Знам, че ангелите там ме чакат,

моля им се всяка нощ безкрай.

Господ в сън усмивка праща,

аз мълвя: „Вземи ме в своя Рай!“.

Хубава беше, думите ѝ бяха съвсем простички, но ето на — не ги разбираше. Сигурно смисълът ѝ беше прекалено труден за едно деветгодишно момче. Припевът „Лай, лай, лай лом!“ му харесваше повече в сравнение с текста, тогава слагаше ръце на кръста и започваше да танцува. Той играеше, а майка му и баща му пляскаха с ръце в такт с песента и по лицата им грееше щастие. Като ги видеше такива, душата му просто ликуваше от радост.

Страхът му нарастваше все повече и повече. Толкова време плаваха, а на хоризонта още не се появяваше нищо. Как щяха да различат брега, като не виждаха нищо и на два метра пред носа си.

Погледна към баща си, прикривайки паниката. Той беше стиснал руля здраво с две ръце, за да не загуби посоката.

„Как ли намира пътя?“ — запита се момчето. Над главите им нямаше нито една звезда. Нищо нямаше. Продължаваха да се подмятат в безпрогледно мрачната пустош. Сети се за приказката, разказана от един рибар в заслона им. Това беше легенда за рибаря, който ядосал бога на морето Посейдон. Младият храбър рибар правил-струвал, отвлякъл красивата дъщеря на Посейдон. Естествено, богът направо побеснял. Подгонил влюбения рибар, започнал да подхвърля малката му лодка над огромни като планини вълни, да я завлича в ужасни водовъртежи. Като забелязал, че Александър, седнал върху една разбита лодка, слушал с широко отворени от страх очи, му се заканил с пръст:

— Остани такъв, какъвто си, Александър. Не смей да се закачаш с дъщерите на Посейдон!

— Не ме е страх от него! Ще се преборя с неговите вълни!

Рибарите в заслона се разсмяха. Баща му също. А мъжът, който разказваше легендата, допълни:

— Недей да си толкова самонадеян, сине Арманов. Съвсем сме наясно, че си храбър като баща си, но вълните не са единственото оръжие на Посейдон.

— Копие ли има?

— И то с три остриета. С него призовава гръмотевиците, светкавиците. И ако пак не се справи, отваря уста и цял те поглъща — и теб, и лодката ти!

За миг му хрумна мисълта: „Да не би някой рибар да е отвлякъл красивата дъщеря на морския бог?“. Ако се съди по страшните светкавици, които раздираха почернелия небосвод, Посейдон сигурно беше грабнал и тризъбеца си. С гръмотевиците изливаше необуздания си гняв. Настръхна от ужас. Дали не беше дошло време разяреният бог да раззее устата си и да ги погълне?

Александър пръв забеляза светлинката.

— Огън!

От радост се изправи.

В същия миг една вълна връхлетя откъм десния борд, сякаш прегърна лодката и я вдигна във въздуха. Александър се изтърколи надолу и в същото време дочу как баща му изкрещя:

— Александър! За бога, дръж се!

„Какво съм направил, за да разгневя така Посейдон? — му мина през ума, докато водата го завличаше. — Малък съм още. Не съм се влюбвал в дъщерята на бога!“

В последния момент се вкопчи с немощната си ръка в една от седалките на лодката. Изтръгна се от завличащите го води. Когато вълната го заля изцяло и после се оттегли, той, както лежеше проснат на пода, викна с цяло гърло:

— Огън!

Нощем в големия железен заслон върху скалите заради рибарите, останали в открито море, се запалваше огромен огън. Иначе, дори при спокойно време, огънят предупреждаваше корабите да не се разбият на парчета в стръмните и остри скали. И сега единствената им надежда беше в този огън. Бурята го развяваше насам-натам, разгневените пипала на пламъците се мятаха в мрака ту наляво, ту надясно, сякаш се опитваха да литнат на свобода.

— Запалили са огъня!

— Ти… добре ли си?

Както лежеше там, където се изтърколи, Александър се загледа в мокрото лице на баща си. Прочете тревогата в очите му.

— Добре съм. Дъждът няма ли да угаси огъня?

Вълните подхвърляха лодката като полудели, чертите на Армано бяха врязани дълбоко в лицето му от напрежението да не изпусне руля.

— Борбата на огъня и водата! — промърмори той. — Не се знае кой ще победи. Силният побеждава, слабият губи. Така е винаги.

„Както Александър Македонски“ — си каза. Той бил силен и винаги побеждавал. Докато един ден и срещу него не се нахвърлили по-силни и от него зверове. И малкият Александър реши: „Щом винаги печелившият е силният, и аз ще стана силен!“.

Баща му успя да навлезе в залива, без да се разбият в скалите. Вятърът бушуваше и тук, морето кипеше и се разбиваше на пяна, но поне ги нямаше смъртоносните водовъртежи в морето зад ония хребети и вълните, които поглъщаха цели лодки.

— Не знам дали ще стигне дъното, но… — Армано извика и метна котвата в морето с всички сили. — Моли се да се закачи за някоя подводна скала!

След нея се потопи и той. Водата трябваше да му бъде до кръста, но не стана така. Главата на Армано изчезна под вълните.

— Татко!

Александър се замята отчаяно, очите му пронизваха мрака да открие баща си.

— Татко! Татко! Моля ти се!

От водата изскочи една ръка. Сграбчи ръба на борда. Той беше.

— Татко!

— Не се бой! — усмихна му се Армано.

Подаде над водата тялото си така, че да го види целия.

По брега тичаха хора.

— Боран! — изкрещя Армано. — Вземи Александър! За бога, вземи сина ми! Котвата поддаде. Морето ще разбие лодката на трески в скалите!

Боран беше истински гигант. Вдигна нагоре ръце и се опита да навлезе в морето. Вълните се отдръпваха, отдръпваха, за да връхлетят с все сила върху огромното му тяло и да го потопят.

— Идваааам! — викаше той. — Дръж се, Александър! Не се бой!

От едната страна Армано, от другата — Боран, и двамата правеха отчаяни опити да удържат лодката, но с всяка изминала секунда сушата с нейните остри скали се приближаваше.

— Остави лодката на мен! — чу Александър вика на Боран. — Ти вземи сина си!

Така и не разбра как баща му се подаде от побеснялото море, как го хвана за края на елека, как го изтегли до ръба на борда и го сграбчи в прегръдките си. Всичко стана за един миг. Но вече нищо друго не го интересуваше. Той беше в ръцете на баща си. В мокрите, но изпълнени със сигурност бащини обятия. И двамата си поеха дълбоко дъх.

След упорита борба с вълните — ту плуване, ту ходене и обратно — баща му го извади на брега.

— Бягай, Александър, тичай направо в заслона!

Нямаше да го остави и да си тръгне. Македонски не е изоставял приятелите си, не е тръгвал без тях. Ето, и той нямаше да тръгне.

— Ела и ти, татко!

— Не! — извика Армано. — Трябва да помогна на Боран. Ще дойдем по-после. Ти отиди пръв. Виж дали са запалили огнището. Хайде, синко, тичай! Тичай!

Александър постъпи така, както каза баща му. Впусна се в луд бяг. Падна върху остра скала, но така и не усети болката в коляното си. Дори не забеляза, че е паднал. Хем тичаше, хем викаше:

— Татко! Татко! Помогнете на баща ми! За бога, помогнете му!

Сега вече забеляза, че водата, която се стичаше по лицето му, не беше само дъжд. Плачеше.

Някакви хора тичаха край него в обратната посока.

— Тичайте, по-бързо! — викаше настойчиво Александър.

Последното нещо, което видя отзад през рамо, беше баща му. Двамата с Боран бяха във водата и се мъчеха да изтеглят лодката на по-сигурно място.

И този път бяха оцелели.

Посейдон раззина мрачната си чудовищна уста, но не успя да ги погълне.

Александър отвори вратата и влезе в заслона. Топлината от пламтящия в огнището пън го посрещна с радост: „Отърва се!“. Завари само един човек. Пристъпи към огнището и когато мина край него, онзи го шляпна по тила:

— Не се притеснявай, баща ти и Боран вече излязоха на скалите. И лодката е на сигурно място. След малко и двамата ще са тук. Мини насам, стопли се!

Александър не обели и дума. Но наум си промърмори: „Хич да не ми се мярка пред очите оня рибар, дето отвлякъл дъщерята на Посейдон!“.

Рибарите се бяха върнали и сега вече се заливаха от смях. Той обаче не си подаваше главата от ъгъла, където се беше сврял. Ето това бе мигът, който обичаше повече от всичко — разговорите на насядалите край огнището мъже. Боеше се, че ако го усетят, ще млъкнат. След като изтегли лодката си на сигурно място, баща му дойде, настани се край огнището да се суши и сега най-много се чуваше неговият глас. Един от рибарите го подкачи:

— Какво направи с рибата, Армано? Продаде ли я всичката!

— Рибата ли? Каква ти риба! — избухна баща му. — Остава ли ти риба след такава буря? Вълните отдавна са я подхвърлили на звездите.

— Добре де! — обади се друг. — Какво искаш? Жените да си запретнат полите да ловят рибата, дето ще завали от небето! Тъкмо — празник за очите!

Заслонът отново гръмна в смях, такъв смях, че заглуши и бурята отвън.

Ето това го изуми най-много! Вилнееше ужасна буря, отнасяше всичко, което ѝ се изпречи на пътя, а в тези мъже нямаше дори следа от страх, бяха толкова весели! Как е възможно? А него тътенът отвън го плашеше до смърт.

Александър не можеше да реши кое беше по-страшно — пищенето и свистенето на урагана или грохотът на вълните, които се нахвърляха върху скалите на брега и в мрака на нощта се сливаха с небето.

А сега — и смехът на бог Сварог! Толкова ли много се зарадва Сварог на този грохот, та разтресе и небето, и земята!

Внезапен ослепителен блясък в прозореца на осветения от двете мижави свещи заслон раздра мрака, пробягна по хоризонта и угасна. Последва ужасен гръм, сякаш небето се продъни.

Точно в такава бурна нощ Александър беше чул за пръв път името на бог Сварог. След един оглушителен гръм той се прилепи към майка си.