– Малко глезен – повтори Емили и лицето ѝ се зачерви само при мисълта за това. – Нещо друго?

– Винаги го карайте да чака – каза Алис. –Очакването кара мъжа да ви цени още повече.

Емили кимна.

Джоан кръстоса ръце на гърдите си.

– Сега, следващият въпрос е къде ще открием този мъж?

Емили се намръщи от чувството за безизходица.

– Да, това май ще е проблемът в цялата история с прелъстяването, нали? Как ще накарам някого да се ожени за мен, когато няма привлекателни мъже наоколо?

– Е – отвърна Алис. – Майка ми винаги казваше, че ще откриеш розата, си, където и когато най-малко я очакваш.


***

По-късно същия ден, Емили излезе от кухнята и се запъти към главната кула. Не бе направила повече от две крачки, когато Тийодор, братовчедът на годеника на сестра ѝ, когото с неприязън наричаха „демон от най-зловонната дяволска яма", застана на пътя ѝ.

Трябва да са го призовали по невнимание с разговора си тази сутрин, защото Алис тъкмо бе приключила с лекцията си, когато Найлс и Тийодор се появиха на прага им.

Като голяма мечка, Найлс грубо отведе Джоан на пикник и изостави братовчед си. От мига, в който сестра ѝ и Найлс изчезнаха, Тийодор не правеше нищо друго, освен да ѝ досажда, като се закачи за полите ѝ, опитвайки се да се пъхне под тях.

Търпението на Емили бе към изчерпване. Искаше само малко спокойствие.

Ако Тийодор бе розата, за която Алис бе говорила по-рано, Емили реши, че да остане стара мома има много предимства.

Той я настигна и веднага се пресегна за ръката ѝ, изпращайки вълна от погнуса по гръбнака ѝ.

Защо не я оставеше на мира?

Можеше да се каже, че е хубав, само ако една жена бе достатъчно отчаяна. А Емили се молеше, никога да не стане чак толкова отчаяна.

Но той бе занемарил хигиената си. Ако бе истина, че чистотата е важна за божествената хармония, то този мъж трябва да бе тотален езичник, защото оплешивяващата му руса коса изглеждаше така, сякаш рядко виждаше гребен и никога не е докосвана от сапун. Дрехите му бяха напълно смачкани, все едно, че беше спал с тях, а от петната върху тях , личеше, че са прани толкова често, колкото мие и косата си.

– Готова ли си да ми дадеш целувката сега? попита той.

– Ъм, не – каза тя, докато се опитваше да го заобиколи. – Опасявам се, че имам да изпълня много задачи.

– Задачи? Със сигурност моята компания е много по-желана, от която и да било задача.

Лично тя би предпочела да чисти помийната яма.

Той застана пред нея, отрязвайки пътя ѝ за бягство.

– Хайде, сладка Емили. Знам колко си самотна тук. Сигурно мечтаеш за мъж, който да дойде и да те обяви за своя?

Да, искаше, но ключовата дума тук беше мъж. Тъй като Емили едва можеше да постави Тийодор на равно с дървениците, той никога нямаше да е този, за когото тя мечтаеше нощем.

Той се протегна и отметна воала настрани от лицето ѝ с непринуден жест, който я накара да вдигне неодобрително вежди. Тийодор не обърна внимание на изражението ѝ.

– Бързо губите младостта си, милейди. Може би трябва да помислите и да постъпите като сестра си, за да се сдобиете със съпруг.

Емили не бе сигурна, кое от всичко това я засегна повече. Обидата за възрастта ѝ или напомнянето за срама на сестра ѝ, хваната в леглото с братовчеда на Тийодор.

– Мога да си намеря съпруг, благодаря Ви –каза тя ледено. – При това, без никаква помощ от ваша страна.

Погледът му се замъгли от гняв.

– Ще ви имам – той омота юмрук във воала ѝ.

Емили стисна зъби в очакване на болка, която щеше да последва, щом се измъкнеше от хватката му. Фибите, придържащи воала към главата ѝ, се забиха в косата ѝ преди да се разпръснат и да ѝ позволят да избяга.

Тя се затича към външната стена на замъка, надявайки се да достигне многолюдната главна кула преди той да я хване отново.

Нямаше такъв късмет.

Тийодор хвърли воала ѝ на земята и този път сграбчи ръката ѝ, за да я спре.

Емили трепна от начина, по който пръстите му се забиха в ръката ѝ, когато се опита да се измъкне. Уплашена и гневна, тя си пожела баща ѝ да си бе вкъщи. Никой мъж не би посмял да я обижда по този начин, гледайки в свирепото му лице, защото където и да идеше Емили, внимателният поглед на баща ѝ винаги я следваше.

– Ще си получа целувката, момиче.

По-скоро би целунала прокажено муле! Изплашена, Емили се огледа за някакъв начин за бягство. Ято кокошки се спуснаха към тях и се скупчиха в краката им. Докато Тийодор ги риташе, я осени просветлението.

Тя се обърна към него с чаровна усмивка, както си спомни, че я съветваше Алис по-рано.

– Тийодор? – каза тя с най-сладкия си глас.

Проработи. Гневът напусна лицето му и той освободи ръката ѝ, за да хване дланта ѝ. Постави лека целувка върху нея.

– О, Емили, нямаш представа колко нощи съм лежал в леглото си и съм мечтал за теб и нежните ти въздишки. Кажи ми, колко още трябва да чакам преди да усетя плода на сочните ти бедра?

Докато тронът на дявола се превърне в ледени висулки.

Емили едва спря думите преди да се изплъзнат от устните ѝ. Не можеше да повярва на късмета си. Най-после намери мъж, които да ѝ шепне поезия и това бе най-противната, крайно неприлична поезия, която можеше да си представи. И идваше от мъж, който беше почти на крачка от това, да изглежда като противен трол.

Като се позамисли, дори не беше и цяла крачка.

Тя се насили да не допусне отвращението да се изпише на лицето ѝ, докато издърпваше ръката си от хватката му.

Чу приближаването на коне. Предполагайки, че бяха стражите, които се връщат от обиколката си, не си направи труда да погледне към тях, докато не влязоха в двора на замъка.

Вместо това, внимателно избърса ръка в полата си.

– Най-накрая ме спечелихте, милорд.

Арогантността, изписана на лицето му, докато се пъчеше пред нея като паун, бе невероятна.

– Знаех, че няма да можеш да ми устоиш, милейди. Никоя жена не го е правила.

Сигурно бе свикнал да бъде в компанията на жени, които бяха изгубили зрението, разсъдъка и най-вече обонянието си.

– Затвори очи, Тийодор, и ще ти дам това, което наистина заслужаваш.

Лукава усмивка се появи на лицето му, докато затваряше очи и се навеждаше напред с нещо, което според него сигурно бе съблазнително цупене.

Сбръчвайки нос заради ужасната физиономия, която той направи, тя сграбчи една червена кокошка от събралите се в краката ѝ и я вдигна до устните му.

Тийодор издаваше силни звуци, докато целуваше шията ѝ.

И тогава сигурно се усети, че устните му се притискаха към пера, а не кожа, защото отвори очи и срещна любопитния поглед на кокошката.

Той ококори очи и изпищя от изненада.

Подплашена, кокошката изкряка в отговор. Разпери криле и ги размаха, борейки се да се освободи от ръцете на Емили. Тя я пусна и животното се насочи към Тийодор, който вдигна ръце да се предпази от нея и от другите кокошки, присъединили се към свадата. Кокошката го кълвеше по главата и оставяше тънки, мазни кичури да стърчат нагоре, докато останалите се събираха в краката му, като го спъваха непрестанно.

Кокошките и мъжът се запрепъваха назад в какафония от ругатни и кудкудякане.

С проклятие на уста, Тийодор се спъна в коритото и се приземи по гръб в него. Водата се разпръсна навсякъде и Емили трябваше да отстъпи назад, за да не се измокри. Кокошката изкряка, след това изхвърча към края на коритото, покри глава с крилото си и се опита да оправи щетите, които Тийодор бе нанесъл.

Щом той се изправи, плюейки вода, кокошката се премести върху главата му. Емили избухна в смях.

– Най-деликатното момиче на земята? Хю, лъжите ти не знаят граници.

Този дълбок, отекващ глас не принадлежеше на никого от стражите ѝ. Смехът замря в гърлото ѝ. Емили се обърна и видя баща си в компанията на петнадесет мъже.

По лицето му, тя можеше да познае, колко недоволен бе той.

И все пак от присъствието му я заля вълна на облекчение. Поне вече нямаше да се налага да търпи Тийодор.

Докато пристъпваше към него, погледът ѝ се отклони от ляво на баща ѝ. На гърба на най-белия жребец, който някога бе виждала, бе седнал рицар, облечен в кървавочервена туника, с черен гарван на нея. Въпреки че не можеше да види лицето на мъжа, усещаше погледа му върху себе си.

Тя се закова на място.

Никога не бе виждала някого като него. Той седеше върху жребеца, сякаш двамата се сливаха в едно силно и могъщо същество.

Ризницата бе прилепнала към твърдото му тяло, заякнало от годините, прекарани в тренировки и той я носеше с такава лекота, сякаш му бе втора кожа. Широките му рамене бяха гордо изправени и ризницата само подчертаваше ширината им.

Огромният, силен кон се размърда неспокойно, но той незабавно го върна усмири, като го притисна със силните си бедра и дръпна еднократно юздите.

Тя все още усещаше погледа му върху себе си. Горещ. Могъщ.

Обезпокоителен.

Това бе мъж, който изискваше внимание. Мъж, свикнал да контролира и властва. Излъчваше се от всеки милиметър на тялото му.

И докато го наблюдаваше, без дори да трепне, той се пресегна и свали шлема си.

Сърцето ѝ спря да бие за миг, преди да започне да пулсира яростно. Никога през живота си не бе виждала толкова красив мъж. С толкова светлосини очи, които сякаш светеха от изсеченото му лице, обградено от сребърната качулка на ризницата. Черните вежди над очите му ѝ разкриха, че косата му трябва да е гарвановочерна.

Имаше нещо хипнотизиращо в погледа му. Там блестеше интелигентност и предпазливост, които пазеха емоциите му добре скрити. Тя остана с впечатлението, че нищо не се изплъзва от вниманието му. Никога.

Въпреки цялата му красотата, в изящните черти на лицето му се забелязваше твърдост, която ѝ казваше, че усмивката беше чужда на устните му.