— Та това е Добрата дама! — изписка радостно Фийби. — Помниш ли, че ти разправях за нея, Джилиън? Даваше ми подаръци, когато мама ме водеше при нея на гости в Лондон.

Данте погледна слисано Фийби, като се чудеше дали е чул правилно.

— Майка ти те е водила на гости на тази дама в Лондон? Сигурна ли си, че е тя?

— Да, мама постоянно й пишеше, а тази дама й отговаряше, за да я пита за мен. Беше страшно мила.

Внезапно Джилиън си спомни нещо; купчините писма, които бе видяла в един куфар, когато с Данте дойдоха за пръв път в таванската стая, за да търсят дървените войници. Дали бяха…

Тя ги намери и прочете първото.

— Виж, Данте! Това са писмата на Илайза до майка ти. Започват с раждането на Фийби и й разказват всичко за нея — за първите й крачки, за първите й думи, всичко. Майка ти ги е запазила. Очевидно ги е съхранила за теб.

Данте взе писмата и ги прочете.

— Майка ми е знаела за Фийби. Знаела е, но нищо не ми е казала. Защо не ми е казала, че имам дъщеря, дори и Илайза да не е искала?

Джилиън сложи ръка на рамото му, докато той прочете още няколко.

— Знаела е за Фийби дори още преди да замина за Франция!

— Най-вероятно не ти е казала, защото те е обичала и не е искала да се променяш. По същата причина и Илайза никога не ти е казала истината, Данте. Ако си знаел за Фийби по-рано, щял си да се опиташ да избавиш Фийби и майка й от лорд Оувъртън, макар и Илайза да е била омъжена. Това щеше да ти донесе само повече проблеми, а и нямаше да си щастлив с такъв живот. Илайза и майка ти са те познавали такъв, какъвто си, и са те обичали. Както и аз. Ако ти бяха казали за Фийби, ти щеше да се промениш, преди да си готов за това. Даже още по-лошо — можеше да започнеш някой ден да съжаляваш.

Данте погледна влюбено Джилиън:

— Това би означавало и още нещо.

— Какво е то, милорд?

Той я взе в прегръдките си и й каза, преди да я целуне:

— Това щеше да означава, скъпа моя, че никога нямаше да те намеря.