– Дрейвън – извика го брат му. – Ще се присъединиш ли към нас?

Той се спря, погледна към нея, след това поклати глава в отрицание.

– Съмнявам се, че гостът ти би желал присъствието ми, докато се храни.

– Не изпитвам презрение към вас, милорд.

Тя не можеше да си позволи да изпитва това, не и ако искаше планът ѝ да успее. Усмихна се.

Има достатъчно храна за всички.

– Чу ли? – добави Саймън. – Ела и хапни с нас преди да си изнемощял.

Емили повдигна вежди при думите му. Дрейвън бе огромен, як мъж, висок почти два метра. Щеше да му е необходимо доста време, за да се стопи, дори до по-скромните размери на Саймън.

Лорд Дрейвън се приближи и поради причина, която тя не можеше да определи, сърцето ѝ заби по-бързо с всяка следваща негова крачка.

Сега, когато качулката му бе свалена, тя видя дълъг, назъбен белег, който започваше под лявото му ухо и се губеше под ризницата му. Изглеждаше сякаш някой се бе опитал да пререже шията му.

Дали беше от някоя битка?

Суровото изражение се върна на лицето му, докато изучаваше земята до Саймън. След моментно колебание, той коленичи бавно и седна.

Тя забеляза притеснението на Саймън, докато наблюдаваше брат си.

– Кракът ти отново ли се схвана?

– Нищо му няма – отсече Дрейвън със свиреп тон, който я изплаши.

Саймън, от друга страна, изглеждаше невъзмутим от враждебността на Дрейвън. За пръв път тя срещна погледа на Дрейвън. Нещо топло и порочно проблесна в погледа му само миг, преди да се спусне невидима преграда, която превърна светлосиньото на очите му в лед.

Емили разтвори леко устни от неочакваните тръпки, които преминаха през нея. Никой мъж не ѝ беше действал по този начин. Ръката ѝ потрепера, докато му приготвяше чиния с хляб, печено пиле и пай с месо.

Искаше да му каже нещо остроумно, което да предизвика усмивка на добре оформените му устни. Но по някаква причина, не можеше да измисли нищо. Можеше само да гледа как силната му мускулеста ръка се увива около чашата н след това я повдига към устата му.

Тя не можеше да проумее защо досега не се бе оженил. Изглеждаше на около двадесет и пет и е притежавал земя още от младежките си години. Обикновено такива мъже нямаха търпение да подсигурят владенията си, затова се женеха стратегически и създаваха наследници.

Тя се сещаше само за една причина, поради която той не се е оженил.

Емили се усмихна срамежливо на лорд Дрейвън.

– Кажете ми, милорд, има ли някъде дама, на която сте поверили сърцето си?

– Защо ме питате това? – тонът му накара студа в очите му да изглежда като горещ летен ден.

Това очевидно не беше добър въпрос, твърде късно осъзна тя. Въпреки че нямаше представа, защо едно толкова невинно питане би предизвикало такъв разгорещен отклик.

Това явно бе нещо, което той не желаеше да обсъжда и Емили бързо се опита да подобри настроението му.

– Просто се опитах да завържа разговор, милорд. Нямах намерение да ви разгневя с това.

Но това, което видя в очите му не бе гняв. Не нещо друго; нещо, което тя не можеше да определи или разбере.

Храниха се мълчаливо няколко минути, всеки потънал в собствените си мисли.

– Лейди Емили е смела жена, не мислиш ли, Дрейвън? – най-накрая попита Саймън.

През Емили премина чувство на страх, когато се усъмни, че Саймън е разбрал по някакъв начин за плана ѝ да съблазни лорд Дрейвън и да го накара да се ожени за нея. Ако графът си помислеше, че тя му подготвя капан, не се знаеше какво може да направи, особено като се вземе под внимание реакцията му на въпроса ѝ.

– Смела? – попита тя и веднага забеляза необичайната височина на гласа си.

– Да – кимна Саймън. – Да бъдете измъкната от дома ви от врага на вашия баща и да не пролеете нито една сълза. Не мога да се сетя да съм срещал някоя друга жена, която да притежава вашата сила.

Емили се опита да не покаже облекчението си и това ѝ отне известно време да измисли какво да каже в отговор.

– Бих излъгала, ако кажа, че вече не чувствам носталгия. Никога преди не съм била отделяна от семейството си, но хората на краля ми казаха, че мога да вярвам на клетвата, която лорд Дрейвън е дал, че ще ме закриля.

Дрейвън изсумтя и тя си помисли, че може би това е неговата форма на смях.

– Вие сте глупачка, милейди, ако вярвате в клетвата на някой мъж.

Сърцето ѝ спря да бие. Да не би да възнамеряваше да я нарани?

– Просто се опитва да ви уплаши – каза Саймън. – Опасявам се, че брат ми е малко мрачен. С времето ще свикнете.

Малко мрачен. Ами! Думите му почти я бяха ужасили.

Тя се загледа изучаващо в Дрейвън, който не откъсваше поглед от лицето ѝ. Колко ѝ се искаше да може да разгадае чувствата му така лесно, както можеше да чете тези на Саймън. Беше толкова обезпокояващо да не знае какво си мисли за нея.

Интуицията ѝ я предупреди, че това бе много опасен мъж. Той беше свикнал да взема каквото поиска, без да се замисля за последиците.

И все пак, тя не беше толкова глупава, че да остави страховете ѝ да я ръководят. Ако баща ѝ я беше научил на нещо, то това бе да бъде силна и да се изправя срещу бедите с вдигната глава. Щом се изправиш лице в лице със страховете си, те не бяха толкова страшни, колкото ги правеше умът.

– Трябва да се постараете повече, милорд – каза тя на Дрейвън. – Ще разберете, че не се плаша лесно.

Дрейвън отклони поглед и тя забеляза проблясъка на тъга върху лицето му.

– Моля да ме извините, трябва да проверя хората си – когато се изправяше тя забеляза, че пази десния си крак, а в походката му имаше съвсем леко накуцване.

Когато погледна отново към Саймън, тя видя, че и неговото весело изражение бе изчезнало.

– Трябва да простите на брат ми, милейди. Трудно е човек да го опознае.

– И защо?

Емили можеше да види вътрешната борба на Саймън, докато той дъвчеше. Когато преглътна, се усмихна колебливо.

– Никога няма да издам тайните на брат ми Достатъчно е да се каже, че е имал много тежък живот.

Емили се намръщи.

– Тежък живот? За онези, които са лоялни на краля, той е герой. Без да се замислям, се сещам за поне двадесет легенди, които разказват за живота му. Как може някой толкова уважаван...

– Дрейвън е мъж, милейди, не някой мит. Той е силен в битките, защото познава само това.

Тя разбираше за какво говори. Емили погледна към Дрейвън, който стоеше до коня си. Познаваше типа мъже, за които говореше Саймън. Тези, които бяха подготвяни за битки още от люлката. Повечето благородници като баща ѝ, а както изглежда и Саймън, бяха пазени като деца и когато станеха на шест или седем години, бяха отпращани при семейни приятели или повелители, за да бъдат обучавани първо като пажове на някой джентълмен, а след това като воини. Животът им бе смесица от изучаване на изтънчени обноски и военно обучение.

Но някои бащи очакваха много повече от синовете си. Те не познаваха нищо друго освен войната и сега тя разбираше, защо лорд Дрейвън бе затворен в себе си. Той бе изживял живота си по бойните полета, в компанията на врагове и войници.

– Имате различни бащи? – попита тя спомняйки си, че Саймън беше казал, че баща му е загинал в битка.

– Да, милейди. Моят баща бе по-скоро мепестрел[7], отколкото рицар. Той бе издръжлив в битки, но никога най-добрият.

– А бащата на Дрейвън?

Саймън замълча. Тя погледна лицето му и там се четеше толкова силна ненавист, че я накара да отстъпи назад.

– Той бе непобедим в битка. Чувал съм, че някои армии само като видели знамето му и се предавали на мига.

Тя също бе чувала тези истории. Харолд от Рейвънсууд е бил мъж, прочут с жестокостта си.

– Защо го мразите толкова?

– Съмнявам се, че ще ми повярвате, ако ви разкажа.

И преди да може да го разпита още, Дрейвън обяви, че е време да продължат пътуването си.

Повече не си проговориха, докато събираха храната и се качиха на конете.

Емили се унесе в мислите си, докато си спомняше какво бе чувала за бащата на Дрейвън. Той бе загинал преди дванадесет лета, малко преди майка ѝ. Тя знаеше само това, защото помнеше, че баща ѝ бе споменавал за това на майка ѝ, по време на вечеря.

– Чух, че дяволът е повикал Харолд от Рейвънсууд преди седмица – бе казал баща ѝ.

– Харолд е мъртъв? – бе попитала майка ѝ.

– Да и то от ръката на собствения си син, както дочух.

Емили бе ужасена от думите му. Тя не можеше да си представи някой да убие собственият си баща. А по онова време това бе най-ужасяващото нещо, което бе чувала.

Дали е било само заради земите му, както ѝ бяха казали или имаше и още нещо?

Въпреки че лорд Дрейвън наистина всяваше ужас и страх, в него имаше нещо, което не се връзваше с всички тези истории за студената бруталност, които бе слушала за него.

Не, тя можеше да повярва на подобни истории за Найлс и Тийодор. В очите им имаше студенина, която излъчваше злоба и жестокост. Но студът в погледа на лорд Дрейвън не бе като техните. Беше различен. Сякаш бе вътрешен и насочен повече към самия него, отколкото към някой друг.

Разбира се, може би тя се самозалъгваше, за да види в очите на Дрейвън това, което искаше да открие там. Точно както бе направила Джоан.

– Но аз не съм такава глупачка – прошепна тя. – Поне се надявам да не съм.

Глава 3

Пристигнаха в Рейвънсууд точно преди смрачаване. Емили винаги бе знаела, че Рейвънсууд граничи със земите на баща ѝ на юг, но не бе предполагала, че са толкова близо.

И все пак това, че се намираха едно до друго, бе единственото общо нещо помежду им, защото тя не бе виждала по-мрачно място.

Разбира се, способността ѝ да сравнява бе доста ограничена, тъй като единственият замък, който бе виждала, бе този на баща ѝ. Но дори и така, тя се съмняваше, че на земята има по-неприветливо място от мрачния замък пред нея.