Коленичи до дъщеря си, отметна косата от челото й, целуна я леко. Остави бележката до дъщеря си и се загледа в нея известно време. Белинда никога нямаше да я разбере. Сабрина не знаеше дали сама се разбира. Тя обаче знаеше, че трябва да избяга, докато все още имаше тази възможност.

Измъкна се от палатката и погледна към палатката на Никълъс. Вътре се виждаше светлина и до нея долетяха мъжки гласове. Без съмнение той се бе изправил срещу Мат, но капитанът нямаше от какво да се страхува от Никълъс. Той не беше англичанин и Никълъс нямаше власт над него. Мат можеше да се оправи сам.

Конете бяха спънати в далечния край на лагера. Тя се промъкна незабелязано до тях, избра си един и го изведе тихо. Сабрина не знаеше къде щеше да отиде сега, нито пък какво щеше да направи Никълъс, когато откриеше, че отново му се е изплъзнала. Но в едно не се съмняваше.

Можеше да се грижи сама за себе си. Винаги го беше правила.



Никълъс влезе гневно в палатката си. Медисън, изглежда, го нямаше. Ако американецът беше със сестра му, това щеше да бъде краят му.

— Чух ви да си идвате с Бри. — Мат влезе в палатката. — Къде е златото?

— Къде беше? — попита остро Никълъс. Мат присви раздразнено вежди.

— Не че ти влиза в работата, но седях до реката. Всички останали си легнаха, Не можех да си легна, преди да се върнете с Бри. Е, къде е златото?

— Нямаше никакво злато, по дяволите.

— Нямаше ли? — Мат се намръщи още повече. — Обзалагам се, че Бри не е била твърде доволна.

— Ти я познаваш толкова добре — каза Никълъс с равен глас.

— Познавам я отдавна. Наистина я имам като сестра.

— Несъмнено затова си кръстил кораба си на нея.

Мат го изгледа изненадано. Настъпи кратка тишина.

— Ти знаеш, нали?

— Знам.

Мат скръсти нахално ръце.

— И какво смяташ да направиш?

— Би трябвало да те обеся на най-близкото дърво. — Никълъс се опитваше да овладее яростта си.

Мат изсумтя.

— Това е смешно. И двамата знаем, че тук нямаш никаква власт. — Тонът му се смекчи. — Какво смяташ да направиш с Бри?

Никълъс прокара пръсти през косата си и потърка тила си. Яростта му се смеси с отчаяние.

— Не знам.

— Не знаеш ли? — погледна го недоверчиво Мат. — Бри ми каза, че си прекарал последните десет години, размишлявайки над провала си да я заловиш. Не мога да повярвам, че не си решил какво ще правиш, когато този щастлив ден настъпи.

— Мислил съм — тросна се графът. — Много съм мислил за това. Но всичко се промени. Не очаквах, че лейди Б ще се омъжи за мен. Оказах се голям глупак.

— Така ли? И защо мислиш така?

Никълъс го изгледа презрително.

— Това е очевидно, Медисън. Търся тази жена от десет години и когато тя се озовава под носа ми, аз не само че не я познавам, но и се оженвам за нея. Честта ми, дългът ми, отговорността пред страната ми ме задължават да я предам на властите и да довърша онова, което започнах преди толкова много години.

— И защо не го направиш? От думите ти ми се струва, че вече си взел решението си.

— Дяволите да те вземат, Медисън! Никой мъж не би трябвало да взема подобно решение. Аз я обичам. Не мога да си представя живота си без нея. Но трябва да избера между онова, в което винаги съм вярвал, и това упорито, очарователно същество, което завладя сърцето ми. Трябва да избера между честта и душата си.

— Тя каза ли ти защо го е направила?

— Не — отвърна остро Никълъс. — Не пожелах да чуя обяснението й.

— А би трябвало. Това може да промени нещо.

— Много добре — отвърна презрително той, — кажи ми защо една дама, една маркиза, започва да внася контрабандно стоки и предава страната си.

Мат го погледна строго.

— Съмнявам се дали тя е смятала действията си за предателство. Времената бяха много трудни и Бри не беше единствената, която беше избрала този бизнес…

— Много добре знам това.

Мат не обърна внимание на прекъсването.

— Тя събра група селяни и рибари, които бяха отчаяни по онова време, и ги организира в много ефикасна банда. — Той се разсмя. — И досега не мога да разбера как успя да постигне това, но дори и сред своите хора рядко съм срещал такава лоялност, каквато тя получаваше от подчинените си.

— Спомням си — измърмори графът.

— Както и да е, те я обожаваха и работеха усилено за нея и за себе си. Беше честна с тях и…

— Честна? — попита саркастично Никълъс.

— Честна. Те печелеха добре и когато ти се появи и започна да ги притесняваш, те просто закриха операцията и продължиха да живеят живота си много по-добре отколкото преди това.

— Това е много хубаво, Медисън, но още не си ми казал защо го е правила.

Мат се поколеба, като че ли му беше трудно да вземе решение.

— Чувствам се, сякаш предавам доверието й, като ти казвам неща, които тя не искаше никой да знае.

— Аз съм й съпруг. Имам ли право да знам?

— Вероятно. Но ти трябва да чуеш това от нея, а не от мен.

— По дяволите, Медисън! Изплюй камъчето.

— Добре. Какво знаеш за първия й съпруг?

— За Станфорд ли? Предполагам толкова, колкото и всички останали. Когато се ожени за нея, той беше известен развратник и комарджия. Двамата се държали много скандално в обществото.

— Знаеш ли, че я е оставил без пари след смъртта си?

Въпросът подейства на Никълъс като юмручен удар.

— Не, не знаех.

— Така е. Той я оставил с малко дете и много големи дългове. Тя каза за това само на мен, Саймън и още един човек, който работеше за нея. — Той поклати глава. — Така и не разбрах защо беше решила да не позволява светът да разбере какво копеле е бил в действителност съпругът й. Казваше, че му дължи лоялност дори след смъртта му.

— Разбирам. — Толкова много неща в поведението на Сабрина му се бяха изяснили най-сетне. — А семейството й?

— Тя нямала много роднини, освен една възрастна пралеля, която едва успявала да издържа собственото си домакинство.

— И все пак, има и други начини човек да се издържа.

— Така ли, Уайлдууд? — Мат се усмихна саркастично. — И какви са те? Би ли ми изброил няколко? Помисли. Можела е да стане гувернантка и да се грижи за чужди деца, докато не изгуби духа и жаждата си за живот. Или пък… можела е да се омъжи за пари…

— Тя го направи — каза Никълъс и незабавно изпита срам от забележката си.

— Или пък… — Мат присви очи — е можела да се остави някой мъж да се грижи за нея и да осигурява издръжката на дъщеря й. Можела е да стане скъпата любовница на някого, курва…

— Достатъчно, Медисън! — изкрещя яростно Никълъс и едва се сдържа да не удари нахалния американец.

— Истината може да бъде доста болезнена, нали? Ти какво би я посъветвал да направи?

— Не знам.

— Май има доста неща, които не знаеш. Знаеш ли защо това злато беше толкова важно за нея?

— Тя не ми каза.

— Не се учудвам. Искаше го за зестра на Белинда. — Никълъс отвори уста да каже нещо, но Мат му даде знак да мълчи. — Знам, че нямаше нужда, след като е омъжена за теб. Тя също го знаеше, но за нея беше много важно да се издържа сама и да издържа и дъщеря си. Но, от друга страна с теб никога не сме били изоставяни без средства и без да има към кого да се обърнем. Ще ти кажа и още нещо, Уайлдууд. Бри е изключителна жена. Интелектът й е равен на красотата. Не й липсват смелост и упоритост. Съмнявам се, че някой мъж заслужава такава награда. — Той се усмихна. — Най-малкото пък ти.

Думите на Мат бяха накарали Никълъс да осъзнае мотивите на толкова много от действията и характера на Сабрина. Той беше получил отговор на всичките си въпроси. Освен на един.

— Бяхте ли любовници с нея, Медисън? — попита тихо той.

— Никога. — Мат въздъхна със съжаление. — Не че не съм опитвал. Но ние бяхме по-скоро като семейство, за да се получи някаква друга връзка. И съм убеден, че макар по време на престоя й в Лондон да са я преследвали много мъже, тя никога не е стигнала по-далеч от прегръдка или открадната целувка. Изглежда, че само един мъж е имал трайно въздействие върху нея. Той очевидно я е преследвал в продължение на години. — Мат се втренчи внимателно в събеседника си. — Тя го целунала в някаква пещера, а дори не знаела как изглежда.

Сърцето на Никълъс спря да бие. Стомахът му се сви

Думите на Мат отекваха в съзнанието му. Той се обърна към входа на палатката. Имаше нужда да остане сам, да помисли и да вземе решението си, което, за добро или за зло, щеше да го преследва до края на живота му. Мат го сграбчи за ръката.

— Внимавай, Уайлдууд, много внимавай. Тя беше ужасена от онова, което можеше да направиш, ако разбере, че е лейди Б. Бри наистина те обича. Предполагам, че винаги те е обичала. Ако я загубиш — той поклати глава, сякаш го съжаляваше, — значи наистина си глупак.

Никълъс се отърси от ръката му и излезе навън. Отиде до брега на реката, отпусна се на една скала и се замисли. Наистина ли престъплението й беше толкова ужасно? Винаги бе вярвал, че това бе така, но досега не бе познавал противничката си. Никога не беше мислил какви са били подбудите й да се занимава с противозаконната си дейност, която при определени обстоятелства можеше да се сметне за приемливо и дори героично поведение. Никога не бе мислил колко смелост се искаше от някого, още повече пък от една жена, за да се изправи срещу обстоятелствата и да поеме сама контрола над живота си.

Досега.

В продължение на толкова много години той бе искал да я залови. Досега.

Той се втренчи във водите на реката и се замисли над последните няколко седмици, които беше прекарал със Сабрина. Спомни си всяка нейна дума, всеки жест, всяко докосване и осъзна, че с изключение на уклончивите си обяснения за бизнеса си с Медисън в миналото, тя не го беше излъгала за нищо. Не и за тях двамата.