— Така че сама виждаш, Катрин — баща ти нито може да плати откуп, нито да ти помогне.

Тя срещна погледа му. Зелените й очи пламтяха яростно.

— Не ти вярвам. Лъжеш!

Той остана невъзмутим.

— Не лъжа. Казвам това, което е известно на цял свят. Такива са фактите.

Катрин отказваше да му повярва. Не можеше да му повярва. Баща й — пленник на Короната, лишен от земите и титлата си! О, боже! Не, не беше възможно.

Гласът му стана по-нежен.

— Но баща ти е жив, Катрин. Не е обесен. Доколкото знам, все още се намира в Саутуърк, където е под домашен арест.

Катрин трепна. Гърдите й се надигаха задъхано.

— Саутуърк? — Тя онемя. Саутуърк, не Дезмънд. Баща й беше пленник на Короната, принуден да стои в Лондон. В изгнание.

— Напълно разбирам шока ти — каза пиратът, като я наблюдаваше съсредоточено.

Мразеше го. Мразеше го заради неговото безразличие, заради намеренията му, за това, че знаеше и че й бе разкрил тези грозни новини. За това, че й беше разкрил ужасяващата истина.

— Не разбираш нищо — озъби му се тя. Очите й се изпълниха със сълзи. — Махни се от мен!

Пиратът стисна челюст и се извърна настрана. Катрин веднага се свлече покрай стената и започна да трепери. Ако баща й наистина бе пленник на Короната, лишен от всичко, което притежава, значи заминаването й от манастира е било напразно. Ако баща й беше в немилост и в изгнание, значи самата нея също я очакваха немилост и изгнание. Защото никой мъж нямаше да я поиска без титла и без зестра. Внезапно вече нямаше бъдеще, нямаше мечти, нямаше надежда. Внезапно бе станала госпожица Никоя.

— Изпий това.

Тя вдигна поглед като обезумяла и видя, че пиратът й подава чаша бренди.

— Не.

— Колко си твърдоглава — каза нежно той. — Не ставай глупава. Изпий го. — Пръстите му уловиха брадичката й и доближиха ръба на чашата до устните й.

Катрин се задави, когато той наклони чашата и успя да излее няколко капки от пламтящата течност в гърлото й. Тя блъсна ръката му настрани и брендито се разля по загорялата му кожа. Пиратът стисна устни. В очите му се изписа гняв.

— Аз не съм нежен човек. Нито пък мил и добър. Но се опитвам да бъда внимателен и търпелив с теб — каза той. — Да те укротя, както бих укротил дива кобила. Нямам желание да те пречупвам, Катрин. Независимо от факта, че страстта ми остава огромна.

Катрин си пое дълбоко дъх

— Не съм кон, та да ме опитомяваш и дресираш.

— Но си жена, при това без закрилник, и като всяка жена се нуждаеш от мъж, който едновременно да те защитава и да те води със здрава ръка.

— И мислиш, че ти ще си този мъж? Че ще бъдеш мой закрилник? — изкрещя тя освирепяла. — Че ще ме направляваш така, както намериш за добре?

— Не ти оставям никакъв друг избор.

Вбесена, Катрин се опита да го заобиколи, но той я хвана с мощната си ръка и я придърпа към гърдите си. Сетне остави брендито на пода, без да я пуска. Мускулите й мигновено се стегнаха. Последното място, където искаше да бъде, бе в неговите ръце, притисната към силното му, възбудено тяло. Тя се замята, за да се освободи от него.

— Аз съм много страстен по природа — каза тихо пиратът. — И подозирам, че много ще си подхождаме.

— Не си подхождаме! Насочи страстта си другаде — изсъска Катрин.

— Не.

Тя се вгледа в настойчивите му сиви очи и го разбра напълно. Той не се интересуваше от нея и от чувствата й. Знаеше, че сега тя няма семейство и име, които да я защитят. Беше безсъвестен и щеше да се възползва от тежкото й положение. Нищо не можеше и нямаше да го спре да я погуби, когато решеше. Беше просто въпрос на време.

Щеше й се да може да разсъждава трезво. Трябваше да продължи да се бори, въпреки хаоса от ужас, неверие и страх в душата й. Не може да няма изход от това затруднение. В края на краищата, тя беше Катрин Фицджералд. Сигурно бе останало нещо — някакво малко количество скътани пари, някое скрито парче земя. Бяха останали чичовците й и роднините. И гордото й, древно име.

— Пусни ме — каза Катрин.

Той я послуша.

С ясното усещане, че пулсът й отново препуска ожесточено, Катрин веднага се отдръпна от него. Пиратът не помръдна. Гледаше я с очи едновременно горещи и студени. Тя знаеше, че студенината идва от липсата на сърце. Горещината беше от похотливостта му.

Катрин се отмести зад тежката маса за хранене и се вкопчи в облегалката на един от испанските столове. Все пак, имаше някаква възможност той да лъже. Но тя вече не мислеше така. Това обясняваше защо през последните три и половина години не бе получавала издръжка, защо баща й не отговаряше на запитванията на абатисата. Не, Катрин трябваше да научи всичко, каквото и да е то.

— Разкажи ми за баща ми.

Пиратът повдигна изящно рамене и тръгна към нея. Тя настръхна, но той не я докосна. Просто подпря бедро на масата и я погледна.

— Какво искаш да знаеш?

— Всичко. — Гласът й затрепери. — Не мога да повярвам, че е бил осъден за предателство. Че е затворник… в немилост.

Пиратът я гледаше съсредоточено, толкова съсредоточено, че Катрин извърна очи. Накрая той заговори.

— След битката при Афейн Бътлър затвори баща ти в Клонмел. Кралицата изпрати и двамата на съд и баща ти веднага беше хвърлен в Тауър. Остана там две години, докато кралицата и Съветът решат какво да правят с него. Тя, разбира се, беше бясна на Том Бътлър заради враждата им с баща ти, но той беше опростен.

— Естествено — каза гневно тя. Том Бътлър, графът на Ормънд, беше не само омразен враг на баща й, но и братовчед на кралица Елизабет и по този повод — неин любимец.

Катрин се наведе напред към капитана на пиратите и разпростря ръце на масата, като почти докосна неговите.

— Но защо? — извика тя разпалено. — Баща ми и преди е вършил прегрешения, но винаги е бил опрощаван! Защо кралицата не го е опростила, щом е простила на Ормънд?

— Кралицата беше по-млада, когато опрощаваше баща ти — отвърна Лиъм. — А и предполагам, че тогава просто не е искала да се нагърбва с ирландските проблеми. Но този път е почувствала, че е крайно време да накара ирландските лордове да й се подчинят, особено баща ти, който отказваше да признае властта й над земите си. Не забравяй, че Ормънд е верен поданик на Короната. Независимо от това, съветниците на Елизабет не бяха единодушни по въпроса. Оформиха се две крила. Едното, водено от Дъдли и сър Уилям Сесил, настояваше баща ти да бъде опростен и върнат в Дезмънд. Другото, водено от Ормънд, искаше отстраняването му завинаги.

Катрин се вкопчи в масата.

— И черният Том Бътлър е спечелил.

Той кимна.

— Но не без помощта на баща ти. След две години, прекарани в Тауър, му разрешили да се установи в Саутуърк, под охрана и с известни ограничения. Както сама разбираш, той се опитал да избяга, но капитанът, който трябвало да му помогне, го предал. Доколкото познавам кралицата, тя е била много щастлива, че най-сетне имат съществено обвинение срещу Дезмънд, чрез което можели да се освободят от него. Започнат бил процес и го осъдили за предателство, а земите и титлата му и без това вече били отнети. Ако не се лъжа, той все още е под охрана в Селинджър Хаус в Саутуърк.

Катрин беше зашеметена от разказа му, зашеметена и ужасена. В мозъка й натрапчиво се повтаряше една-единствена мисъл: сега тя беше госпожица Никоя, госпожица Никоя.

— Искаш да кажеш, че баща ми е затворник още от Афейн насам?

Той кимна и продължи да я гледа.

— Необходимостта южна Ирландия да се подчини на Короната в крайна сметка победи. Тъй като баща ти беше най-могъщия и най-непреклонния лорд в Ирландия, съдбата му бе решена още от момента, в който Бътлър го плени при Афейн.

Катрин затвори очи и се предаде на отчаянието. Значи баща й е бил в затвора още откакто бе тръгнала от южна Ирландия за Франция. Вече шест години той бе затворник. И беше загубил всичко. Каква несправедливост!

— Не мога да повярвам — прошепна тя. — Господи, не мога. — Сега Катрин също бе загубила всичко. Никой благородник нямаше да я поиска. Никой въобще нямаше да я иска… освен този пират.

— Трябва да погледнеш истината в очите, ако смяташ да оцелееш. — Резкият му тон я накара да вдигне поглед към лицето му. Очите му я пронизваха. — Вслушай се в думите на човек, който знае повече от теб. Аз съм моряк без потекло и родина и за да оцелея, трябва винаги да знам всичко важно, което се случва по широкия свят и да се ръководя в действията си от това.

Тя го гледаше без да мига.

— Ти си О’Нийл. Не те разбирам. Имаш потекло, имаш родина. Ако си избрал другото, то е било поради собствената ти глупост.

Пиратът се усмихна мрачно.

— Баща ми беше ирландец като теб, но майка ми е англичанка. Изобщо нямах възможност да избирам. Глупостта няма нищо общо с отношенията между родителите ми. Единственото, което ги свързва, е насилието. За О’Нийл аз съм толкова англичанин колкото е и самата кралица. А за англичаните съм дивак като баща си.

Говореше спокойно, без да се самосъжалява и без огорчение. Катрин се взря в него, развълнувана дълбоко от думите му. Положението им в живота беше сходно. Също като нея той носеше едно безполезно име и нямаше могъщ род зад гърба си. Беше оцелял, защото бе приел истината и защото се бореше упорито с всяка буря, връхлетяла живота му. И я съветваше да се бори по същия начин с бурята в собствения й живот.

— Значи сега мога да оцелея само като те приема в леглото си — каза тя горчиво. — В края на краищата излиза, че съм идеалната жертва за мъж като теб. Каквото и да ми сториш, никой няма да ти потърси сметка; никой няма да те накара да платиш, когато ме поругаеш. Няма да се разрази политическа буря заради това, че си ме отвлякъл и си ме изнасилил.

В очите му заблестя неподправен интерес.

— Интелигентна жена — промърмори той. — Красива, твърдоглава и интелигентна — колко рядко срещано съчетание.

Противно на волята си, Катрин се изчерви. Не бе възможно думите му да са ласкателство, нищо че звучаха така. Идеалната жена не беше нито твърдоглава, нито умна, а скромна, въздържана и готова да се подчинява във всичко. Но пиратът й се усмихваше, сякаш бе напълно доволен от откритието си. Тя вирна брадичка.