— Не остана много, нали, Дарси?

На което Дарси отговори:

— Не, само половин миля надолу по пътя и вече ще бъдем в парка.

Отнасяйки се отново и мислите си, Лизи си припомни как изглеждаше всичко миналото лято, когато се спуснаха в долината и наближиха господарската къща на Пембърли. Великолепието на каменната сграда, разположена в прекрасния парк на фона на гористите хълмове, я беше оставило без дъх, докато чичо й и леля й изразяваха възхищението си от елегантните й линии и класическите и пропорции.

Когато бяха тук през есента, след годежа им с мистър Дарси, тя имаше повече време да се полюбува на вълшебството на цветовете в прошарените гори над къщата, и на потоците и склоновете надолу. Дарси с удоволствие й беше показал любимите си места, бяха се разхождали по течението на потока до мястото, където се вливаше в реката, лъкатушеща през прекрасна долина докъдето стигаше погледа. Когато тя беше казала, че мястото е чудесно за пикник, Дарси веднага беше обещал да си направят един още следващото лято в чест на първото й посещение в Пембърли. Тогава тя деликатно и закачливо го беше попитала дали наистина иска да запази завинаги спомена за този толкова наситен с вълнения ден и за двама им. На което Дарси беше отговорил:

— Всъщност, мила моя, след първоначалното объркване, мисля, че започнахме да се разбираме наистина прекрасно. Що се отнася до мен лично, това беше денят, който ознаменува възраждането на надеждите ми. Никога няма забравя щастието, което почувствах, когато те видях тук, в Пембърли.

Този път Елизабет, която никога не беше виждала имението през зимата, почти онемя при гледката на къщата — застинала с изящната си архитектура в покоя на зимния пейзаж на фона на тъмната зеленина на боровете и елите наоколо.

Джейн, която беше сменила позицията си, за да вижда пътя напред по-добре, задаваше въпроси за имението, а Дарси отговаряше с вежливостта на любезен домакин.

Слушайки ги, Елизабет за пореден път се питаше как е могла да повярва така сляпо на подлите лъжи на Уикъм, които бяха обрисували мистър Дарси като надменен и избухлив мъж, който не зачита онези, които смята за по-низши от него. Всяко обстоятелство досега й беше доказвало, че е грешала, тъй като тя чувстваше не само любовта и привързаността на Дарси към нея самата, но в много по-голяма степен щедростта и искрената му благосклонност към всички членове на нейното семейство. Като съпруг, брат и приятел, мистър Дарси беше издържал всички изпитания. Лизи неволно се усмихна и Бингли я забеляза. Бингли, чието възхищение към приятеля му нямаше граници, също се усмихна широко и вметна по своя приветлив начин:

— Казах на Джейн, че Дарси е човекът, който ще й разкаже за Пембърли, той е толкова влюбен в това място.

— Мога да разбера защо — каза Лизи, когато каретата приближи главния вход.

Те слязоха от каретата и се изкачиха по стълбите във вестибюла, където бяха посрещнати от мисис Ренълдс, икономката, която не ги беше виждала от сватбата. Радостта й от това, че господарят си е у дома, беше толкова явна и трогателна, особено за Елизабет, която тя поздрави с толкова топлота и почтителност, питайки дали са пътували удобно и въвеждайки ги в салона, където гореше весел огън и беше сервиран следобедният чай. Там ги очакваше Джорджиана, която ги посрещна също толкова топло и сърдечно, както се бяха разделили само преди седмица. Тя беше безспорно щастлива, че брат й си е у дома, а привързаността й към него сега се беше прехвърлила и към Елизабет.

Джейн беше впечатлена от размера и изяществото на стаите и от елегантността на мебелите и декорациите.

— О, Лизи — прошепна тя, — прекрасно е!

Очите на Елизабет проблеснаха, но тя се въздържа и не се пошегува със сестра си, както беше направила онази вечер преди много месеци, когато сестра й беше отдала първите пълнения на любовта й към Дарси на възхищението й от прекрасното имение.

След чая бяха настанени в стаите си на втория стаж, за да си поотпочинат преди вечеря, която през зимата винаги се поднасяше в седем часа, с изключение само на случаите, когато имаха гости, външни за семейството. Мисис Ренълдс, правейки всичко възможно те да се чувстват удобно, предостави на Елизабет и Джейн камериерка — племенницата си Джени — младо селско девойче, което много приличаше на леля си. Мисис Ренълдс се надяваше тя да им бъде в услуга, а Лизи, която винаги беше делила една камериерка с майка си и четирите си сестри, я увери, че помощта на Джени ще им бъде много полезна. Преди да се оттегли, мисис Ренълдс използва възможността да обясни, че след като се допитала до мис Дарси, била решила да представи прислугата на новата господарка на Пембърли веднага щом тя пристигне от дългото пътуване, но персоналът щял да я очаква във вестибюла преди вечеря. Лизи й благодари за любезното отношение и добави, че тя също очаква да се срещне с тях. Разбрала беше формалния протокол, а както Дарси й обясни по-късно, този ден беше много важен и за прислугата. Не беше имало господарка на Пембърли от много години — от смъртта на майката на Дарси.

— Ти ще бъдеш ли там? — попита тя малко неспокойно и усещайки нервността й, той се усмихна и отговори:

— Разбира се, мила.

При което тя веднага се успокои.

Когато слязоха за вечеря, Лизи се зарадва, че беше облякла новата си копринена зелена рокля и бижутата, които съпругът й беше дал, защото всички от прислугата бяха много елегантно пременени. С мистър Дарси до себе си, тя изказа почитанията си на всеки поотделно и прие техните добри пожелания и приветствия, произнесени от мисис Ренълдс. Едно малко момиченце — дъщеричка на един от мъжете — се приближи с букетче градински кукуряк5 и всеки беше очарован, когато Лизи, съвсем спонтанно, се наведе да я целуне за благодарност. Наблюдавайки отстрани, Дарси разбра, че тези мъже и жени, точно както той самият, са запленени не само от красотата, но и от непресторената искреност на господарката си. Той познаваше повечето от тях от дете и можеше да усети удоволствието и одобрението им.

Поднесена им беше скромна, но много вкусна вечеря — супа, риба и пилешко месо, запечени зеленчуци и десерт (който беше обявен като любимия на Дарси), заедно с най-добрите вина от избата. Елизабет трудно можа да сдържи усмивката си при това изключително внимание към господаря, което явно беше нещо особено важно за тях.

След вечеря дойде време да поговорят за плановете за Коледа, при което Джорджиана подчерта, че остават не повече от десет дни до Коледа и до нейното тържество за децата от Пембърли. Лизи и Джейн обещаха да помогнат и решиха още на следващата сутрин след закуска трите да се съберат и да обсъдят какво ще правят. Дарси и Бингли щяха да ходят до Ламбтън, така че те можеха да разполагат с предобеда.

По-късно Джорджиана и Лизи се съгласиха да изпълнят по нещо и докато пееха и свиреха, спомените от миналото лято отново се върнаха (само дето Джорджиана сега беше много по-спокойна от тогава). Когато Елизабет погледна към Дарси, тя видя отново изражението, което беше видяла за първи път в същата тази стая. Тогава то я беше озадачило по отношение на чувствата му към нея, сега тя вече знаеше, че е потвърждение на тях. Последния път, когато бяха там и тя свиреше заедно с Джорджиана, и двамата може би предпочитаха да прикрият чувствата си както един от друг, така и от присъстващите; сега бяха влюбени и нищо не криеха. Усмивката на мисис Ренълдс, когато внесе свещите и пожела лека нощ на всички, подсказваше, че тя също го знаеше. Лизи си припомни разговора им, когато миналото лято бяха посетили Пембърли като гости — мисис Ренълдс не беше сигурна дали ще се намери жена, достатъчно добра за господаря й, който, както ги беше уверила тогава, „е най-благородният и мил млад мъж на света“. Дори да имаше известна пристрастност, породена от нейната привързаност към него, безспорно беше, че такава оценка наистина е много висока. Сега Лизи можеше уверено да твърди, въз основа на личните си наблюдения, че той се е превърнал от най-благородния и мил млад човек в най-добрия съпруг на снета. Тя самата се смяташе за най-голямата късметлийка сред жените, затова, че я е избрал за своя съпруга. От впечатленията си за начина, по който беше посрещната, от загрижеността и уважението, проявени към нея, Лизи имаше причина да вярва, че мисис Ренълдс одобрява избора му.

Когато си легнаха тази вечер, тя каза на Дарси за този разговор и получи уверението, че той невинаги е бил безупречното малко момче, което мисис Ренълдс си спомня. Призна, че може да е бил доста себичен и твърдоглав в поведението си като младеж.

— На теб ли, милата ми, трябва да казвам, че госпожа Гордост също ме навестяваше?

— О, недей така! — прекъсна го Лизи, не желаейки да разваля прекрасната вечер със спомени за взаимни обвинения.

Дарси обаче настояваше тя да разбере колко голямо влияние е имала върху него и колко дълбока промяна е претърпял благодарение на нея.

— След като толкова искаш да прехвърлиш върху мен отговорността за това щастливо преобразяване, аз, разбира се, ще я поема — каза тя, — но повярвай ми, аз самата често съм се обвинявала за строгостта на оценката си, за жестокостта на думите си и за болката, която може би съм ти причинила. Затова защо и двамата да не приемем, че имаме вина, и да си обещаем никога да не се нараняваме един друг отново? Искаш ли?

Дарси кимна, хвана двете й ръце в своите и я притегли към себе си — не можеше да намери думи, с които да изрази щастието си в този момент, тя също, но това нямаше значение, защото и двамата не се нуждаеха от тях.

На следващата сутрин мистър и мисис Дарси станаха късно, облякоха се и слязоха долу, за да разберат, че много от останалите бяха направили същото. С изключение на Бингли, който винаги си беше ранобуден. Лизи се досети колко рано се отбиваше у тях в Лонгборн за голямо объркване на мисис Бенет. Тя припомни на Джейн деня, в който и беше направил предложение, пристигайки, когато все още никой от тях не се беше облякъл, и за абсолютния хаос, който беше внесъл в плановете на майка им. При спомена сестрите се разсмяха, отбелязвайки колко прекрасни последствия е донесъл този ден и живота им.