Джоан се пресегна и докосна ръката ѝ.

– Знам, че понякога е трудно да се разбереш с татко. Но точно любовта му към нас го прави така покровителствен.

– Обича ни толкова много, че ни държи като птици в клетка. Заключени завинаги, без надежда за свобода.

Джоан стисна ръката ѝ.

– Той е суров, непреклонен човек, но сърцето му е добро. Не можеш да го виниш за това.

Емили повдигна вежди при думите на сестра си.

– И това го казва жената, която го ругаеше само преди няколко седмици, когато отказа да даде ръката ти на Найлс?

Джоан се усмихна глуповато.

– Права си. Тогава го мразех, защото знаех, че ако Найлс си тръгне, никой друг няма да ми предложи брак. Отдавна съм минала възрастта за женене.

– Аз също бързо я подминавам. Колко мъже биха взели за жена някоя на двадесет и две години?

– Не много – съгласи се Джоан.

– Да, не много.

Те стояха мълчаливо няколко минути, докато приключат с опаковането на последния сандък. Емили остави мислите ѝ да блуждаят.

През целият си живот тя бе мечтала само за едно – да бъде съпруга и майка. Непреклонното решение на баща ѝ да не разреши да се омъжи, я наскърбяваше отдавна. Но през следващата година, тя щеше да бъде извън негов контрол и ако...

– Какво? – попита Джоан, гласът ѝ бе изпълнен със страх.

Емили премига при прекъсването на мислите ѝ.

– Какво какво? – повтори тя.

– За какво си мислиш? – попита Джоан. –По изражението на лицето ти, мога да съдя, че не е нещо, за което би трябвало да мислиш.

– В смисъл?

– Познавам този поглед Ем, същият, който имаше преди да заключиш горкия Годфрайд в нужника.

– Той си го заслужаваше – каза тя отбранително, въпреки че изглеждаше горда от спомена за постъпката си. Братовчед ѝ Годфрайд бе отседнал при тях само от една седмица, когато двамата обявиха война помежду си. Тогава не я бе особено грижа за него, но да бъде доведен в нейния дом и да ѝ се подиграва, когато си поиска...

Е, двучасовият му престой в нужника го бе научил, че не може да се заяжда с нея безнаказано. От този ден нататък той се отнасяше доста по-мило с нея.

– Гледаше по същия начин и точно преди да пуснеш на свобода най-ценния исландски сокол на баща ни.

Е, това не се бе оказало добра идея. Тогава не бе повече от петгодишна, но можеше да се закълне, че още усеща болката от ръката на баща ѝ върху дупето си. Той не бе много щастлив, когато разбра, че тя бе съжалила заключения в клетка сокол и го бе пуснала на свобода.

– Всеки път щом видя това изражение следва някоя дяволия. Побиват ме тръпки само като си помисля какво може да си намислила сега.

Емили пропъди думите на Джоан с ръка.

– Може би съм открила начин да се сдобия с това, за което съм мечтала винаги.

– И то е?

Емили погледна подозрително към нея.

– Мислиш ли, че граф Рейвънсууд е толкова зъл, колкото твърди татко?

Джоан се намръщи.

– Какво си намислила?

Емили не обърна внимание на безпокойството ѝ.

– Мислех си, че граф Рейвънсууд може да е розата, която търся.

– О, сестро, моля те. Не мисли това, което мисля, че си мислиш. Чувала си историите за него, като и аз. Казват, че е убил собствения си баща само за удоволствие.

– Може би е само слух, също като онзи, който обвинява татко, че е жесток предател. Ти сама каза, че татко е суров човек, но сърцето му е добро.

– Суров да, но съм чувала, че граф Рейвънсууд е луд. Ти самата си чувала историите. Че е демон, който никога не спи. Казват, че самия дявол е освободил място от дясната страна на трона си, в очакване на деня, в който лорд Дрейвън ще се присъедини към него.

Емили усети как надеждите за бъдещето ѝ се разбиват.

– Да, права си. Това е глупава идея. Ще прекарам една година с един луд мъж, след това ще се завърна, за да изживея живота си като отшелничка.

Една сълза се спусна по бузата ѝ.

Джоан се пресегна и я избърса.

– Не плачи, Ем. Някой ден твоята роза ще дойде за теб, на гърба на бял кон. Той ще се изправи пред яростта на татко и ще спечели, след това ще те отведе от тук, точно както Найлс ще направи с мен.

– Но аз искам деца – прошепна тя. – Ако той изчака още малко, ще съм твърде стара да им се радвам или да ги видя как растат. Толкова е нечестно!

Джоан я прегърна силно.

– Знам, малка сестричке. Ще ми се да мога да заема мястото ти. Но времето ще мине и тогава ти обещавам, че ще умолявам татко да те пусне да дойдеш при мен за известно време. И ще ти намерим съпруг. Обещавам.

Емили също прегърна силно сестра си.

– Само ми обещай, че няма да е Тийодор.

Джоан се засмя тихо.

Те постояха тихо няколко минути, докато Емили не чу стъпки отвън.

– Ще го убия, дори да е последното нещо което ще направя! Ще избода очите му и ще ги смеля на прах. Никой мъж няма да има моята Ем! В името на Бога, тя е всичко, което ми остана и няма да я изгубя. Чуваш ли ме? – извика той гневно. – Никой няма да вземе най-малкото ми момиченце от мен! Никога!

Гърлото на Емили се сви, докато баща ѝ продължи към нужника.

Затваряйки очи, тя осъзна колко напразно бе да се надява, че баща ѝ ще чака цяла година.

Нямаше начин да я остави в лапите на врага си само срещу думата му, че ще се грижи за нея. Обичаше я твърде много, а не вярваше въобще на Дрейвън.

Размениха си обезпокоени погледи.

– Какво ще правим? – попита ужасено Джоан.

Емили прехапа устни, опитвайки се да измисли нещо.

– Ще трябва да намеря начин да накарам лорд Дрейвън да се ожени за мен преди татко да го нападне – бавно каза тя.

– Не можеш да направиш това!

– Трябва.

– Но Емили...

– Няма но, Джоан. Ако татко го нападне, ще изгуби всичко. Включително и твоята зестра.

Джоан покри уста с ръката си щом осъзна пълния ужас на ситуацията.

– Ще останем без дом – прошепна тя. –Найлс ще ме отхвърли без зестрата ми.

– Да, и никой няма да ни подслони. Кралят още сега мрази баща ни, заради това, което направи по времето на крал Стивън. Мисля, че нищо няма да му достави по-голямо удоволствие от това да ни види прокудени от земите му.

– О, Господи, Емили. Страх ме е дори да си го помисля. Не можеш да се омъжиш за луд мъж.

– Какъв избор имам?

Джоан поклати глава.

– Трябва да има и друг начин. Освен това, защо лорд Дрейвън би те поискал?

Емили остана с отворена уста, обидена до дъното на душата си от думите на сестра си.

– Не исках да прозвучи така – бързо каза Джоан, докато сгъваше бельото на Емили. – Но знаеш какво казва татко за него. Той никога не се е женил и доколкото знам, никоя жена не е привличала вниманието му. Някой беше споменал даже, че не харесвал женската компания, а предпочитал мъже. Може би това е причината крал Хенри да не го принуждава да се ожени за теб, а само да бъде твой настойник.

Емили поклати глава.

– Не, не мисля така. Не и след погледа, който ми хвърли този следобед. Освен това татко каза, че кралят е отхвърлил женитбата, защото е щяла да предизвика повече сблъсъци между тях. Хенри опита този подход миналата година между други двама благородници и бе пагубно.

– Което ни довежда до следващата мисъл: ти си дъщерята на врага му – продължи Джоан. Да не споменаваме, че ако лорд Дрейвън те докосне, кралят ще му отсече главата.

Емили се замисли върху това за миг.

– Наистина ли вярваш, че кралят ще го убие, защото ме е докоснал?

– Не се и съмнявам. Хенри е мъж, който държи на думата си.

– Може би, но дали ще посмее да отнеме живота на един от защитниците си, заради един флирт? Татко го предаде много по-лошо и кралят не направи нищо повече от това да му наложи глоба и да конфискува част от земите му. Не мислиш ли, че лорд Дрейвън може да помоли краля за ръката ми и да му простят?

– Кралят направи повече от това да глоби татко и да конфискува земите му, Ем.

– Знам, но важното е, че не го уби заради постъпките му. Нито му навреди непоправимо.

Джоан седна и се замисли.

– Не знам дали кралят ще му прости. Вероятно е възможно.

– Какъв избор имаме? – попита Емили.

– Но Ем, разбираш ли напълно какво си намислила? Лорд Дрейвън е враг на татко. А татко се е заклел никога да не позволи да се омъжиш и да го напуснеш.

– Да, разбирам. Но искам съпруг и деца.

– А ако лорд Дрейвън не иска жена?

– Тогава ще го накарам да пожелае.

Джоан се изсмя кратко.

– Толкова си упорита. Съжалявам лорд Дрейвън, че ще му се наложи да се бори с теб. Но ще ми обещаеш ли нещо?

– Какво?

Лицето на Джоан стана строго и сериозно.

– Ако видиш, че е жесток, умолявам те, премисли плана си. Знам колко искаш деца, но последното нещо, което искам, е да те видя омъжена за мъж, който те бие. По-добре да бъда захвърлена на лондонските улици, отколкото да те видя като жертва на някое чудовище.

Емили кимна рязко.

– Обещавам.


***

Зората дойде твърде рано за Емили, която я посрещна със смесица от умора, сдържани сълзи и вълнение, заради неизвестността. Тя влезе в голямата зала, където баща ѝ чакаше все още буден. Пиян, но буден.

За пръв път в живота си го виждаше такъв.

В този момент на лицето му се отличаваха белезите от тежкия живот на воин.

Тя се приближи до стола на издигнатия подиум, където той седеше.

– Ще го убия! – извика той, фокусирайки кървавия си поглед върху нея. Обля я воня на бира. – Дори да е последното нещо, което ще направя, ще разбия укреплението му и ще го обеся на най-високото дърво, което намеря. Ще изтръгна сърцето му и ще нахраня с него... вълците... или мишките.

Той изхълца и погледна към любимата си хрътка, чиято глава почиваше в скута му.

– Кое ще боли повече? Мишка или вълк? Ако е вълк...