Лора Лей - Душата на звяра

На Аманда не й достигаше въздух, лицето й се набразди от сълзи, когато ръцете й се обвиха около раменете му в отчаяна хватка.

Тя изкрещя отново, гърбът й се опита да се извие, но ремъците през кръста и гърдите й я държаха здраво за стола.

— Аманда не е в опасност. — Елизабет бе застанала до него сега. — Следим всичките й жизнени показатели. В мига, в който организмът й покаже някаква опасност, ще спрем.

Киова тръсна глава. Не искаше да слуша.

— Сперматозоидите се опитват да оплодят яйцеклетката, която се отдели. Има малка хормонална бариера или щит, който ги блокира. Предпазва я от оплождане. Но бариерата е слаба. Други хормони се освобождават в кръвта й и засилват възбудата. Ето това причинява болката. Не е защото ти я докосваш… — продължи Елизабет, — а разгонването настоява за още сперма, за по-голяма сила, която да пробие щита. Доктор Грейс се опитва да улови малко количество от хормона в даден момент, за да не се отслаби щита прекалено много и да се справи с натиска срещу него. Това отслабва сперматозоидите, Киова. Пречи им да достигнат яйцеклетката. Само минимално количество от тази сперма е жизнеспособна, така или иначе, заради променените гени. Ето защо разгонването изисква полово сношение. По-голямо количество от сперматозоидите ще разкъса тази бариера. Това е пробив, ние не можем да го спрем. Беше цяло чудо, че Аманда дойде в лабораторията по това време. Доктор Грейс веднага откри промяната в кръвта, след проучванията, които е направила на моята и на Меринъс. Това може би е онова, което сме чакали…

Гласът бе заглушен от пъшканията и сподавените викове на Аманда. Тялото на младата жена беше обилно изпотено, кожата й бе студена и бледа. Тя потръпна в прегръдките на Киова, а след това се опита да се извие в агония, когато риданието й отекна около него.

— Обичам те — прошепна мъжът в ухото й, неспособен да сдържи думите, неспособен да спре мъката, която разкъсваше сърцето му. — Позволи ми да прекратя това, Аманда. Позволи ми да те отведа оттук.

— Не! — изпъшка тя и ноктите й се забиха в раменете му, когато тялото й бе разтърсено от конвулсивни тръпки. — Трябва. Заради двама ни, Киова.

— Почти приключихме, Аманда. — Гласът на доктор Грейс пресекваше и Киова ненавиждаше това. — Само още малко.

— Жизнеспособните сперматозоиди почти се изтощиха — съобщи доктор Мартин. — Веднага след като приключите, вадете камерата. Ако останалите успеят да пробият, значи такава е Божията воля.

Божия воля. Проклятие на природата.

Киова стисна зъби, когато Аманда изкрещя отново в агония.

— Целуни ме, Киова — проплака тя. — Моля те, мразя това. Мразя да звуча така. Накарай ме да спра.

— О, Господи! Миличка… — Устните му покриха нейните, езикът му се плъзна дълбоко във вътрешността, когато тя го посрещна с отчаяние, което разби сърцето му.

Устните й засмукаха езика му и той вкуси освободилия се хормон, като изпълни устата й с него и й даде това, от което тя се нуждае. Киова заглуши писъците й, притисна я към гърдите си и направи всичко възможно да я утеши в момент, в който не искаше да направи друго, освен да убие тези, които й причиняваха страдание.

— Боже мой! — Гласът на доктор Грейс беше възторжен. — Боже мой! Доктор Мартин, погледни това. Виждаш ли промяната? Това е нов хормон. Господи, ще дешифрираме това!

На Киова не му пукаше какво правят. Аманда го целуваше, сякаш животът им зависеше от това, и въпреки че все още се свиваше и потръпваше от болка, поне агонизиращите викове бяха стихнали.

Аманда спеше. Най-сетне. Часове по-късно, Киова я отнесе в колибата, положи я внимателно в леглото, което бяха споделяли двамата, и я покри грижливо със завивката. Най-после бе успяла да избяга от болката по единствения начин, по който можеше. Беше припаднала.

Седнал до нея, Киова приглади косата й назад от лицето й, преди да се наведе и да целуне нежно устните й. Той не знаеше какво, по дяволите, се бе случило в онази лаборатория, но и двамата учени бяха започнали да изстрелват заповеди наляво и надясно, бърборейки за допълнително проби, кръв и нови хормони. На него не му пукаше. Просто искаше да я изкара оттам, далеч от болката, която тя умишлено си бе причинила.

— Добре съм. — Гласът й беше пресипнал, очите й се отвориха леко, миглите й пърхаха по бузите й.

— Да. Добре си — прошепна мъжът и ръката му погали косата й, докато гледаше тъжно надолу към нея.

Какво, по дяволите, щеше да прави без нея? Ако те бяха създали хормонален щит или дори лек за разгонването, как щеше да оцелее, като я загуби?

— Трябваше да го направя, Киова — каза Аманда тогава и очите й отразяваха собственото й вътрешно вълнение.

Той можеше да види битката, която се води вътре в нея, макар че нямаше представа каква бе тя.

Киова въздъхна дълбоко.

— Даш успя да открие докладите на Съвета за майка ми — каза той тихо, като се взираше надолу в нея, знаейки, че не може да я задържи завинаги. — Те не просто са я затворили и осеменили изкуствено. Когато е станало ясно, че не може да забременее, очевидно един от нейните пазачи я е изнасилил… и я е чифтосал. — Киова преглътна мъчително. — Никога не съм имал намерение да те принуждавам за това. Целунах те, защото щеше да изкрещиш. Продължих, защото не можех да спра. И бих го направил отново.

Слаба усмивка повдигна ъгълчетата на устата й.

— Без извинения, а? — попита тя.

— Без. — Той не вярваше в тях.

— Не бих пропуснала това за нищо на света, Киова — каза Аманда, клепачите й се сведоха сънливо. — Сега искам да се прибера вкъщи… — Краят на изречението прозвуча бавно и неясно, докато сънят я обземаше.

И заспа, след като разби душата му.

Киова се наведе, целуна меките й устни и въздъхна тежко.

— Обичам те, половинке — прошепна той. — Винаги ще те обичам.

След това се изправи и отиде до гардероба. Овулацията бе свършила, щеше да има облекчение за Аманда, поне за известно време. Достатъчно дълго, за да му прости, молеше се той, но се съмняваше в това.

Имаше малко неща за опаковане. Киова не притежаваше много. Пистолетите и ножовете му — инструментите на професията му. Малко дрехи за преобличане, якето му. Успя да опакова всичко в рамките на един час и сега стоеше на стъпалата на верандата и отново гледаше към Даш Синклер.

— Тя забременя ли? — попита той, гласът му бе овладян и спокоен.

— Няма зачеване — Даш скръсти ръце на гърдите си и погледна към чантата на Киова. — Допълнителният хормон изглежда, е нещо като щит — съобщи той. — Според предварителните тестове, може да се използва, за да смекчи ефектите от разгонването. Вероятно обаче ще минат години, преди да сме сигурни. Доктор Грейс не смята, че е успяла да вземе достатъчно, за да постигне някакъв значителен напредък.

Киова кимна мрачно.

— Кажи й, че ако има нужда от мен… когато и да било… аз ще дойда при нея.

— Защо просто не останеш, Киова? — попита го Даш тогава. — Тя е твоята половинка. Знаеш, че никога няма да бъдеш удовлетворен без нея. А и заплахата към Аманда може да не е преминала. Кръвните расисти някак си са успели да изнудят един от агентите на Тайните служби, които я пазят. Той е упоил останалите, така че никой да не може да й помогне.

— Не мога да я принуждавам. — Киова поклати глава. — Това не е нейната мечта, Даш. Моят живот не е онова, което тя иска. Няма да й отнема това. Но ще се уверя, че е защитена. Аз винаги ще я пазя.

Той вдигна чантата си и тръгна надолу по стълбите.

— Киова. Майка ти не се е омъжвала — каза Даш. — Окончателният доклад дойде миналата вечер. Дядо ти те е излъгал. Не е имало брак, не е имало друго семейство. От това, което са открили детективите, тя е прекарала тези години, търсейки теб и баща си. Не вярвам, че е се отказала доброволно от теб. Детективите казват, че за период от година и половина, Джоузеф Мълиган и дъщеря му са изчезнали. Когато жената се е появила отново, тя е търсела баща си. Мисля, че той те е отвлякъл, след като е научил какво се е случило.

— Това вече няма значение. — Киова сви рамене, стараейки се да запази изражението си празно, а болката — вътре в себе си. — Всичко приключи и те са мъртви, Даш. Всички. Кажи на Аманда сбогом вместо мен.

И си тръгна. Всяка стъпка беше тежка. Всяка крачка, която го отдалечаваше от колибата, беше още един нож в сърцето му. Той щеше да дойде при нея, но само тогава, когато й беше нужен. Нямаше да й налага насила нищо повече от това, което вече бе. Щеше да я остави да изживее мечтата си, а той щеше да мечтае за това, което би могло да бъде.