Демет Алтънйелеклиоглу - Ибрахим и Хатидже

О, съдба! Сега вика ми чуй!

Аз пак те предизвиквам!

Стрелата си последна в мен забий!

Куршумите докрай изстреляй!

С топовните гюлета с гръм ме порази!

Избирай — както искаш…

Пак няма да се покоря!

Аз на султана,

на хан Селим съм дъщеря!

„Безстрашния“ наричаха баща ми,

Като Томрис Едже[1] съм аз!

Вървя по острието тънко върху оголения меч…

И виж ме — жива съм! И ще живея!

Ако това живот е — аз живея…

„Това живот ли е?“ — пак питаш.

Не ме засяга, не.

Дори да не живея — пак ме има!

* * *

Бушуваше страшен ураган. По това време слънцето вече трябваше да се е прибрало у дома зад хълмовете по отсрещния бряг, но облаците го бяха погълнали доста по-рано. Рибарите бяха свикнали — при тези внезапни морски бури започваха трескаво да прибират мрежите.

Баща му беше направил с дланите си импровизирана фуния около устата и през нея викаше така, че да го чуят от съседните лодки:

— Марио, давай по-чевръсто!

— Адриано, защо не оставиш няколко рибки!

Вятърът подхвана мъжки глас от една друга лодка и го хвърли в лицето му:

— Ти си върши твоята работа, Армано! Като ме гледаш, как мислиш — дали ще изпусна всичката си риба от мрежата обратно в морето, а?

— Морето никак не ми харесва! Ще се разбушува още повече!

— Ами да се разбушува! Не мърдам оттук, докато не си прибера пая!

Този път Армано се обърна към сина си:

— Александър, дръж от другия край!

Истинското му име не беше Александър. Но от деня, когато чу от престарелия селски поп легендата за Александър Велики, той изцяло се въплъти в неговия образ. Когато баща му не го вземаше със себе си в морето, вадеше дървения „меч“ и възсядаше дървения „кон“, издялан от една счупена лодкарска лопата. Кръсти го Буцефал, също като коня на Александър Велики. Представяше си как конят уж капризничи, а той го пришпорва:

— Препускай, Буцефал, лети, момчето ми! Отведи ме в земите на изгряващото слънце!

Но… животът му преминаваше повече в лодката, отколкото върху гърба на Буцефал.

Един от рибарите изпсува.

— Хей! — сопна му се Армано. — Тук има дете!

— Добре де… — отвърна онзи. — Нека се научат как трябва да говорят мъжете. И моето е тук.

Наистина, всички рибари вземаха със себе си и децата — по-точно момчетата. Това беше едно от нещата, които Александър не можеше да проумее. Защо като тръгваха на риболов, бащите водеха и синовете си? Защо оставяха на майките и дъщерите къщите си и обсипаните с цъфнали далии поляни. А на него така му се искаше да си възседне коня и да полети от победа към победа.

Всъщност обичаше морето, обичаше и да плава с лодката, редом с баща си. Само че толкова често ходеха на риболов, че вече му беше дошло до гуша. Приятел беше с морето и вълните. Случваше се понякога и да си говори с тях, но дотам. В неговите мечти витаеха безкрайни поля, непристъпни планини, непребродени, неподозирани страни. „Ще видиш ти! — заканваше се той на хвърлящата се върху лодките побесняла синя вода. — Някой ден и аз ще си имам кон като на Александър Македонски. Истински кон! На главата ми — червен шлем! Блясъкът на меча ще засенчва сиянието на слънцето! Ако той е Македонски, аз съм Паргалъ! Всички ще говорят за победите на Александър Паргалъ и неговия кон!“

Бащата усещаше какво се върти в ума му. Замислеше ли се така, той се засмиваше и му подхвърляше:

— Хееей! Слизай от онзи кон и хващай здраво въжето!

Освен вълните, в морето Александър си имаше още един приятел. Страхът.

Морето не беше като планините, като полята. То беше непредвидимо! Както си лежеше гладко и неподвижно като огледало, внезапно се развихряше. Александър се страхуваше от морето. Особено като завиеше силният вятър, а разгневените тихи води се надигнеха от глъбините и започнеха да плющят по борда на лодката.

Ето на, и в момента беше същото. Вълните издигаха лодката чак до облаците, сетне, засмукани изведнъж от бездната, с жестоки плесници я захвърляха сякаш в бездънна пропаст и я оставяха там — все пак оцеляла и здрава.

Армано моментално усещаше кога Александър е уплашен. Нямаше представа татко му по какво го разбираше — дали по думкането на сърцето или по това, че се вкопчваше с всички сили в борда на лодката.

Един ден му каза:

— Я ме погледни! Погледни ме право в очите, Александър! Не се бой. Този свят не е за страхливците, синко. Дори и да си уплашен до смърт, не се издавай. Един ден всички ще умрем. И страхливците, и смелчаците. Само че има една разлика. Никой не помни страхливците. Потъват в забвение. А славата на героите остава да живее и след тяхната смърт. Ако Александър Велики беше страхливец, щеше ли да си чул неговото име? Ами Ханибал?

О, да! Разбира се, и Ханибал! Александър се беше възхитил още докато слушаше легендата за него в онзи рибарски заслон. Какъв герой, колко храбър и необикновен войн! В онази нощ, когато описваха как е прекосявал планините през снежните проходи, той така и не мигна. До сутринта Ханибал раздаваше наляво и надясно своите заповеди: „Напред! Рим ме очаква, за да падне на колене в краката ми! Проправете път за слоновете на Картаген!“.

Дни наред не можа да реши кое от двете имена да избере. Ханибал ли? Александър ли? Много му харесваше и легендата за Цезар, но кой знае защо дори не му хрумна да вземе неговото име. Най-вероятно защото е бил толкова заслепен, че да не види връхлитащото го предателство. Господи, какъв капан са устроили неговите най-близки хора! Особено вдигнатият кинжал на Брут!

Най-накрая се спря на Александър и го съобщи първо на брат си:

— Отсега нататък ще ме наричате Александър.

Сетне — на майка си. По свъсените ѝ вежди си пролича, че тя изобщо не одобрява това.

— Жюстиниен! — продума тя. — Имаш си кръщелно име! Не ти ли стига?

Не му стигаше.

Като чуха нареждането му: „Отсега нататък ще ме наричате Александър!“, всички се изсмяха. Даже и поп Никола.

Единствен баща му го погледна право в очите.

— Бъди като Александър сърцат, безстрашен и дързък! Само че гледай да не подчиняваш като него разума си на страстите! Трябва да знаеш кога да ги развихряш, кога да ги укротяваш!

Винаги се намираше по някой да намигне с око към околните, а друг да попита: „За бога, Армано, откъде ги изсмукваш тези приказки!“. На Александър му идеше да се нахвърли върху всеки, който си позволява да се присмива на баща му, и с малките си юмручета да удря, да удря, където му падне. Армано обаче ги подминаваше със смях:

— Рибари! Приказват си!

Такъв си беше баща му. От него Александър се научи да няма страх. По-точно — да не се издава, че го е страх! Александър Велики беше македонският герой на неговите мечти, а баща му — героят на неговия живот.

Тъкмо това беше причината да се държи така, сякаш не се бои от бурята, макар че тя се развихряше все повече и повече. Нямаше да наруши дадената пред бащата дума.

Следеше как баща му се бори с въжето, с което трябваше да върже платното, и редеше наум всичките молитви, които знаеше. Вятърът усукваше това въже, развяваше го във въздуха, стоварваше го върху мокрото тяло като удари с камшик. Най-сетне баща му успя, получи се. Като завърза платното за забитата в средата на лодката мачта и с последния възел, Армано едва-едва отрони: „По дяволите!“. Червените петна по ризата му показваха къде го е удряло и разкървавявало проклетото въже. По разранените му места се сипеше солена морска вода и само смръщеното лице подсказваше какви болки му причинява това.

— Аз се връщам!

Другите не реагираха. Още щом Армано обърна носа на лодката към брега, Александър забеляза, че две от лодките са поели в същата посока.

Рибарите от останалите лодки, които закъсняха да си съберат мрежите, се надпреварваха да крещят в паника.

Морето направо беше побесняло. Имаше чувството, че вълните се прегръщат с облаците. Това, изглежда, беше Второто пришествие, за което говореше майка му. Помисли си дали да попита баща си, но така и не му остана време.

— Не си отделяй погледа от отсреща, Александър! Намери ми една светлинка! Една светлинка, да се ориентирам!

Да, ето сега имаше задача, която изискваше да прояви смелост. Да не отделя очи от хоризонта и да намери една светлинка за баща си.

Вече не помнеше колко време се носеха ту върху вълните, забили глави в облаците, ту към бездънни бездни в стремглаво премятане. Но без съмнение — отдавна. Беше мокър, беше премръзнал, беше гладен и — дявол да го вземе! — макар и да не го показваше — уплашен.

Навсякъде — непрогледен мрак, навсякъде — вода. Още като се готвеха да се върнат, от облаците над главите им започна да се лее такъв дъжд, че в един момент Александър си помисли: „Да не би светът да се е обърнал с главата надолу. Колко още щеше да продължава все така?“.

Изведнъж закопня за дома. За голямата, единствената стая. За майка си. За новородената си сестричка София. За уюта край пламтящия в огнището огън, за прашенето на дървата и за топлия хляб, чието неповторимо благоухание изпълваше всяко ъгълче.

Александър беше свикнал с този копнеж. Всеки път на връщане от риболов нетърпението му се разпалваше. Щом отсреща се очертаеше брегът — протегнатият към морето ръкав на сушата, — той плесваше с ръце от радост и запяваше тихичко песента, която беше научил от майка си: