— Към Джак ли? — попита тихо той. Тя кимна.

— Въпреки своите недостатъци, той заслужава това. Дължа му го. Той ме научи на много неща. Точно това чувство за лоялност ме кара да мълча. Моля те само да уважиш чувствата ми в това отношение.

Той присви очи и се загледа внимателно в нея. Най-сетне Никълъс кимна отсечено, сякаш я разбираше или просто приемаше обяснението й.

— Разбирам. Трябва да ти кажа, че според мен ти си най-малко глупавата жена, която съм имал удоволствието да познавам.

Като че ли камък падна от сърцето й. Той можеше да уважи честта и лоялността безрезервно и без да задава въпроси.

— Тръгваме ли? — попита тя. Никълъс сви рамене.

— Мисля, че няма да ми бъде лесно да те спра. Така че може би ще бъде най-добре да приключим тази експедиция и да оставим всички призраци от миналото да си почиват спокойно.

Двамата се качиха на конете си и отново тръгнаха по поречието на Нил. Сабрина мислеше върху думите на съпруга си. Дали намирането на това съкровище щеше да успокои страховете й, че някой ден отново можеше да се окаже без пари? Можеше ли само със злато да бъде затворена вратата, която водеше към Джак и миналото й? Ако да, то тази експедиция струваше много повече от чистата финансова изгода. Тя щеше да спаси душата й.

Само четвърт час по-късно Сабрина забеляза храма на Изида.

— Никълъс! — Тя посочи натам и препусна напред.

Храмът се намираше на малко парче земя, което навлизаше в реката. Когато стигнаха до мястото, двамата слязоха от конете си.

— След като вече стигнахме тук — каза нетърпеливо Никълъс, — давай да свършваме с тази проклета работа. — Той свали две лопати от седлото си. — Къде точно пише, че се намира златото?

Сабрина извади писмото и се зачете. Не че имаше нужда от това; тя знаеше съдържанието му наизуст.

— Тук пише, че отляво откъм страната на храма, която е обърната към реката, има три дървета. — Тя вдигна очи и се огледа. — Ето ги, Никълъс. — В гласа й се долавяше вълнение. Три палми се издигаха величествено над пясъка.

Тя се отправи към тях.

— Златото е заровено в основата на третото дърво, най-отдалеченото от храма, откъм страната на реката. — Тя застана пред палмите. — Ето! Това трябва да е мястото.

Никълъс измъкна писмото от ръката й, прочете го и й го върна.

— Добре тогава. — Той хвърли едната лопата на земята и заби другата в пясъка под указаното дърво. — Да видим дали указанията са верни.

Той започна да копае. Ризата му се напои с пот и залепна за гърба му. Слънцето печеше безмилостно.

— Струва ми се, че нямаш голям напредък — каза раздразнено тя.

Той спря да копае, облегна се на лопатата и я изгледа ядосано.

— Ти несъмнено ще се справиш по-добре?

По-добре ли? Тя нямаше неговата сила, но когато се стигнеше до решителност…

— Несъмнено.

— Отлично. — Той вдигна втората лопата от земята и я хвърли към нея. — Направи ми голямата чест да се присъединиш към мен в това малко соаре.

— С удоволствие. — Тя сграбчи лопатата и започна да я забива ожесточено в пясъка. Беше по-трудно, отколкото й се бе струвало, докато беше гледала отстрани. Сабрина обаче отказваше да се предаде, отказваше да позволи на Никълъс да види, че жена му не може да се справи с тази задача. Най-накрая тя успя да влезе в ритъм, като правеше по едно изтребване на всеки три негови, но все пак беше доволна.

Дупката ставаше все по-дълбока.

— Сабрина — каза замислено Никълъс, — не ти ли се струва, че всичко това беше твърде лесно?

— Лесно? — Тя се изправи. Гърбът и раменете я боляха ужасно. — Не бих казала, че беше лесно.

— Нямах това предвид. Като се изключи копането на пясък и почва, трупани в продължение на двадесет години, да стигнем дотук, беше подозрително лесно.

— Указанията бяха ясни и точни — отвърна остро тя. — Какво толкова подозрително има в това?

— Те не само бяха точни, но и твърде прости. Помисли само. Ако ти искаш да скриеш златно съкровище, би ли го направила толкова просто, че всеки идиот да успее да го открие? Намираш храма, завиваш наляво, намираш трите дървета и съкровището е твое. — Той поклати глава. — Все едно, че си заровила някакъв случаен предмет и никой не се интересува дали той ще бъде намерен.

— Разбира се, че са се интересували дали съкровището ще бъде намерено. Не се съмнявам, че онези, които са го заровили, са смятали някой ден да се върнат да го приберат. Въпреки че едва ли са искали да чакат цели двадесет години.

— Тогава защо не са се върнали досега?

— Не знам, Никълъс. Може би не са имали възможност. Може би вече не са между живите. Това вече няма никакво значение!

— И все пак — каза бавно той, — чудя се…

— Е, спри да се чудиш, по дяволите, и почвай да копаеш. — Тя заби лопатата си в пясъка. — Не мога да разбера…

Лопатата се удари в нещо твърдо.

— Никълъс? — каза предпазливо тя.

— Дръпни се — нареди кратко той. Сабрина излезе от дълбоката до колене яма. С няколко сръчни забивания на лопатата мъжът й откри нещо, което приличаше на среден по големина сандък.

Сабрина бе обзета от вълнение. Тя не можеше да свали очи от стария сандък.

— Отвори го, Никълъс.

— Почакай първо да изляза от проклетата дупка. — Когато излезе от дупката той се наведе и задърпа сандъка. След това коленичи до него и се загледа с любопитство. — Не беше толкова тежък, колкото предполагах.

— Отвори го, Никълъс!

— Странно, няма ключалка. Само най-обикновено резе. — Той се намръщи.

— Не ме интересува дали е затворен с въженце, или с нещо друго. Отвори тази проклетия.

Никълъс кимна и сграбчи капака. Той не се помръдна.

— Изглежда, е заял.

— Никълъс!

Той опита отново. Нищо. Графът си пое дълбоко дъх и дръпна с всичка сила. Времето сякаш спря. Сабрина затаи дъх. Най-сетне капакът се отвори със скърцане.

Златни монети заблестяха на слънчевата светлина.

— О, Никълъс, виж! — Тя коленичи пред сандъка. Ръката й трепереше, докато Сабрина прокарваше пръсти по блестящите монети.

Никълъс взе една монета и я огледа внимателно.

— Не съм виждал такива никога.

— Великолепни са. — Тя напълни шепи с монети и ги остави да се изсипят обратно със звън.

— Това не ми звучи както трябва — каза тихо той. Тя не му обърна никакво внимание.

— Сабрина? — В гласа му имаше някаква странна нотка. — Трябва да видиш това.

Тя се отдръпна от сандъка. Никълъс държеше монета в едната си ръка и кама в другата.

— Погледни.

— Не виждам нищо.

— Погледни по-внимателно — подкани я той. Сабрина го погледна в очите, но лицето му беше безизразно.

— Много добре. — Тя се вгледа в монетата. — Не виждам нищо странно.

— Виждаш ли онова, което прилича на драскотина? Малка, металическа ивица пресичаше златото.

— Да, какво е то?

— Гледай. — Той драсна по монетата с камата. Сивата ивица се разшири.

Сабрина бе обзета от тревога. Тя погледна съпруга си.

— Какво означава това?

В тъмните му очи се виждаше съчувствие.

— Любов моя, страхувам се, че твоето съкровище не струва нищо.

— Не, Никълъс! Не може да бъде! — Не можеше да се провали точно сега. — Как можеш да кажеш това?

— Съжалявам. Изглежда, че тези монети са само позлатени. Може би дори са просто боядисани. Всичко това очевидно е било една голяма измама.

— Но защо? — прошепна тя, без да сваля очи от монетите.

Той сви рамене.

— Кой знае? Несъмнено това е било просто измама, измислена, за да бъдат излъгани поддръжниците и войниците на Наполеон, че той има стабилни последователи във Франция. Може би дори скриването на това фалшиво съкровище е било част от плана. А може и офицерите, които са го заровили, наистина да са мислили, че златото е истинско, и едва по-късно да са научили за измамата и затова не са се върнали. Съмнявам се дали някога ще разберем.

Тя остана коленичила до отворения сандък. В продължение на толкова дълго време това съкровище бе означавало толкова много за нея. Зестрата на дъщеря й. Нейното собствено финансово оцеляване. След сватбата си с Никълъс тя вече нямаше да има материални затруднения, но съкровището означаваше нещо повече от пари. Тя беше стигнала до края и се беше оказало, че всичко е било напразно.

Сабрина се изправи бавно и прибра писмото обратно под връзките на панталона си.

— Върни го обратно, Никълъс — каза тихо тя. — Зарови го отново, моля те.

Той изстена.

— Да го заровя? По дяволите, Сабрина, не можем ли просто да си тръгнем… — Той улови погледа й и млъкна внезапно. Тя отказваше да покаже емоциите си и беше приела онова тържествено изражение, което бе свикнала да показва пред света. — Добре.

— И побързай. Подозирам, че останалите вече са започнали да се питат какво ни задържа толкова дълго.

— Сабрина, аз… — Той изглеждаше безпомощен, сякаш не знаеше какво да каже или да направи. Тя смътно оценяваше загрижеността му, но все още не беше готова да получи утеха.

Никълъс затвори сандъка, хвърли го обратно в дупката и бързо го зарови. През цялото време двамата не продумаха нито дума.

По обратния път Никълъс направи няколко напразни опита да я заговори. Сабрина не беше в настроение за празни разговори. По време на дългия път обратно тя успя да обмисли много неща и когато стигнаха в лагера, вече беше стигнала до едно неоспоримо заключение.

Не беше намерила своето злато, своята финансова независимост и своята свобода. Но беше намерила Никълъс и една любов, каквато не беше мислила, че може да съществува. И може би това беше достатъчно.

Когато се върнаха в лагера, останалите от групата вече си бяха легнали. Сабрина все още не беше казала нищо и Никълъс започваше да се безпокои.