– Трябва да поспиш – прекъсна го тя.

– Няма да спя, докато не се завърнеш при мен, където ще си в безопасност – той се протегна, за да я докосне нежно по лицето и тя видя сълзи в очите му. – Не мога да те изгубя, Ем. Изглеждаш точно като майка си. Толкова красива – той докосна косата ѝ и очите му станаха още по-замъглени. – Това ще е сякаш да изгубя Мериан отново, а аз никога няма да мога да го преживея. Ако не бяхте вие момичета нямаше да преживея загубата ѝ.

– Знам – прошепна тя. Никога през живота си не се бе съмнявала, че баща ѝ обича своите дъщери или че би умрял, за да ги защити. Искаше ѝ се само да се бе научил как да ги остави да изживеят собствения си живот.

Джоан влезе в стаята през малка врата отдясно на масата. Носеше голяма кошница, а очите ѝ бяха зачервени и блестяха от сълзи. Никой от тях не бе спал и Емили се чудеше дали и нейните очи имаха същите морави кръгове.

– Знам, че е само на един ден езда, но все пак ти приготвих нещо за хапване по пътя.

Емили се усмихна на милата постъпка на Джоан и взе кошницата. Беше убедена, че сестра ѝ е била усърдна както винаги и е подготвила достатъчно храна за малка армия.

– Ще ми липсваш ужасно много.

Джоан я прегърна силно. Никога до сега не се бяха разделяли. Бяха по-близки от сестри, бяха приятелки.

– Всичко ще бъде наред, Джоан, заклевам ти се. Ще видиш, че след една година ще се смеем на това.

– Надявам се – въздъхна Джоан. – Тук няма да е същото без теб.

Очите на Емили се напълниха със сълзи, но тя отказа да им позволи да се стичат. Трябваше да се държи, заради семейството си. Въпреки че бе най-младата, тя бе тази, която винаги беше силна заради тях.

– Само си помисли – каза тя, в опит да развесели Джоан. – След няколко седмици дори няма да си тук, за да ти липсвам. Ще си имаш свое домакинство, за което да се грижиш. Сега, моля те, накарай татко да си легне.

Джоан кимна и се отдръпна. По лицето ѝ отново се стекоха сълзи и Емили знаеше, че сестра ѝ вече не беше способна да говори.

Нейното гърло също се бе свило, когато отметна внимателно един рус кичур от челото на Джоан и каза:

– Нека Господ бди над теб, докато ме няма.

Джоан сграбчи ръката ѝ изхлипа, сякаш сърцето ѝ се късаше. Желаейки и тя да може да даде такъв израз на чувствата си, Емили целуна сестра си по бузата и нежно издърпа ръката си.

– Всичко ще бъде наред, ще видиш.

Тя се обърна да се сбогува с баща си и видя, че той най-после е изгубил съзнание. Приближавайки се отново до стола му, тя докосна брадясалото му лице.

– Знам, че ме обичаш татко. Никога не съм се съмнявала. Но вече сме големи и трябва да ни оставиш да изживеем живота си сами – прошепна тя. – Прости ми затова, което ще направя. Никога не бих сторила нещо, с което да те нараня и се моля един ден да го разбереш – тя докосна с устни челото му, обърна се и напусна залата.

Поемайки дълбоко дъх, за да си вдъхне кураж, Емили погледна за последен път към единствения дом, който някога е имала, след това тръгна към вратата и надолу по стълбите, където я очакваха придружителите ѝ.

Един от вестоносците на краля се приближи, за да ѝ помогне да се качи на коня.

Благодари му за любезността, докато наблюдаваше как прислужницата ѝ Алис се покачи на първата каруца и седна.

Вестоносецът се върна при коня си и щом го яхна, потеглиха.

Лорд Дрейвън и хората му чакаха от другата страна на портата. Шлемът му бе спуснат и тя се почувства обезпокоена, че не може да види лицето му.

Успя обаче да чуе приглушеното му проклятие, когато той забеляза трите каруци зад нея.

– Да не би да взехте всичко от замъка? – попита той.

– Взех само най-необходимото.

Рицарят от дясно на лорд Дрейвън избухна в смях. Черната му туника имаше златен гарван, който бе малко по-различен от този Дрейвън.

– Млъкни, Саймън, преди аз да те накарам да го направиш – каза лорд Дрейвън.

Онзи, който се наричаше Саймън, свали шлема си и ѝ се усмихна топло. Той бе също толко красив като лорд Дрейвън, но изглеждаше съвсем различно и му липсваше суровото, примитивно обаяние, което графът сякаш излъчваше от всяка своя пора. Червената коса на Саймън беше само един тон по-тъмна от цвета на тиква, а сините му очи блестяха добродушно. Той имаше малка, добре оформена брада.

Подкарвайки коня си напред, той спря до нея.

– Позволете ми да се представя, милейди – каза той чаровно. – Аз съм Саймън Рейвънсууд, брат на страшния великан и ваш най-ревностен защитник по време на това пътуване.

– Прекрасно – сухо каза лорд Дрейвън. – А би ли ми казал, кой ще я предпази от лигите ти? Трябва ли да извикам оръженосеца си да донесе парцали или да изчакам, докато тя започне да се дави?

Саймън се наведе леко напред и каза тихо, така че само тя да го чуе.

– Само лае, но не хапе.

Тя погледна към мъжа, чието име бе синоним на смъртта.

– Аз подочух друго.

– Да, но си го чула от тези, които са го срещали по време на битка. Там той е непобедим, опасен като атакуващ лъв. Но извън битките, той е справедлив мъж, със силен рев.

– И с остър меч, за тези които ми досаждат извика Дрейвън с онзи рев, за който Саймън спомена.

Лорд Дрейвън се обърна към хората си и им нареди да тръгват.

Те яздеха пред и зад нея, а Дрейвън застана начело. Саймън яздеше до нея, а Алис я следваше с каруците.

Емили се опитваше да изучи мъжа, за когото се бе зарекла да се омъжи, но сега не бе напълно сигурна, че ще удържи на думата си. Тя бе чувала много неща за Дрейвън дьо Монтагю от баща си и от други хора, които бяха посещавали дома ѝ.

Той бе мъж, известен с несравнимата си смелост в битките и в турнирите. Никой не го бе побеждавал, а веднъж дори бе спасил живота на краля. Няколкото дами, които го бяха срещали, не бяха излъгали за хубостта му. Той наистина бе красив и свиреп.

Нищо чудно, че прислужниците въздишаха само при споменаването на името му.

Той стоеше изправен на седлото и се движеше в ритъма на коня. Всеки можеше да види, че лорд Дрейвън се чувстваше като у дома си на гърба на коня и от това, което бе чула, той бе прекарал голяма част от живота си в походи.

И все пак, беше странно да го гледа сега и да знае, че един ден той можеше да бъде неин съпруг. Че може да споделя леглото му, където той ще я види така, както никой мъж не я е виждал и ще я докосва на места, където никой не я бе докосвал преди. И ще я целува в малките часове на нощта.

По лицето ѝ плъзна горещина. Никога досега не бе мислила по този начин за истински мъж. След като Алис бе с мъж за първи път, те дълго време говориха най-подробно за това, какво се случва между мъжа и жената.

Какво е чувството, когато един мъж покори с тялото си една жена.

От тогава Емили си мечтаеше за русокос мъж с весели очи, който винаги бе готов да се засмее. Нощем, когато нямаше кой да види руменината, заляла страните ѝ, тя оставяше фантазията ѝ да блуждае.

Като момиче, тя естествено предполагаше, че първият ѝ мъж ще бъде съпругът, който баща й ще ѝ избере. А само в най-дивите си фантазии мечтаеше, че ще обича мъжа, отнел девствеността ѝ. В най-добрият случай, тя се надяваше да държи на него.

А скоро щеше да настъпи моментът и лорд Дрейвън щеше да е този, който...

Тя потрепери само при мисълта за това как свирепият воин превзема тялото ѝ. За това как устните му, които щяха да завладеят нейните в първатай целувка.

Дали щеше да е нежен или да я насили?

Алис я предупреди, че жената не може да разбере със сигурност само като гледа един мъж, как ще се отнася с нея, докато са усамотени в спалнята.

– Вярно ли е, че брат ви е спечелил рицарско звание още преди да му поникне брада? –попита тя Саймън.

В очите му блесна гордост.

– Да. Той беше оръженосец на баща ми в армията на крал Хенри. Когато баща ми загина и битка, той извади меча си и защити гърба на Хенри. Той бе посветен в рицарство на бойното поле от самия Хенри Плантагенет.

– За него е било голям късмет, че Хенри стана крал.

– С брат ми на негова страна, той нямаше как да загуби, милейди.

Това, че мъж като Саймън, който изглеждате така мил и обожаваше брат си толкова много й даде надежда. Заради историите, които бе чула, тя почти очакваше лорд Дрейвън да е рогато чудовище, което яде малки деца за удоволствие.

Със сигурност такова чудовище не би търпяло шегите на брат си, нито пък брат му би го обожавал.

Не, в Дрейвън имаше много повече, отколкото хората мислеха. Поне тя се надяваше това да е истина. Щеше да е много по-лесно да посвети бъдещето си на някого, който можеше да бъде мил, отколкото на някой жесток мъж.

Яздиха мълчаливо до късно сутринта, когато лорд Дрейвън реши да спре за почивка. Саймън ѝ помогна да слезе от коня.

Тя го последва до едно сенчесто местенце, докато лорд Дрейвън и хората му се погрижиха за конете. Саймън разстели мантията си, за да може тя да седне на земята, под един голям дъб.

– Бихте ли желали да споделите с мен това, което е изпратила за пътуването сестра ми? –попита тя, докато сядаше.

Саймън изглеждаше така, все едно му бе предложила амброзия[6].

– Да, милейди. Толкова са ми омръзнали изсушеното говеждо и сиренето, че мога да... – той се усмихна. – Наистина оценявам предложението ви.

Докато той отвори виното, а тя наряза хляба и месния пай, лорд Дрейвън се върна от потока. Той бе свалил шлема и металната качулка на ризницата си. Косата му бе влажна, вероятно бе измил лицето си на потока, а след това прокарал пръсти през копринените си абаносови кичури.

Тя никога не бе виждала по-красив мъж.

Изглеждаше по-спокоен от вчера и лицето му излъчваше почти момчешки чар. Освен очите му. Те си оставаха сурови, зорки и непреклонни. За разлика от Саймън, чиято коса бе подстригана по последна мода, лорд Дрейвън бе оставил своята да стигне малко под раменете му. Червената му туника подчертаваше тъмния тен на кожата му и тя се зачуди колко от широките гърди се дължаха на бронята му и колко от тях бяха действително негови.