Той не се интересуваше от маската на спокойно безразличие, зад която се бе скрила тя. Беше опознал и обикнал огненото, борбено същество, което несъмнено се смяташе за равностойно на всеки един мъж. Почтената жена, която яздеше сега до него, изобщо не му харесваше. Той никога не се беше страхувал от нищо, но поведението й караше студени тръпки да преминат по гърба му.

Никълъс скочи от коня си и й помогна да слезе.

— Сабрина, трябва да поговорим.

Тя отказваше да го погледне в очите.

— Не виждам защо. Всичко свърши и нямам желание да го обсъждам повече.

— Сабрина — каза той загрижено. След това вдигна брадичката й и я принуди да го погледне в очите. Зелените й очи не разкриваха нищо. — Не знам защо това злато беше толкова важно за теб — знам само, че наистина беше важно. Наистина съжалявам, че се оказа безполезно. Но — тонът му се смекчи — не мисля, че експедицията беше напразна. Аз открих едно съкровище, което е много по-ценно от простото злато. Намерих теб.

За миг той остана загледан в нея, като се надяваше да успее да проникне през ледената стена, която тя беше издигнала между себе си и истинската жена, която се криеше в нея. След това сякаш нещо в нея се пречупи и изражението й се смекчи, а очите й потъмняха. Тя въздъхна тежко.

— Дявол да го вземе, Никълъс, това просто не е честно.

Той се ухили на ругатнята й. Никълъс изпита облекчение и я придърпа в обятията си.

— Знам, любов моя. Никога не съм приемал лесно поражението.

Гласът й прозвуча приглушено срещу гърдите му.

— А аз изобщо не приемам поражението.

Той се разсмя тихо на откровеността й. «А аз изобщо не приемам поражението.» Смехът замря в гърлото му.

«А аз, милорд — гласът й, опияняващ и изпълнен с обещание, погали лицето му, — изобщо не приемам поражението.»

Глава двадесета

Части от спомени и информация преминаха през съзнанието му и изведнъж оформиха картина, която беше толкова ясна, че той трябва да беше абсолютен глупак, щом не я беше видял досега. Медисън.. сестра му… лейди Б…

— Бри! — Гласът му бе дрезгав от шока.

Тя се отдръпна и го погледна въпросително.

— Какво има, за бога?

— Това си ти! Ти си била през цялото време! — Гласът му стана по-твърд от тревога, ярост и презрение.

— Какво искаше да кажеш… — Очите й се разшириха, когато тя осъзна смисъла на думите му. — Никълъс, аз…

— Ти какво? — Гласът му беше рязък и студен. — Ще посмееш ли да ми кажеш, че не си жената, която търся в продължение на десет години? Известната лейди Б? Контрабандистката, която ме помисли за умрял и ме захвърли на някакъв проклет плаж преди десет години?

— Това е смешно, Никълъс — каза бързо тя. — Никога не съм желала смъртта ти.

— Ще си взема бележка. Предполагам, че това би трябвало да ми даде някакво успокоение. — Гласът му беше изпълнен със сарказъм. — Но сигурно съм голям идиот, щом досега не можах да осъзная коя си. Всичко беше толкова очевидно. — Той присви очи; едва успяваше да овладее гнева си. — Чудя се дали си си играла с мен още откакто се срещнахме за първи път? Бракът на децата ни, бързата ни сватба — и това ли беше част от плана ти?

— Разбира се, че не. — Тя го погледна умолително. — Не знаех кой си доскоро.

— Така ли, скъпа? И кога те осени това откровение?

— Когато се любихме за първи път на кораба.

Никълъс я сграбчи за китката и я дръпна грубо към себе си.

— И защо трябва да ти вярвам? Ти си лъгала в продължение на години, че водиш улегнал, почтен живот на дама от висшето общество. Уменията ти съперничат на уменията на най-добрите артисти, които съм гледал. — Той приближи лицето си на няколко сантиметра от нейното. — Колко от това беше игра, Сабрина? — Притегли я към себе си, сграбчи косата й със свободната си ръка и я целуна диво, сякаш искаше тя да познае болката и тревогата, които го изпълваха.

След това се отдръпна и я погледна победоносно при вида на шокираното й изражение.

— Спомняш ли си кога се целунахме за първи път?

Тя кимна.

— Чудех се каква жена може да се целува толкова смело. Кажи ми, Сабрина, когато ми каза, че не си спала с мъж цели тринадесет години, това също ли беше игра?

— Никога не съм те лъгала за нас, Никълъс. — Гласът й беше напрегнат и искрен.

— Никога? — Той се изсмя горчиво. — Прости ми, че няма да приема думите ти. Човек започва да се чуди дали една жена, която толкова лесно може да измами собствената си държава, би се поколебала да излъже и да предаде съпруга си. Мъжа, когото твърди, че обича. За една такава жена би било много съблазнително да го използва за своите цели. Да задоволи собствените си — той я огледа презрително — желания. А дали пък не си искала богатството ми?

Тя се изтръгна от ръцете му с неочаквано движение и му удари една плесница, която го завари напълно неподготвен. Болката в погледа й беше заменена от ярост.

— Повтарям ти, че никога не съм те лъгала за нас.

Той потърка с длан удареното място.

— Това е слабо утешение за разбитата ми душа. — Въпреки че му беше приятно да разбере, че поне едно нещо между тях не беше измислица.

Тя стоеше пред него стиснала юмруци.

— Какво смяташ да правиш сега?

Какво наистина смяташе да направи? В продължение на толкова много години Никълъс бе мислил какво щеше да направи, когато заловеше неуловимата лейди Б. Никой вече не се интересуваше от нейното залавяне. Никой освен него. Той щеше да има пълното право да я завлече обратно в Англия и да я захвърли в Нюгейт. Щеше да има пълното право да я разобличи пред света и да разбие репутацията й на почтена жена. Щеше да има пълното право да постъпи по още една дузина други начини.

— Не знам — отвърна хладно той.

— Поне ще изслушаш ли обяснението ми?

— И какво искаш да обясниш? Миналото? Или настоящето?

Тя го изгледа с разширени от тъга очи. След това по лицето й премина сянка, сякаш някаква врата се беше затворила в нея. Изражението й стана спокойно и овладяно. Лицето на лейди Сабрина.

— Може би… — гласът й бе хладен и безстрастен — това вече няма значение.

Тя отново се бе върнала към навика си да мами, към годините, през които бе крила истинските си чувства, към маската, която бе усъвършенствала цял живот. Това го ядоса още повече.

— Може би.

Тя кимна отсечено.

— Когато решиш какво искаш да предприемеш, ще ме намериш в палатката. — Тя се обърна и започна да се отдалечава.

— Сабрина. — Гласът му изплющя в нощта и тя се спря. Никълъс се опита да овладее агонията си, да отвърне на спокойствието й по същия начин, но не можа да заличи тревогата и неверието в гласа си. — Ти ми говореше за чест.

Тя не се обърна към него и гласът й се разнесе над пясъка като студен вятър.

— А вие, милорд, ми говорехте за любов. — Тя се отдалечи и изчезна в тъмнината.

Още няколко крачки и щеше да бъде извън полезрението му, скрита от тъмнината на нощта. Още няколко крачки и щеше да може да си позволи да реагира на откритието и презрението на Никълъс. Още няколко крачки и можеше да се строполи и да се разхлипа. Ако успееше да направи само още няколко крачки.

Тя стигна до палатката си и влезе вътре.

— Сабрина? — поздрави я съненият глас на Уин. — Не можахме да ви дочакаме. Намерихте ли златото?

Златото. Тя беше забравила напълно за него. Сабрина въздъхна тежко.

— Беше измама, Уин. Всичко беше една ужасна шега.

— Но как? Какво се случи?

— Заспивай, Уин. Ще ти разкажа всичко утре сутринта.

— Добре. — Уин се прозина. — Злато или не, предполагам, че сте имали прекрасно приключение.

Сабрина не можа да се въздържи да не се разсмее горчиво. Това приключение вероятно щеше да й бъде последното. А може би просто това беше краят на едно друго приключение, което беше започнало преди цяло десетилетие?

Какво щеше да направи сега Никълъс? Той очевидно се беше почувствал излъган и ядосан. Несъмнено мислеше, че го беше използвала. Но беше казал, че я обича. Никълъс и любов. Е, това вече наистина беше смешно. Бе подозирала още от самото начало, че този развратник не е способен да обича. Сега страховете й се потвърждаваха.

Тя се отпусна на леглото и сложи глава върху ръцете си. Искаше й се просто да се отдаде на болката, която изпитваше. Искаше й се да се разплаче, докато не спреше да забелязва или да чувства болката. Нямаше съмнение, че тя бе загубила Никълъс, както нямаше и съмнение, че никога не го бе имала истински. Какво щеше да направи той сега? Съдбата й беше в неговите ръце.

Внезапно тревогата й се изпари и беше заменена от паника. Тя нямаше да отиде в затвора. Нямаше да прекара остатъка от живота си в някаква влажна, тъмна килия или пък да позволи да бъде изселена в колониите. Не и за нещо, което се бе случило преди десет години.

Трябваше да се махне оттук. Незабавно. Да избяга колкото се можеше по-бързо и по-далеч. Наложи си да запази спокойствие и да се овладее; в противен случай бягството й щеше да бъде невъзможно…

Сабрина се изправи тихо. Уин лежеше неподвижно и очевидно спеше дълбоко. Сабрина отиде до куфара си, разрови съдържанието му и намери парите, които бе спечелила от продажбата на бижутата си. Бяха непокътнати, тъй като Никълъс бе покривал всичките й разходи. Тя затвори куфара. Той трябваше да остане тук; багажът само щеше да й пречи. Сабрина отвори безшумно платнището на входа на палатката, погледна към спящата Белинда. Как можеше да напусне детето си без никакво обяснение?

Тя пропълзя до мястото, на което Уин пазеше дневника и молива си. Намери го лесно, но се поколеба дали да откъсне лист от толкова ценния дневник на Уин. Вместо това извади смачканото писмо с указанията за местоположението на съкровището и бързо надраска една кратка бележка.