— Господ да ни варди! — мълвеше тя и се кръстеше.

Баща му изобщо не се стресна. Даже се разсмя.

— Не се плаши, Зелжена. Бог Сварог се весели. Я го виж, смее се от все сърце!

Това утешение въобще не помогна. Дори напротив, този път я обзеха други страхове.

— Велики Исусе! — прекръсти се раздразнено тя. — Моля ти се, Армано! Спри да ръсиш пред детето тия твои езически щуротии. Не влизай в грях!

Сетне прегърна момчето, погали го по косата.

— Не слушай баща си, Жюстиниен! Един е Господ! Той е нашият свят Отец. Няма никакъв бог Сварог!

Същата нощ от страх дори не ѝ се противопостави, както всеки друг път, когато не пропускаше да ѝ напомни: „Александър, Александър… Наричай ме Александър, мамо!“

Ако трябваше да съди по пристъпите на урагана, които заглушаваха дори воя на змея от приказките, дето бълвал огън и жупел, тази нощ Сварог явно беше много по-весел от всеки друг път.

Внезапен гръм заглуши дори смеха на Сварог. Александър усети как земята под краката му се затресе.

Смехът и закачките в заслона моментално секнаха.

— Това е топ! — извика някой.

Всички глави се обърнаха към него.

— Топ ли? — присмя му се друг. — Кой ще ти стреля с топ в такова време, когато трябва да си спасяваш душата?

— Пиратите.

Думата „пирати“ смути рибарите, но след малко заговориха един през друг:

— Пирати ли?

— В такова време не само пират, ами и дявол няма да си покаже главата навън.

Нито един от тях обаче не погледна да види какво става зад дървените кепенци на заслона. Александър се слиса. Защо ли, замисли се той. Дали защото ги е страх, или не вярват, че някой пиратски кораб може да се е добрал до заливите на Парга и да е пуснал котва там, без да се е разбил в скалите?

Разнесе се нов гръм, по-силен от предишния. Земята потрепери. Проклетият заслон се разлюля. В един момент им се стори, че гредите, които поддържаха покрива, ще се изскубнат, ще се омотаят в тръстиката над главите им, ще се завихрят и ще полетят нанякъде.

— Топ е! — прошепна някой. — Наистина е топ!

Най-близкият до вратата скочи и я отвори. Бурята връхлетя с щурм в заслона. Повлече навътре и вика на рибаря:

— Тичайте! Елате насам!

— Какво има? — викна Боран, докато се промъкваше към вратата.

Баща му дръпна Александър от огнището и го погледна право в очите:

— Бягай! Право у дома! Господ да те пази! Хвръквай!

До вратата го заведе баща му. Рибарите бяха излезли навън от заслона и стояха като истукани под дъжда.

— Какво има? Какво става? — приближи се откъм гърба им той.

Нямаше отговор. Александър видя отговора през раменете им. Насред кипящото бурно море се очертаваше катраненочерен кораб. Бурята беше раздрала флага от мачтата — и тя черна! — затова не личеше на кого принадлежи.

— Погледнете натам! — викна един от рибарите.

От две лодки, успели да се промъкнат между скалите до сушата, слизаха въоръжени до зъби мъже.

— Пирати!

Викът се поде от уста на уста:

— Идват… пирати… Пирати, ще отвличат момчета да ги продават на османлиите!...

— Да бягаме!

Александър този път не чака повече. Хукна нагоре към хълмовете. Чу някой зад него да вика:

— Всеки да се прибере у дома!

Правеше точно това.

Баща му, останал без дъх, го настигна.

— Не! — викна. — Не отивай вкъщи!

Александър знаеше защо баща му не искаше да се прибере у дома.

Онези, които събираха девширмето[2], щяха да забележат най-напред него, преди всички.

Те отвличаха деца. Момчета.

Тичаха по още по-стръмни нагорнища. Трябваше да се скрият, преди да е съмнало.

— Нагоре! — продума запъхтян Армано. — Помниш ли, Александър, кошарата зад дървото, върху което миналата година падна гръмотевица?

Помнеше я, разбира се. Кимна с глава.

— Тичай право натам. Скрий се хубавичко. Не се бой. Не излизай, докато не дойда. Не чуеш ли моя глас, няма да се показваш! Ясно ли е.

— А ти?

— Мисли си за Македонски. Като дойда, ще ти донеса и меча.

Прочете паниката в очите на баща си, въпреки че той се преструваше на безгрижен.

— Тук се разделяме — спря се Армано. — Не поглеждай назад и продължавай да се катериш!

Александър не можа да потисне тревогата си, хвърли се към него и го прегърна с две ръце през кръста. Към мириса на влага по едва започналите да съхнат одеве пред огнището груби дрехи се беше насложила и добре познатата таткова миризма. Вдиша ги с пълни гърди. Усети в косата си ласката на грубите му, мазолести пръсти.

— Хайде сега!

Армано се отскубна, отдалечи се от сина си:

— Бягай! Господ да те варди!

Земята и поляните бяха подгизнали от вода. На Александър му се струваше, че където и да стъпи, земята повръщаше кал. Едва си мъкнеше краката. Вървеше с протегната напред глава. Също като издадената напред статуя от флагманския кораб на армадата с грамадните платна, която пореше вълните напред и все по-напред. И той пореше дъжда — напред и все по-напред.

Изведнъж сам си заповяда: „Спри!“. Спря. „Чуй!“

Ослуша се. Нищо не чу. „Какво има?“

Воят на бурята сякаш секна отведнъж, страховитото свистене на вятъра затихна. Замести го шляпането на дъжда по земята.

Под въздействието на напрегнатите сетива съзнанието му тръпнеше от подозрения. „Нещо май се изтърколи.“

„Сигурно, както си ходил, си откъртил някой камък.“

„А може да го е изтърколил някой, който върви по петите ми?“

Отрони тежка въздишка и продължи да се катери нататък. След минути краката му започнаха да притреперват от умора. Когато най-сетне видя почернелия дънер на разцепеното надве от гръмотевица дърво, вече едва си поемаше дъх. Сега трябваше да се спусне малко и по стръмното надолнище. Но се оказа почти невъзможно да слиза по хлъзгавите заради дъжда поляни. Само след пет-шест крачки, без да иска, започна да подтичва. Все по-бързо и бързо. Всеки миг можеше да падне.

В миг го обзе паника. Устата на ада!

Паргалийци наричаха така пропастта зад билото на хълма. Бяха забранили на децата си да се доближават до това място. Знаеха, че я има, но никое дете не се беше престрашило да надникне, за да види колко е дълбока. Не се беше чуло и някой от възрастните да казва: „Зърнах ѝ дъното“.

И краката му, и наклонът на това място го водеха право към смъртта. Опита се да спре — не успя. Устата на ада го очакваше. Имаше един-единствен изход. И без да се замисли дори за миг, Александър го избра. Хвърли се на земята и започна да се претъркаля. Опитваше да се вкопчи в нещо — не можеше. Блъсна се в скална издатина. Трополенето на дъжда удави вика, който болката изтръгна от него. Хващаше се за трънаците, за корените на растенията, но скоростта, с която се въргаляше, изтръгваше от земята всичко, което успееше да докопа, и го оставяше в ръцете му.

За миг при превъртането си мина през седнало положение.

— Божичко… — викна. — Устата на ада! Ето я!

До смъртта му оставаха само десетина крачки.

Извъртя се настрани. Сети се за котката на сестра си. С последно усилие събра в длани всички останали сили и като клещи заби пръсти в мократа земя. Под натиска калта и изтръгнатите корени изскочиха между пръстите му. Без да обръща внимание на болката, той се напъна и заби нокти още по-надълбоко в калта.

— Господи! Господи!.. — крещеше.

Забавяше се!

Едновременно с писъците от болка той се забавяше, забавяше и… спря. Остана да лежи по очи, не помръдна. В душата му изригна вик: „Спасен съм!“. Тази нощ два пъти се върна от прага на смъртта.

Оставаха му само три крачки, после адът щеше да го погълне. Съвсем бавно се надигна на колене. Пълзешком, с напрегнато внимание, се отдалечаваше от пропастта. Продължи да пълзи все така, докато не се убеди, че е на сигурно място. Чак тогава се изправи и хукна право към паянтовата кошара, която овчарите си бяха направили да се приютяват, когато ги завари такова време в планината. Тичаше и викаше като луд:

— Спасен съм! Спасен съм! Победих смъртта!

Кошарата, както и предполагаше, беше тъмна. Но Александър не се стресна. В нея поне щеше да е по-топло и по-сухо, отколкото навън.

Отиде в дъното ѝ, сви се в ъгъла. Прегърна с ръце тялото си да се постопли. Едва сега усети болката в пръстите. Облегна глава на един камък. Поседя няколко минути така. От преживените страхове, вълнения и умора очите му започнаха да се притварят.

— Я не заспивай! — смъмри се сам. — Само не заспивай!

Успя да подчини сетивата си на тази заповед, но клепачите му изобщо не я чуха. Дори със затворени вече очи Александър все още си повтаряше наум: „Не заспивай! Поне докато се развидели. Забрави ли, баща ти ще ти донесе сабята“.

Първо усети удара от дясната си страна. Болката дойде след това. После чу хихикане и непознат език. Александър не можа отведнъж да осъзнае къде се намира. Последва взрив от необуздан смях.

Обзет от паника, отвори очи.

Велики Исусе!

Пред него се мержелееха силуетите на демони.

От очите на този, който беше най-отпред, изскачаха пламъци. Уплашено се дръпна назад, опита да се овладее. „Да не би да съм в ада?“ — му мина през ума. Може би се е заблудил, че се е спасил? Сигурно Устата на ада го беше погълнала наистина. Иначе какво търсеха насреща му тези демони?

Този с пламъците в очите го срита и му се ухили:

— Хе-хе-хе!

Каза нещо на другите зад гърба му. Закимаха с глави. Каквото кажеше, отзад се съгласяваха.

Когато мъжът, който го ритна, отвори потъналата си сред черни косми уста, Александър потрепери. Оттам надвиснаха два ужасни зъба. Два остри и мръсни зъба. Зад тях — тъмна като кладенец паст. С изключение на зъбите, устата на този с пламъците в очите беше черен трап. Лицето му беше продълговато, цялото обрасло в черни косми. По космите под брадата бяха нанизани червени и сини мъниста, завързани с тънки бели панделки. Като прихна изведнъж в буен смях, от зейналата му уста иззад двата зъба изскочи нещо червено. Езикът на демона! И го облиза от удоволствие!