Можеш ли да ме убиеш безнаказано като онзи невзрачен секретар?

– Не. Но кой ще ти повярва, скъпа моя? Жена, която се обгражда с толкова съмнителна компания? Блудствала с любовник, докато чичо ѝ умирал... При това един от многото любовници. Видях те с младия Тит Аврелий, преди да заминеш за Антиохия. Питам се колцина знаят за аферата ти с него. Да не споменаваме всички останали.