Но какво беше тогава честта? Не изискваше ли чувството му за чест да я предаде на властите?

Но дали това беше чест, или гордост?

Тази неочаквана мисъл го накара да скочи от мястото си. Дали единствено гордостта му не го караше да се опитва да компенсира провала си. Провал, причинен от една жена. Дали гордостта беше толкова важна?

През цялата нощ Никълъс седя на брега на реката. На разсъмване се изправи. С появата на новия ден сякаш някакъв огромен товар се смъкна от плещите му, а с него и десет години на гняв и разочарование.

Нямаше нужда да взема никакво решение; то вече бе взето, когато беше признал пред себе си, а след това и пред Сабрина, че я обича. Миналото си беше минало и трябваше да бъде забравено. Той искаше да посрещне бъдещето заедно със Сабрина.

Никълъс се разсмя и тръгна към лагера. Кой би повярвал, че той желаеше да прекара остатъка от живота си с жената, която го беше надхитрила толкова отдавна? Жена, която той трябваше да признае, че му беше равна в много отношения и дори в едно отношение го превъзхождаше.

Тръгна към палатката й с намерението да я прегърне и да й каже, че миналото е забравено. Щеше да бъде великодушен и същевременно нежен. Твърд, но любезен. Щеше да й прости.

Но дали тя щеше да му прости?

Той се сепна и се замисли над всичко, което беше казал на Сабрина. За онези обвинения, които беше захвърлил в лицето й в сляпата си нужда да я нарани толкова, колкото тя беше наранила него. Сигурно щеше да разбере, че думите му бяха предизвикани от шока от откритието му и нищо повече.

Откъм палатката на Сабрина се чу вик и Уин изтича навън, последвана миг по-късно от Белинда.

— Никълъс! — извика Уин. — Нея я няма, Никълъс. Тръгнала си е.

— Кой си е тръгнал? — попита Мат, който се бе озовал незнайно как до него. Ерик се присъедини към годеницата си.

— Сабрина — обясни задъхано Уин. — Тя си е тръгнала.

Сърцето на Никълъс се сви от страх и той сграбчи сестра си за раменете.

— Какво искаше да кажеш с това, че си е тръгнала? Къде е отишла?

— Не знам. Когато се събудила, Белинда намерила това. — Тя размаха писмото пред очите му. Мат го сграбчи от ръката й. — На гърба.

Мат прочете бележката и се обърна с обвинителен поглед към Никълъс.

— Тръгнала си е, в това няма съмнение. Тук пише, че прави онова, което смята за необходимо. Пише, че според нея няма друг избор. Не обяснява защо. Освен това прехвърля собствеността на къщата си на Белинда като зестра. Изпраща любовта си на Белинда и й казва да не се тревожи. — Мат смачка бележката. Белинда се разплака.

Никълъс не можеше да се помръдне от мястото си.

— Тя… споменава ли нещо за мен?

— Не. — Думата прозвуча като присъда.

Той бе обзет от паника. Не можеше да я остави да го напусне. Не можеше.

— Трябва да я намерим. Ерик, доведи конете. Медисън…

— Чакай малко, Уайлдууд. Остави я на мира.

Никълъс се втренчи с недоверие в него.

— Да не си полудял? Това не е страна, в която една жена може да се скита сама.

— Аз бих я оставил на мира. — Американецът беше хванал здраво ръката му и говореше със заповеднически тон. — Бри може да се грижи сама за себе си.

Никълъс издърпа ръката си.

— Това е смешно. Дори и Сабрина не може да се справи с това. Не мога да… — Той присви очи, обзет от внезапно подозрение. — Ако знаеш накъде е тръгнала, по-добре ми кажи веднага.

Мат се поколеба.

— Веднага. — Графът го сграбчи за ризата. — Или, кълна се, ще те убия на място.

Уин подскочи.

— Никълъс!

Погледите на двамата мъже се срещнаха.

— Не си въобразявай, че това е празна заплаха, Медисън. — За миг нито един от двамата не се помръдна и не отстъпи дори сантиметър. След това Мат въздъхна.

— Не знам накъде е тръгнала, по дяволите. — Никълъс пусна ризата му и се отдръпна. — Но виж, Уайлдууд, тя не е глупава. Сигурно се е отправила към брега, за да намери кораб.

— Да вървим тогава. — Никълъс се обърна, но Мат отново препречи пътя му.

— Обзалагам се, че е тръгнала преди часове. Няма начин да я намерим. Най-добре ще бъде да тръгнем обратно за Александрия. Може би ще я настигнем по пътя. Или пък в самия град. Тук не можеш да направиш нищо.

— Добре — каза неохотно Никълъс. — Колкото и да не ми се иска да го призная, ти несъмнено си прав.

— Добре. Ще съберем багажа и тръгваме веднага.

Никълъс стисна юмруци. Не можеше да си позволи да я загуби. Не и за втори път. Мат го гледаше с нещо подобно на съчувствие, но не казваше нищо. И двамата обичаха една и съща жена, всеки по свой начин. Нямаше какво да си кажат.

— Ще я намеря, Медисън. Веднъж я намерих, ще я намеря отново. Дори ако се наложи да я търся още десет години, дори ако трябва да я търся цял живот, кълна се, че ще я намеря.

Глава двадесет и първа

Сабрина стоеше на една скала и гледаше към вълните, които се разбиваха в брега под нея. Вятърът развяваше косата й и от време на време изпращаше някой кичур през лицето й. Тя го отмяташе отнесено. Соленият морски въздух повдигаше духа й, а той имаше нужда от тази подкрепа.

Бяха изминали четири месеца, откакто бе избягала от Египет. Дори сега паниката, която бе съпътствала бягството й, все още се надигаше в нея при всяка мисъл, при всяко нейно движение. Паника, която изпълваше дните и я преследваше през нощите.

Когато заспеше от изтощение, Сабрина сънуваше Никълъс. Сънуваше удоволствието, което й доставяха докосванията му, милувките на погледа и смехът му. Смях, който тя се беше заклела да не чуе никога повече.

Бягството й се беше оказало забележително лесно. Няколко часа след като беше напуснала лагера, Сабрина бе срещнала английски туристи. Те бяха приели малко обърканата й история за това защо се скиташе сама из Египет, облечена в мъжки дрехи, без да й задават много въпроси и с голямо съчувствие. Тя бе пътувала с тях до Кайро, а след това и до Александрия.

Късметът й не я беше изоставил. Бе успяла да избегне кораба на Мат и бе намерила един добър кораб, който се готвеше да отплава за Англия в същия ден. С част от парите от бижутата си беше платила билета и разходите си, докато бе стигнала до малкото крайбрежно село, което винаги бе смятала за свой дом.

Някога тя си беше играла с жителите на това село. По-късно те бяха участвали редом с нея в контрабандата, с която изхранваха семействата си. Сега те й бяха дали убежище.

Тя не смееше да отиде в Лондон, да се отбие в собствения си дом и да говори със своя иконом и стар приятел, Все пак Сабрина изпрати съобщение на Уилс, за да го увери, че е в безопасност, и да го предупреди за Никълъс.

Колкото и да се опитваше да не мисли за Никълъс, присъствието му винаги я съпътстваше. Понякога почти го усещаше до себе си, почти надушваше миризмата му, почти чуваше гласа му…

— Сабрина.

Вятърът донесе името й и сърцето й застина.

— Бри.

Не грешеше. Не можеше да греши. Това беше неговият глас. Тя не се обърна, защото не знаеше дали имаше сили за това.

— Как ме намери? — попита тихо, като се опитваше да овладее желанието си да се хвърли в прегръдките му и да го помоли за прошка.

— Успях да накарам Уилс да те издаде. Не беше лесно. Той те обожава.

— Надявам се, че не си го наранил.

— Не, но не съм съвсем уверен кой кого е наранил.

Сабрина стисна юмруци до тялото си. Страхуваше се да зададе въпросите, които я вълнуваха най-много, и опита да отклони разговора от целта на посещението му.

— Как е Белинда?

— Двамата с Ерик се ожениха в Италия и слязоха от кораба, за да пътуват по суша към Англия. Нещастният ми син не можеше да понесе пътуването по море.

— Това е много хубаво. — Сабрина преглътна сълзите си. Беше пропуснала сватбата на дъщеря си, но детето й поне беше щастливо. — А Мат и Уин?

— Когато ги видях за последен път, бяха на път за Америка. Мат настояваше да се оженят — тя долови усмивката в гласа му, — а Уин отказваше с обяснението, че още не се била насладила на приключенията.

— Разбирам. — Настъпи дълго мълчание. — Защо си тук?

— Дойдох за жена си. — Гласът му прозвуча толкова близо до нея, че тя потръпна. Но все още се страхуваше да го погледне в лицето.

— Защо?

— Защо ли? — Тя долови, че той е ядосан. Никълъс я сграбчи за раменете и я обърна към себе си. Черните му очи проблясваха мрачно, веждите му бяха присвити. — Как можеш да ми задаваш такъв въпрос? Не можех да си намеря мира от страх за безопасността ти. Всеки ден те търсех, но безуспешно. Не знаех дали си жива или не. Можеше да си се изгубила в пустинята или да ти се беше случило нещо по-ужасно. — Той стисна още по-здраво раменете й. — Представи си какво облекчение изпитах, когато се върнах от Египет и чух, че си успяла да се измъкнеш от онази проклета страна. Опитах се да тръгна след теб, но онзи проклет американец постоянно измисляше по нещо, за да ме забави. Сигурно сме спирали във всяко пристанище между Александрия и Лондон под един или друг претекст. Дори когато най-сетне се върнах в Англия, не можех да получа съдействие от никого. Първоначално онзи егоист Уилс дори отказваше да признае, че си му се обадила.

— Още не си отговорил на въпроса ми. Защо?

— Дявол да го вземе, Сабрина — изстена Никълъс. — Ето защо. — Той я дръпна грубо към себе си, впи устни в нейните с отчаяние, което тя почувства и сподели.

Сабрина усети как по тялото й преминава радостна тръпка и сякаш се разтопи срещу него. Сърцето й заби учестено и тя отново се почувства жива.

За миг почти повярва на лъжливото обещание, което се съдържаше в допира му. Но само за миг.