ДВОРЕЦЪТ В БУРСА, ЮНИ 1512 Г.

Някакви хора тичаха припряно отвън. Хатидже отначало помисли, че ѝ се привижда кошмарът, който от онази злокобна вечер насам накъсваше сънищата ѝ почти всяка нощ. Ей сега вратата ѝ щеше да се отвори и някоя от наложниците щеше да ѝ прошепне в ухото: „Тичайте! Валиде султан ви повика. Трябва веднага да отидете!“.

Вратата така и не се отвори. Но топуркането, тичането, шушуканията продължаваха. Хатидже не разбираше какво става.

Някой тихо шептеше:

— Шшт! По-полека! Да не искате да вдигнете всички на крак? Тази работа трябва да стане без много шум!

Вече беше сигурна, че не сънува. Някой действително обикаляше навън. Коварни стъпки. Стъпки на врагове, които се прокрадваха да стигнат тайно донякъде.

Отдавна беше научила кои са прокрадващите се стъпки в дворцовия живот. Още преди години майка ѝ я предупреди:

— Чуй ме добре, Хатидже, и да ти е като обеца на ухото! И султанка да си, и робиня, в този дворец те дебнат две беди. Едната е бърборенето, другата е тичането. Който приказва, живее малко, който го слуша — живее много. А който тича, бързо се уморява. Никога недей да тичаш! Бъди нащрек, ако видиш, че някой тича, или ако чуеш някои да се надбягват. Не забравяй: който тича из двореца, отива да вземе или трона, или душата на някого!

„Ако бях със сегашния си ум, щях да прибавя и трета беда — неволно си помисли тя. — Този, който тича из двореца, е тръгнал да взема или трона, или душата на някого, или да омъжват някое момиче. Никой друг не го знае по-добре от мен.“

Преди доста години и тя беше тичала, когато я омъжиха за отвратителния брадат гърбушко.

Заслуша се в шума, без да помръдне. Вече бяха отминали. „Какво ли е станало? — си помисли. — Накъде изтичаха така крадешком? От кого криеха стъпките си?“

Сети се и невъздържано се разсмя. „Страх ги е баща ми да не чуе тупурдията. Още не бяха изминали петнадесетина дни, откакто великият султан Седим хан се качи на престола — и той пристигна в Бурса. Сигурно прислугата му мислеше, че щом се е оттеглил в покоите си с изглед към скованата в сняг и лед планина, значи иска да си почине.

„Да си почива ли? — сама се попита. — Да си почива, а?! Баща ми и почивка?! Това бяха толкова несъвместими понятия, че просто…“

Отново се разтичаха. Някаква друга група топуркаше по коридора пред стаята на Хатидже. Същите прокрадващи се, но напрегнати стъпки. По шума им върху килима Хатидже разбра, че са боси.

Странно! Защо ли тичат боси? За да не събудят със стъпките си уморения султан ли? Това нямаше как да се случи. Покоите на падишаха гледаха към планината. А покоите на Хатидже — към безкрая на Йешилова. Нямаше начин баща ѝ да чуе стъпките, колкото и на брой да бяха тези, които тичаха отсам.

Значи, целта им беше никой да не ги усети.

Стъпките приближаваха, приближаваха, приближаваха…

Докато се изнизваха пред покоите ѝ, Хатидже дочу дишане на мъже. Стори ѝ се, че след миг ще спрат пред стаята ѝ. Сви се на топка от страх в леглото. Но не се спряха. Дишаха, шепнеха, топуркаха, така и подминаха.

Къде отиваха тези мъже? Трона ли да превземат, душа ли да вземат?

Или пред прислугата тичаше някое момиче, което искаха да дадат за жена на гърбав старец, а то нямаше и представа какво щеше да се случи по-нататък?

Точно както в онази нощ, тя обърна поглед към стената срещу решетката на прозореца. Изчака стъпките да се отдалечат. Лунната светлина беше отпечатала сянката на осеяното със звезди каре от прозореца. Сякаш в стаята ѝ се бяха изсипали десетки от тях. Под напорите на острия вятър клоните на дърветата от градината ту се снишаваха до земята, ту се изправяха нагоре. Те танцуваха между звездите върху стената като ръце на гигантски звяр.

Лунна светлина ли?

Този въпрос я преряза като нож. Ами че тази нощ нямаше луна… И вятър нямаше… Тогава откъде идваше това червеникаво сияние върху, стената? Потрепери от страх. Пожар! Боже господи! Скочи на крака. Пожар ли имаше? Дали ония мъже, които тичаха, не отиваха при пожара? Ами тогава защо не викаха, за да вдигнат всичко наоколо на крак.

Отърсваше се от единия страх, обземаше я друг. „Или… или… — потръпна Хатидже. Дали тези мъже не тичаха не за да гасят пожар, а да подпалят някъде нещо? И това червеникаво зарево, което нахлуваше отвън върху стената?…

Спусна се към прозореца, уплашена какво ли ще разбере за онова, което се случваше. Впрегна цялото си внимание да разгадае каква бе причината за танцуващите по стената сенки.

Светлината потрепваше. Получервена, полужълта. Като пламък. Забеляза, че внезапно тя се приплъзна по стената. След нея и друга — пак се приплъзна и изчезна. После още една… Променяше си мястото! Сякаш вървеше, не — тичаше.

Факли!

Ето, от тях беше червеното, което виждаше. Сега хората с факли тичаха не по коридорите, а през градината. Тя чу стърженето на стомана върху стомана. Онова ужасно стържене, което се разнасяше при светкавичното изтегляне на сабята от канията. След него — и друго…

Мъжете отвън бяха въоръжени. Отиваха там, накъдето бяха тръгнали, с извадени саби!

— Джевахир!

Този път не се сдържа и викна.

— Какво търсят по това време на нощта въоръжени мъже в градината на господаря? Ставай! Ставай!

Наложницата, която лежеше на постелята до прага на вратата ѝ, не я усети. Или не беше извикала? Само в главата ѝ ли кънтеше този вик, изтръгнат и прозвучал направо от мозъка? В същия миг я обзе друго недоумение. „Как спи толкова дълбоко? Може ли да се спи така безпаметно и спокойно? Самата тя винаги спеше леко, като лисица. Така я беше обучила майка Хафза.

— Убийците не спят, скъпа моя принцесо. Затвориш ли едното си око, дръж другото отворено. Ако едното ти ухо е заспало, другото да чува. В двореца не се знае откъде и кога ще връхлети врагът!

Удивлението от спокойния и безпаметен сън на наложницата прерасна в гняв.

— Джевахир! Ставай, ти казвам!

Едва при третото повикване наложницата се надигна от постелята.

— Принцесо! Не спя… Унесла съм се…

— Остави сега това! Нещо става!

Момичето разтърка очи и се опита да застане на колене.

— В градината има въоръжени хора! — говореше в това време Хатидже. — Преди малко и по коридора тичаха много мъже!

— Мъже ли, принцесо? Въоръжени? — подскочи Джевахир, набързо отърсила се от съня.

Надвеси се през дълбокия перваз на прозореца, за да погледне какво става навън.

— Ооо! — стресната прошепна тя. — Навън ври и кипи, красива моя принцесо!

— Ври и кипи ли?

— Много еничари, сержанти от дворцовата стража… Леле, боже мой, колко надзиратели имало!

Не намираше отговор на нито един от въпросите, които след думите на момичето разпалиха мозъка ѝ.

— Какво правят? Накъде са се разтичали с тия факли, казвай де!

— Не знам! — вдигна рамене Джевахир от перваза на прозореца. — Всеки тича в различна посока, принцесо.

После момичето се обърна и я погледна — принцесата притискаше с две ръце гърдите си, за да потисне пролазилия в сърцето ѝ страх.

— Какво казахте, господарке? Че някои са тичали и по коридора ли?

Хатидже потвърди с глава.

— Минаха покрай вратата ни. Мъчеха се да не издават шум, Джевахир, но аз ги усетих.

Притискаше още ръце до гърди.

— Става нещо лошо! Дано чичовците ми не са завзели Бурса и да извършат нещо ужасно с тат…

Езикът ѝ не се превъртя да продължи нататък. Душата ѝ зарида: ой, ой, ой… И месец не беше минал, откакто баща ѝ седна на трона. Обаче в цялата Османска империя нямаше човек, който да не знае, че братята — принцовете Ахмед и Коркут — не са се отказали от амбицията за султанска власт. Може би затова падишахът не остана в столицата, а дойде тук, за да се справи с двамата братя, вдигнали съвсем открито бунт срещу султаната. В сравнение със столицата, Бурса се намираше по-близо до Караман и Амасия.

„А може би баща ти закъсня?“ — процеди вътрешният ѝ глас. Ако той не се е справил с братята си, явно те бяха дошли да погубят султан Селим.

Паника обзе сетивата ѝ, съзнанието ѝ обаче въобще не можеше да допусне, че е възможно подобно нещо. Дали двамата непокорни принцове — нейните чичовци, са насъбрали достатъчно сили из цялата Османска империя, та да нападнат Бурса?

Възможно ли е да се заблуждава? Може принцовете Ахмед и Коркут да са се изплашили сами да тръгнат срещу баща ѝ, а да са му пуснали своите наемници? Не е ли възможно?

„Като нищо!“ Беше вътрешният ѝ глас. А може би убийците бяха проникнали в двореца и търсеха баща ѝ. Може би онези, които преди малко притичаха пред вратата ѝ, отиваха да убият баща ѝ.

— Ооо!

А може би… Боже мой, а може би бяха извършили вече кървавото си дело и бягаха. Може би сега султан Селим лежеше в стаята си, потънал в кръв — нейният баща с поглед като светкавица, сключени вежди и гръмотевичен глас.

— Татко… За татко…

— Аллах да го закриля! — прекъсна я Джевахир. — Пепел ѝ на езика на моята принцеса! Че кой ще посегне на великия султан Селим хан в собствения му дворец?

„Така де!“ — взе да се успокоява сама. Кой би могъл да се добере до него през стотиците стражи, които с цената на живота си бдяха денонощно?

Сега някакво буботене замести топуркането на тичащите. То се засилваше все повече и повече и приближаваше към тях. Явно никой повече не трепереше от страх, че ще чуят стъпките му и дрънченето на сабята. Стрелата беше излетяла.

Хатидже и Джевахир седяха с наострени уши да разберат какво се случва.

Нещо лошо ставаше! Нещо ужасно и кърваво!