В Италия бяха посрещнати от Емили и Пол с много топлота и сърдечност. Италианските им съседи — голямо и дружелюбно семейство, веднага дойдоха да ги приветстват с добре дошли.

* * *

Вилата, която наеха, се отличаваше с живописен изглед и чудесни условия, имаха на разположение двама домакини, които щяха да отговарят за прехраната и удобството им. Гостоприемни и внимателни, те обградиха гостите си с топлота и уют. Елизабет беше много щастлива, че са дошли.

Въпреки забележителните образци на културата и изкуството в Рим, по-голямата част от времето им през първите две седмици беше посветена на Емили и Пол. Пол изглеждаше значително по-укрепнал, отколкото беше видът му в Англия, и им трябваха усилия да си припомнят предупреждението на Ричард за коварството на тази болест и това, което Емили им беше казала в Пембърли.

След Коледа, която всеки беше посрещнал с бремето на собствената си мъка, те решиха да последват съвета на Пол и да попътуват из Италия. Дарси и Ричард бяха идвали в Европа и преди, но нито Елизабет, нито Касандра бяха напускали Англия досега. Ето защо споделянето на неповторимите италиански съкровища с тях носеше особено очарование. През зимата не беше прието да се правят туристически обиколки и благодарение на това те можеха безпрепятствено да достигнат до места, които през лятото биха били изпълнени с хора. Като се връщаха от време на време във вилата си, за да бъдат близо до Пол и Емили, те предприемаха кратки пътувания накъдето пожелаеха, склонни да сменят посоката всеки път, щом се натъкнеха на нещо особено интересно.

И въпреки това писмото на Елизабет до Джейн беше изпълнено не толкова с разкази за големите паметници и античната архитектура на Рим, а за спокойствието и приятните мигове, споделени с Емили и Пол, и за любезността на милата сеньора Касини и нейното семейство.

Приемайки, че сестра й се нуждае от известно обяснение, тя пишеше:

„Мила ми Джейн,

Ако се питаш защо не ти пиша надълго и нашироко за божествено красивите картини на Да Винчи и фрески на Рафаело и Микеланджело, то е защото съм наясно, че тези прекрасни произведения на изкуството имат живот, по-дълъг от този на хората около нас. Гледам Пол, чиито край неизбежно наближава, докато Емили безропотно посвещава дните си на грижите, които полага за него, и си мисля за нашия Уилям и за Едуард — напуснали ни без време, преди да можем да ги опознаем и обичаме достатъчно — и не мога да почувствам истинско вълнение пред голямото изкуство, което със сигурност ще надживее всички ни. При все това всички ми казват, че Флоренция непременно трябва да бъде посетена, ето защо следващата седмица заминаваме за там. Ще завърша това писмо, когато пристигнем, и ще ти разкажа за всичките й съкровища.“

Продължението на писмото обаче не разказваше за шедьоврите на Флоренция, а съобщаваше тъжната вест за внезапното и неочаквано влошаване на здравето на Пол.

„След като ти писах горните редове, мила Джейн, прекарахме няколко дена във Флоренция, която наистина е толкова великолепна, че трябва да запазя усещането си, докато се видим, защото се случи нещо, което ангажира цялото ни време и внимание.

Когато се завърнахме от Флоренция, намерихме Емили много разтревожена, тъй като Пол беше развил треска. Италианският му лекар е озадачен, Ричард също не може да намери обяснение. Пол няма симптомите на пациент, чието заболяване се е влошило. Изглежда силен и в добро настроение и Ричард иска да извика лекар от Рим, който също да даде мнението си, но, мила ми сестрице, признавам, че аз лично не храня големи надежди. Пол е обезпокоително блед. Емили се успокоява с това, че е весел и че се храни добре. И вярва, че успешно се бори с болестта. Иска ми се да се съглася с нея, но трудно мога да го направя, независимо че самият пациент продължава да няма оплаквания и да бъде оптимистично настроен. Дарси споделя мнението ми и реши да удължим престоя си тук с още един месец, за да бъдем до Емили, ако има нужда от нас. Което означава, че ще се приберем у дома най-рано през март. Толкова ми се иска отново да бъдем заедно, мила сестрице! Моля те да ми простиш за това толкова кратко и неудовлетворително писмо. Обещавам ти да се реванширам, когато се върнем в Англия и когато остана за известно време при вас, преди да се върна в Пембърли. Бог да бъде с теб!

Твоя любяща сестра, Лизи“

Когато дойде време Ричард да се връща в Англия, за да започне работа в болницата в Дарби, Елизабет не пожела да остави Емили, а Касандра реши да остане с родителите си. Сякаш се страхуваха, че тръгнат ли си, повече няма да видят Пол. Неизменната му признателност за присъствието им и за всеотдайните грижи на Емили беше болезнено трогателна. Няколко седмици по-късно, с разцъфването на първите пролетни цветове, всеки от които носеше зародиш на нов живот, Пол Антоан издъхна спокойно в съня си. Емили разбра рано сутринта и повика сеньора Касини, която изпрати най-голямото си момче да извести Дарси и Елизабет.

Докато дойдат, сеньора Касини и Емили вече бяха приготвили тялото и бяха повикали свещеника, доктора и погребалния агент. С малко помощ от страна на съседите за италианския език, Емили успя да организира всичко около погребението и разпределянето на вещите на Пол след това.

След погребението, на което дойде само една от сестрите му, беше прочетено завещанието — той оставяше всичко на обичната си съпруга — имот във Франция с овощна градина и къща, както и значителна сума, като беше поставил само едно условие — да дари достатъчно средства за лечебницата на Ричард в Литълфорд, за да бъде построено детско отделение в памет на Едуард и Уилям. Сега Емили можа да си обясни защо през последната седмица той толкова беше настоявал да се срещне с адвоката от Анцио.

Елизабет, която се чувстваше задължена на Емили за подкрепата й след смъртта на Уилям, беше изключително благодарна, че може да бъде до нея сега. Казваше си, че има много да учи от братовчедка си — овладяна и спокойна, съсредоточена в задачите си по подготовката на заминаването им за Англия — и беше споделила тези мисли с Дарси и Касандра. Дарси обаче беше наясно, че тук не става въпрос за научаване. Както обясни на Каси:

— Разликата е в приемането, Каси. Емили знаеше за болестта на Пол от самото начало. Просто я беше приела. О, да, сигурно се е надявала и се е молела да се случи чудо, но Ричард й беше казал истината. Когато реши да се омъжи за него, тя тръгна към олтара заедно с това приемане — обичаше го и се грижеше за него, но знаеше, че няма да е за дълго и много скоро всичко ще свърши.

Той се стараеше да не звучи така, сякаш я поучава, но тя беше достатъчно заинтригувана, че да слуша внимателно.

— С майка ти е различно. Когато се роди Уилям, за нея той беше мечтаният син. Беше здрав и жизнен и тя никога не беше и помисляла за смъртта му, най-малко пък на такава крехка възраст — той трябваше да порасне и да бъде нейният герой. Така и не можа да проумее тази ненавременна, жестока, безсмислена смърт. Така и не успя да си отговори на въпроса защо в онази нощ трябваше да пострада именно той.

— Все още ли изпада в пристъпи на гняв срещу тази несправедливост? — попита Каси и баща й кимна.

— Да, понякога, когато й става твърде тежко и аз не мога да й дам отговор.

Дарси се надяваше, че завръщането им в Англия заедно с Емили ще помогне на всички, и особено на Елизабет, да приемат, че колкото и да е тежко, Уилям вече го няма. Тя отчаяно отказваше да се примири с невидимите сили, които бяха отредили Уилям и Едуард да загинат в онази нощ. Въпросите й бяха винаги едни и същи: „Защо Уилям и Едуард? Защо не Том Линди, този безразсъден натрапник, който причини това нещастие, който се появи с жалките си плашливи коне и ги подмами като някой средновековен изкусител от невинния семеен пикник към смъртта? Какво право има той да бъде жив, когато нашият мил, невинен Уилям и скъпият ни малък Едуард са мъртви?“ Това бяха въпроси, на които Дарси не можеше да отговори. Нито се осмеляваше да я утешава с безсмислени банални думи.

С безкористността си Емили им беше дала пример за любов от друг порядък, скръбта й също беше различна. Нейният кураж и безрезервна всеотдайност бяха истинско вдъхновение за него. И той горещо се надяваше, че тя ще помогне и на Елизабет. Знаеше, че между тях двете има особена близост, и се молеше да не я загубят, защото без съмнение забележителната сила на Емили можеше да изтръгне Елизабет от капана на скръбта. Изненадаха го думите на Касандра, че това, което прави загубата на Уилям още по-тежка, е фактът, че с нея Пембърли губи своя единствен мъжки наследник. Дарси възрази:

— Това няма никакво значение, Каси — в нашето имение няма строг ред на унаследяване — ако липсва мъжки наследник, ти ще бъдеш господарка на Пембърли, когато нас с майка ти няма да ни има.

Касандра не беше на това мнение.

— Не трябваше да става така, тате. Аз ще бъда съпруга на Ричард и господарка на неговия дом. Пембърли винаги е имал свой господар. Няма да бъде същото и мама го знае.

Дарси въздъхна и прекрати разговора. Нещата щяха да се подредят сами, след като се върнеха в Англия с Емили, която вероятно щеше да остане в Пембърли. Споменавала беше за преподаване в училището и за работа с детския хор. Предположила беше, че Ричард вероятно ще се нуждае от подкрепа за лечебницата в Литълфорд, а също така смяташе да предложи помощта си и в училището в Кимптън. Изтъкнала беше, че сигурно ще има много работа и в общината и Каролайн ще бъде благодарна, ако е до нея. Емили изглеждаше твърдо решена да вложи цялата си енергия във всичко, в което може.