Хенри сякаш се успокои малко.

– Лейди Емили трябва да бъде предадена на Дрейвън.

Дама в неговия дом! Дрейвън можеше да усети как устните му се изкривяват при тази мисъл. На върха на езика му беше да каже на Хенри, да забрави цялата тази работа, но само един поглед му бе достатъчен, за да не подлага под въпрос решението на краля.

Тогава се случи най-невероятното нещо. Хю падна на колене пред трона на Хенри. Жълтобялата му туника се разпиля около него, докато свеждаше глава, за да докосне каменния под.

– Моля Ви, Ваше Величество – умоляваше Хю с треперещ глас. – Не може да вземете дъщеря ми и в замяна да искате само клетвата на Рейвънсууд. Умолявам Ви! Емили е... тя е моят живот. Може да вземете земите ми, но моля Ви, оставете дъщеря ми.

За момент Дрейвън почти съжали човека, докато не си спомни селото, което бе изгорено посред нощ. Жените, които бяха изнасилени и заклани в собствените си легла.

Ако не беше повикан от Хенри, щеше да обсади замъка на Хю и да разбие стените му на парчета, заради постъпката му.

Но кралят имаше кръвен дълг към бащата на Хю, а като кралски защитник[3], Дрейвън бе задължен да не причинява вреда на Хю, без заповед от краля.

Без значение дали му харесва или не, Дрейвън знаеше, че само присъствието на дъщерята на Хю в дома му, ще гарантира благосклонното му поведение към неговите хора. И както винаги той щеше да защитава хората си и щеше да постъпи така, както му нареждаше кралят.

Хенри погали брадата си и се замисли, докато слушаше как Хю продължава да моли за милост.

– Изправи се, Хю.

Хю се изправи, очите му искряха ярко от непролетите сълзи.

– Чухме молбата ти и можем да те уверим, че Дрейвън държи на думата си. Виждали сме как изпълнява дълга си към нас, с постъпки на неподлежаща на съмнение лоялност. Но тъй като ти си известен с това, че се отмяташ от думата си, трябва да се подсигурим, че този път мирът ще е продължителен.

Кралят имаше предвид факта, че Хю бе обещал да подкрепи изкачването му на трона, а след два месеца се отметна от думата си и се присъедини към силите на крал Стивън.

Хю не бе човек, на когото можеше да се вярва. Никога.

– Ако Негово Величество се съмнява толкова в лоялността ми, защо все още притежавам земите си? – попита Хю.

Ноздрите на Хенри се разшириха.

– Трябва да благодариш на баща си за това и вместо да оспорваш мотивите ни, трябва да си благодарен за продължителната ни милост и да действаш със съответната признателност. Дрейвън ще я задържи за една година. Ако през това време си бил почтен, тя ще се върне при теб.

Лицето на Хю се вкамени.

– Постъпвате така, все едно аз съм предизвикал всичко това – измърмори той. – Защо наказвате мен, а на него...

– Тишина! – изрева Хенри. – Още една обида и ще отнема всичко, което ти е скъпо.

Хю мъдро възпря езика си, но очите му искряха с  чиста злоба.

Хенри кимна на писаря си, да запише указа му.

– Ако нападнеш Дрейвън или някого от хората, или земите му през идната година, дъщеря ги ще бъде негова и той ще може да прави с нея каквото пожелае.

Хю премести погледа си към Дрейвън.

– А ако той ѝ навреди или я посрами, Ваше Величество?

Лицето на Хенри стана още по-сериозно.

– Като дясна ръка на короната, Дрейвън знае от първоизточника как постъпваме с предателите. Ние сме доверявали живота си на Дрейвън и ще приемем неговата клетва над мощите на Св. Петър, че няма да ѝ навреди. За да уталожим страховете ти, Хю, ще изпратим личните ни лекари да прегледат дъщеря ти сега и отново след година, за да сме сигурни, че ще ти я върнат в същото състояние, в което напуска дома ти.

И тогава се обърна към Дрейвън:

– Лейди Емили ще се счита за наша повереница. Всяка нанесена ѝ вреда, ще бъде вреда, нанесена на нас. Вярваме, че ще я защитаваш, както се полага?

– Да, Ваше Величество. Ще я пазя с живота си.

– Добре. Сега върви и се подготви. Дрейвън, намери свещеника ни и направи своя обет.

Хенри премести погледа си към Хю, след което каза злокобно.

– Дрейвън ще язди с теб до дома ти, за да е в безопасност дъщеря ти. Ако кралският ни пратеник се върне от Рейвънсууд с новини, че тя не е там, няма да бъдем доволни.

Те се поклониха едновременно и излязоха от тронната зала.

Веднъж щом тежката дървена врата се затвори зад тях, Хю се извърна към Дрейвън.

– По един или друг начин, ще те убия заради това – изсъска той.

– Това заплаха ли е? – попита Дрейвън с лека нотка на веселие в гласа си. Последното нещо, от което Дрейвън се страхуваше, бе смъртта; в действителност би я посрещнал с облекчение.

Саймън сграбчи Дрейвън и го издърпа от Хю.

– Кралят е съвсем наблизо – прошепна той вбесен. – Да не би някой от вас да иска още една аудиенция с него?

Очите на Хю пламнаха. Той се обърна и си тръгна.

– Не се страхувай, Хю. Ще посрещна много радушно дъщеря ти.

В коридора проехтя проклятие, но Хю не се обърна и чак след като графът изчезна от погледа му, Дрейвън си позволи на лицето му да проличи, колко зле се чувстваше вътрешно.

Нито една дама не бе влизала в Рейвънсууд почти двадесет години. Затваряйки очи, за да заличи спомена, Дрейвън си пожела да може да спре писъците и молбите за милост, които кънтяха в главата му.

А сега идваше друга дама.

– Ще е само за една година – прошепна Саймън.

Дрейвън спря погледа си върху него.

– Трябва ли, братко, да ти напомням за проклятието?

– Ти не си като баща си.

Той повдигна вежди.

– Така ли мислиш? Не съм ли му равен по бързина в битките? Не казват ли всички, че съм одрал кожата му?

– Ти не си като баща си повтори Саймън.

Но Дрейвън не го чу и този път. Защото той знаеше истината. Беше син на баща си и за разлика от Саймън, проклятието на зловонната кръв на този мъж течеше във вените му.

Да доведе жена от благородно потекло в Рейвънсууд, бе, все едно да предизвика екзекуцията ѝ, а Дрейвън бе на път да заложи честта си за благополучието на дамата.

Съдбата наистина бе жестока кучка и този ден му се присмиваше силно.

Глава 1

Всичко, което една жена трябва да знае за мъжете е, че те са същества, подвластни на препаската си[4]. Обърнете внимание на панталоните им и ще имате пълен контрол върху тях, защото когато мъжественият им орган е взел надмощие, разумът им изчезва.

Емили седеше на своето легло до сестра си Джоан, опитвайки се да не обиди Алис, като се ухили на изявлението ѝ. Тя притисна ръка до устните си, за да потисне веселието си.

И тогава направи злочестата грешка да погледне към Джоан. Двете избухнаха в смях.

Кой не би се засмял? Особено, имайки предвид картината, появила се в съзнанието ѝ, за извънредно голямата препаска, която годеникът на Джоан носеше.

Найлс се перчеше наоколо като бог Приап[5], по време на девичи празник.

Слугинята ѝ, Алис, обаче не изглеждаше толкова доволна от веселието им. Прочиствайки гърло, Емили стисна устни и даде най-доброто от себе си, за да стане сериозна.

Алис сложи ръце на кръста си и се намръщи. Висока едва метър и петдесет, слугинята не изглеждаше заплашително. И все пак, те я бяха попитали по въпроса. Най-малкото, което можеше да направят, бе да я изслушат, без да се смеят.

– Мислех, че дамите искат да говорим сериозно за това? – попита Алис.

– Прости ни – каза Емили, прочисти отново гърлото си и примерно постави ръце в скута си. Ще се държим прилично.

Наистина, нямаха друг избор, защото заговорничиха как да намерят съпруг на Емили и тъй като нито една от сестрите нямаше идея как да прелъсти един мъж и да го накара да се ожени за нея, Алис бе единствената жена в замъка, която смееха да попитат. Всяка друга би се запътила веднага към баща им с новината.

Но за щастие, на практичната и често подкупвана Алис, можеше да се разчита да остане лоялна на дамите, на които служеше.

Алис преметна черната си плитка през рамо и не им обърна внимание.

 – Ами, както лейди Джоан може да потвърди, частта с прелъстяването е доста лесна. Частта със запазването е трудна.

Лицето на Джоан стана тъмночервено, което подчерта сините ѝ очи.

– Не съм направила нищо друго, освен да вляза в стаята. Найлс бе този, който ме прелъсти.

Алис вдигна триумфално ръка с дланта нагоре.

– Както казах, прелъстяването...

– Но какво ще стане, ако той не иска да бъде прелъстен? – прекъсна я Емили.

Алис върна ръката на кръста си. Въпреки че тя бе две години по-млада от Емили, беше заобиколена от всякакви мъже и бе считана от всички млади жени в графството за експерт.

– Милейди – каза Алис, а на лицето ѝ бе изписано лъжливо търпение. – Откъснаха моето цвете, когато бях много млада и мога да ви уверя, че няма жив мъж, който да не е похотлив. Единствената причина, поради която не ви се е наложило да ги пропъждате, е заради острия меч на господаря.

Емили нямаше как да оспори това. Баща ѝ пазеше дъщерите си сякаш бяха най-ценните му соколи и се противопоставяше на всеки мъж, който се осмелеше да ги погледне. А ако някой дръзнеше да докосне... Ами...

Тя бе много изненадана, че Найлс все още имаше нещо в панталоните.

Още една мисъл я споходи.

– А ако аз го искам, а той желае друга? – попита Емили.

Алис въздъхна.

– Лейди Емили, винаги има а ако, ами и по. Нека приемем заради спора, че интересът му е насочен другаде. Всичко, което трябва да правите, е да се навъртате около него. Да му отправяте по някоя усмивка, да покажете малко глезен...

– Глезен! – ахна Емили. – Ще умра от срам.

– По-добре да умрете от срам, отколкото като стара мома.

Вероятно имаше някаква истина в това, което казваше тя, а и в този момент от живота си, Емили бе доста отчаяна. Баща ѝ не искаше да се вслуша в здравия разум и ако ѝ бе останала някаква надежда да си намери съпруг, тогава най-добре беше да се хване за нея.