Аманда му хвърли недоверчив поглед.

— Мислиш, че това е само заради теб? Че не те искам? Че не бих те желала дори, ако не беше това разгонване? — Устните й се свиха, а очите й блестяха от непролетите сълзи. — Киова, искам да знам, че това, което чувствам, това, което виждам в теб, е повече от някакъв хормонален порив, преминал отвъд всички граници. И ако не мога да го получа за себе си, тогава нека го постигна поне за децата ми. Сега кажи на тези животни да се отместят. — Гласът й стана твърд.

Пръстът, който смушка гърдите му, го изненада и потуши гнева му за достатъчно време, за да отстъпи на веселието. Тя стоеше пред него като разярен женски койот, очите й блестяха, а зъбите й бяха оголени от гняв, докато този малък пръст бодеше гърдите му.

— Ами аз? Ами останалите жени, които търпят това? Ами ако нещо се случи с теб, идиот такъв? — Гласът й се извиси и Киова видя нещо, приличащо на страх в очите й. — Какво ще правя тогава, Киова? Колко болка ще понеса?

— Нищо няма да ми се случи. — Той не би го допуснал. Не и сега.

— Господи, толкова си арогантен. — Аманда вдигна ръце към главата си и я хвана, сякаш я боли. — Забрави. Просто забрави истинската причина. Чети по устните ми. Няма да се чукам с теб, докато не направя тези тестове.

— Ще убия копелето, което те нарани — извика Киова, връхлетян от яростта. — Чу ли ме, Аманда? Не ме интересува, било то мъж или жена, няма да бъда в състояние да контролирам яростта си.

Той почти бе опрял носа си в нейния и се бореше да сдържи ръцете си да не я разтърсят, за да я накара да разбере.

— Преодолей го! — озъби се тя. — Сега ги накарай да дойдат тук, а след това се махай. Върви да ловуваш. По дяволите, върви се напий, не ми пука. Но ако не са тук до петнадесет минути, тогава тези крастави вълци могат да ми разкъсат задника или да изчезнат, защото ще отида до онази лаборатория и сама ще направя проклетите тестове.

Мамка му. Проклятие. По дяволите. Пенисът му пулсираше като зъбобол, инстинктите му крещяха да я чука до забрава, но нещо друго го предупреди, че не той ще излезе победител в този спор. Беше това, което видя в очите й. Беше едно от нещата, което го бе привлякло към нея още в самото начало — тази искра на решителност и на сила.

Аманда бе избягала от него заради необходимостта му да я защитава. Сега тя стоеше насреща му, ръмжаща и готова да се изложи на яростта му, която нямаше представа до какво би довела, за да направи това, което смяташе за правилно. Да направи нещо, което би могло да й даде възможност да избяга от него, това търсеше тя. И Киова го знаеше.

Младият мъж се отдръпна бавно, потискайки болката вътре в себе си, и погледна надолу към вълците.

— Тръгвайте. — Кратката заповед ги освобождаваше от задължението им и ги изпращаше обратно при Даш, където й да се намираше той. След това се обърна към нея. — Лабораторията е в главната къща — каза тихо. — Не мога да дойда с теб, Аманда. Колкото и да не искаш да ми повярваш, щях да убия един от онези лекари, първия път, когато те чух да плачеш.

Той се обърна и тръгна към къщата. Яйцата и шунката бяха забравени на масата, когато той започна да обикаля спалнята. Вдишваше уханието й, усещаше присъствието й в живота си, и се страхуваше да не я изгуби. Застави се да чака.

* * *

Той не разбираше. Аманда изтри сълзите, които се стичаха по лицето й, докато крачеше надолу по чакълестия път. Беше толкова упорит, с толкова типично мъжко поведение, че тя не можеше да намери думи да го обясни.

Беше влюбена в него. Безмозъчна глупачка, такава беше, задето само за няколко дни сърцето й се бе отворило, а душата й жадуваше за него. И това не беше само възбуда, въпреки че тя бе достатъчно силна да докара дори една решителна жена до лудост. Не, беше по-дълбоко, прекалено дълбоко, за да може Аманда да пренебрегне последиците от това, пред което бяха изправени двамата.

Както бе казал Киова, ако светът разбереше за разгонването, за неконтролируемия глад, за нуждата, която прогаряше дори най-силните прегради, Породите никога нямаше да бъдат в безопасност. За да предпази живота си и този на човека, в когото бе влюбена, трябваше да се намерят отговори. И вече беше време да ги открие. Сега, когато възбудата гореше вътре в нея като жива факла и я оставяше трепереща, отмаляла от копнеж за неговото докосване.

Как бе намерила сили да го остави сам в колибата, Аманда не бе сигурна. По дяволите, тя не знаеше дори дали ще успее да стигне до главната къща в подножието хълма, толкова бяха слаби краката й. Всичко вътре в нея крещеше да се върне при Киова, да го докосне, да го поеме в себе си.

Дори не можеше да спре да плаче. Чувстваше се така, сякаш са изтръгнали душата й, задето се отдалечава от него по този начин. Задето го оставя сам, виждайки болката вътре в него, без да знае как да я облекчи. Да го накара да говори с нея беше все едно да вадиш нечий зъб. Не че говоренето беше толкова лесно, когато страстта разкъсваше слабините й като гладен звяр.

Скоро, обеща си тя, веднага след като приключат с тези тестове и възбудата намалее, ще поговорят. Ако това бе начинът на природата да събере една Порода с една-единствена жена, тогава Аманда трябваше да вярва, че природата я е чифтосала с мъж, който би я обичал със същата сила и отчаяние, каквито тя започваше да чувства към него.

— Аманда.

Тя спря, когато осъзна, че един малък, удобен автомобил е спрял до нея. Погледна нагоре и срещна загрижения поглед на Меринъс.

— Киова се обади до къщата долу. Искаш ли да те откарам?

— Той се е обадил? — Объркването я изпълни, но тя знаеше колко лесно става така, когато желанието достигне такава висока точка.

— Хайде, Аманда, качвай се. Ще те отведа обратно при Киова, ако искаш — гласът на Меринъс беше мрачен и тих.

Аманда се насили да се качи в автомобила.

— Не — Тя поклати глава, опитвайки се да мисли, за да довърши онова, което бе започнала. — Тестовете. Трябва да направим онези тестове.

— Сигурна ли си? Аманда, не се налага да го правиш.

Но трябваше. Това бе нейният живот. Може би животът на децата й. Трябваше да го направи.

— Да. Да, сигурна съм — прошепна младата жена, вдигайки очи отново към Меринъс. — Заради мен и заради Киова трябва да го направя.

Двадесет и трета глава

… — Пожелавам ти сънища, които да успокояват душата ти, сънища, които да нашепват тайни неизказани. Пожелавам ти сънища, които да те поддържат жив, сънища, така вълнуващи и светли, че да не можеш да ги пребориш. Пожелавам ти, детенце мое, сън, блестящ като изгрева и топъл като нежните му слънчеви лъчи. Но най-много от всичко, искам за теб множество спокойни дни.

— Заспивай сега, тук в мен, в този миг, преди нашата раздяла. И знай, че изпращам с теб духовете на орела, вълка и койота. Да те пазят от злини. Да те издигнат в прегръдките си. Защото, мое малко, скъпоценно дете, аз няма да ти донеса нищо друго, освен злина… — Гласът от минали сънища, глас на млада жена, дребна и тъжна, с тъмни очи, изпълнени със страдание.

— Те са те вкарали насила в нея… — Омразата на дядо му.

— Открихме докладите, Киова… — Думи на Даш, денят след пристигането на Киова в Имението на породите с Аманда. — Джина Мария Беър, дъщеря на Джоузеф Мълиган. Отвлечена, държана една седмица, изкуствено осеменена, преди да бъде изнасилена от охраната. Койотска порода. Тестът показва, че няма бременност при освобождаването, но по-късните бележки споменават подозрението, че може да е била, след като после са научили за по-дългия живот на койотските сперматозоиди. Подозират също така, че Койотът, който я е изнасилил, може да е предизвикал втора овулация, като се е чифтосал с нея. Той се е самоубил един месец след смъртта й.

— Те са я отворили и са те напъхали вътре в нея, а след това не им е пукало какво ще се случи с нея… — Гласът на дядо му бе жесток и изпълнен с омраза. — Тя страда до деня, в който умря, ти бездушно малко копеле…

— Сънувай ме, Киова… Спомняй си за мен… — Този мек глас беше ли на неговата майка? Той го бе преследвал в продължение на години, бе прониквал в сънищата му, когато животът беше най-мрачен. Когато едно дете се бореше да приеме срама и ужаса от това, което съществуването му бе донесло на неговата непозната майка.



Киова се загледа в Ловеца на сънища. Не бе в състояние да се раздели с него през годините. Когато се похабеше, внимателно го поправяше, поддържаше дървото намазано с масло и гъвкаво, и подменяше перата, когато остарееха и станеха крехки. Защо?

Образът на неговата майка-мечта, както някога мислеше за нея, премина през съзнанието му отново. Дали пазачът, който я бе изнасилил, бе узнал какво е направил? Дали майка му по някакъв начин бе вярвала, че детето й е в безопасност, скрито далеч от нея, в ръцете на дядото, за когото смяташе, че ще се грижи за него?

Киова въздъхна уморено и се измъкна от леглото, от спомените и от уханието на жената, която сега го измъчваше. Как би могъл да знае, че любовта може да причинява това? Че може да разкъса парче по парче душата и да разбие на малки частици едно сърце, което той бе пазил толкова години, че чак не искаше да ги брои.

„Проклятие на природата“, така Котките наричаха разгонването. Но беше ли проклятие? Или беше начинът на природата да гарантира живота, да свърже две души, с цел да се съберат? Едната половина на другата. Но кой беше той дори да си мисли за нещо толкова невероятно, като да е открил сродната душа за себе си?