— Защо тръгнахте без мен? — намеси се Фийби.

— Защото — отговори Данте — първо трябваше да се уверим, че не ни преследват — Обърна се към Джилиън и се усмихна. — А и имахме да свършим една работа.

— Каква работа? — попита Адриан.

— Да се оженим.

Мара се засмя.

— Струва ми се, че надушвам някаква промяна във вас двамата. Чудесно, чудесно!

Адриан потупа Данте по гърба.

— Оставям те сам за съвсем, малко време и ти веднага успяваш да се забъркаш в някоя каша. — Намигна на Джилиън. — Поздравления и на двамата!

— Значи Джилиън няма да си отиде? — попита Фийби, слезе от стола си и застана до полите на Джилиън.

— Не — отвърна Данте. — Джилиън никога повече няма да ни напусне.


Джилиън отвори очи. В стаята беше тъмно и само лъч лунна светлина проникваше през гъстите клони на дървото отвън. Дишането на Данте бе равномерно. Ръката му беше небрежно преметната през талията й.

Не знаеше колко е часът, но реши, че или е твърде късно, или твърде рано. Едва тогава осъзна какво я е събудило. Беше гладна. Не бе яла много на обяд не защото печената патица с портокалови резенчета на госпожа Лийдс не й харесваше. Просто бе твърде заета да се погрижи Мара, Адриан и децата да получат добре проветрени стаи и да бъде приготвена стая за Ролф и Касия, които щяха да пристигнат по някое време утре. Лично избра цветята от градината, които да нареди във вазите, след това съгласува с госпожа Лийдс менюто и дори разведе Мара и децата из къщата, докато Данте и Адриан яздеха из имението.

И когато седнаха на вечеря, бе просто твърде уморена, за да яде. Сега, след като си беше отпочинала, направо умираше от глад.

Тя се измъкна от леглото и изпод ръката на Данте, като внимаваше да не го събуди. Имаше намерение просто да слезе до кухнята и да хапне нещо, което да й държи сито до сутринта.

Докато прекосяваше двора до външната сграда на кухнята, погледна към небето. Беше обсипано с безброй блещукащи звезди. Тук се чувстваше у дома си — толкова спокойна — и това ужасно й харесваше. Не искаше никога повече да напуска Уайлдууд. Запали свещ на голямата маса в центъра на стаята и започна да търси кухненските шкафове.

В едно панерче, покрито с кърпа, намери няколко кифлички, останали от вечеря. В килера имаше кутия с масло, а дървеното ведро до вратата бе пълно е ябълки. Отряза си парче ябълка, изяде го и наряза останалата. След това седна на масата и мълчаливо започна да яде среднощната си закуска.

Не го чу, че се приближава, докато той не застана зад нея.

— Данте, аз…

Думите й бяха прекъснати от ръка в ръкавица, която притисна здраво устата й. Тя си пое рязко дъх и особената лютива миризма на нейния похитител, която търсеше от толкова време, едва не я задуши.

— Не се движи и не издавай звук, иначе ще ми се наложи да те убия тук, на кухненската маса. Няма да бъде приятна гледка, Джилиън. Когато се събудят, слугите ще намерят кръвта ти по масата и пода. Доста гадно.

Сърцето на Джилиън биеше бясно. Сър Озуел беше дошъл за нея.

— Ясно ли ти е, Джилиън?

Тя кимна. Спомни си за ножа, с който бе рязала ябълката, и бавно плъзна ръка по масата, за да го достигне. Сър Озуел забеляза това, сграбчи ръката й и стисна пръстите й толкова яростно, че замалко да ги строши.

— Не беше много умно от твоя страна.

Той дръпна силно косата й с другата си ръка.

— Следващия път, когато се опиташ да извадиш нож срещу мен, ще го използвам, за да отрежа тези пръстчета. А сега ще те изведа оттук, Джилиън. Държа те здраво за косата, така че няма да можеш да избягаш, както предния път. Не беше много хубаво от твоя страна. Почти ми избяга, но направи грешката да се върнеш в Лондон. Нещата потръгнаха в правилна посока, но само докато оня проклет Морган се намеси.

Сър Озуел изви още по-силно косата й и дръпна главата й назад. Джилиън едва не подскочи от болка. Но когато видя лицето на похитителя си, наистина подскочи.

Отне й известно време да го разпознае без всичките ярки бои, пудра и други козметични мазила. Този човек не беше сър Озуел Джилхуули. Нейният похитител беше Гарик Фицуилям — мъжът, за когото баща й искаше да я омъжи.

— Изненадана ли си да ме видиш, Джилиън? Но да, всъщност ти смяташе, че човекът, който те е отвлякъл онази нощ, е сър Озуел, нали? Той може и да купи парфюма, но само защото аз го накарах. Нали разбираш, Ози прави всичко, което му наредя. Ако знаеше нещо за него, щеше да ти е ясно, че е твърде глупав дори да се качи на кон без чужда помощ. Но аз мога да се качвам на кон. Мога да се качвам и на други работи.

Той дръпна ръката си достатъчно, за да покрие устата й със своята. В същото време плъзна ръка под нощницата й и я стисна болезнено за гърдите. След това се отдръпна, но опъна още по-силно косата й.

— Ах, какви неща съм намислил за теб, мила Джилиън! Нима мислиш, че начинът, по който Морган те облада, е необичаен? Видях как блестяха очите ти. Бях там, в сенките на спалнята ви, и наблюдавах всичко. Чух те как ахна, когато той проникна в теб. Както виждаш — продължи той, като стисна още по-болезнено гърдите й, — болката може да носи огромно удоволствие. Ще те науча на болка, Джилиън, и на начините, по които можеш да я контролираш, за да ти носи истинска наслада. След време ще започнеш да ме умоляваш за това.

Джилиън изохка от болка.

— Моля те…

Гарик се усмихна доволно.

— Виждаш ли, вече ме молиш да продължавам.

Той я пусна и Джилиън трябваше да хване ръба на масата, докато отмине заслепяващата болка.

Гарик мина зад нея, покри устата й с ръка и я наведе в кръста така, че притисна лицето й в масата. Джилиън усети как ръцете му повдигат нощницата й.

— Имам намерение да те обладая тук и сега, точно както направи Морган, за да може той да подуши доказателството за това, когато дойде да те търси на сутринта. Миризмата наистина казва много неща, нали, Джилиън? Макар и да не разпознаваше лицето ми през всичката боя, познаваше парфюма ми. Аз, разбира се, трябваше да се въздържам от употребата му, докато съчинявах онези глупости и се обличах като женствено конте, и стоях настрана, докато Морган танцуваше с теб пред всички точно под носа ми. Искаше ми се да го убия там, но трябваше да премълча и да поиграя още малко ролята на Ганимед, за да не разбереш. Нямаше представа, че съм бил аз през цялото време, нали, Джилиън?

Джилиън се опита да поклати глава. Не можеше да направи нито едно движение, дори с ръце, защото бяха затиснати между тялото й и ръба на масата. Тя потрепера от отвращение, когато почувства ръката на Гарик да се плъзга по крака й. Той я сграбчи грубо за бедрото и отвори краката й по-широко.

Джилиън се помъчи да остане в съзнание въпреки страха, който заплашваше да я погълне. Тя преглътна жлъчта, която се надигна в гърлото й от отвратителната, задушаваща остра миризма на ръкавицата. Чуваше как Гарик разкопчава панталоните със свободната си ръка. Тя затвори очи и се замоли безгласно.

Моля те, господи, не му позволявай да направи това! Моля те, помогни ми!

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Далечен глас прекъсна сексуалната лудост на Гарик точно когато той успя да се освободи от панталоните си.

— Гарик, в къщата свети!

Гарик замръзна.

— По дяволите! — След това вдигна набързо панталоните си. — Изглежда, ще трябва да поотложим въвеждането ти в света на болката и удоволствието, Джилиън.

— Чуваш ли, Гарик? Мисля, че някой ще дойде!

— Да, идиот такъв! — изкрещя Гарик, изправи Джилиън за косата и я блъсна пред себе си. — Време е да тръгваме, мила моя.

Навън в сенките стоеше една фигура.

— Какво правеше там? Мислех си, че само ще вземеш момичето и ще тръгваме.

— Показвах на скъпата Джилиън какво може да очаква от живота отсега нататък. Джилиън, позволи ми да ти представя твоя похитител, сър Озуел Джилхуули.

Джилиън го погледна. Ядосваше се, че на очите й бяха изскочили сълзи заради болките в косата й. Не искаше никой от тях да види страха й.

— Съжалявам, че трябваше да стане така, госпожице — каза сър Озуел. — Не съм искал…

— Млъквай, глупако! — Гарик зашлеви Озуел през лицето с опакото на ръката си. — Джилиън ще си получи заслуженото. Тя се отнесе лошо с нас. Правеше се, че не ни вижда. Е, вече няма да може да ни пренебрегва. Всички трябва да се опознаем. Интимно. И това може да започне веднага щом се махнем оттук. Къде са конете?

Данте се събуди малко след зазоряване. Не се изненада особено, когато видя, че Джилиън вече е станала. Вероятно правеше последни приготовления за пристигането на Касия и Ролф.

Той наплиска лицето си с вода от легена и бързо се избръсна. После навлече чиста риза и панталони, като се чудеше дали Джилиън би го харесала с брада, обу ботушите си и слезе долу за закуска.

Очакваше го тълпа от гладни гости.

— Рени — каза Данте, докато се настаняваше на масата, — можеш да известиш лейди Морган, че сме се събрали и сме готови за закуска.

Рени кимна и наля на Данте чаша тъмно кафе, от което се вдигаше пара.

— И къде да намеря Нейно благородие, за да й предам това, милорд?

— Какво искаш да кажеш? — попита Данте и се запита каква ли шега е намислил икономът му. — Със сигурност си я виждал. Трябва да е станала преди зазоряване, а ти си буден от часове, нали, човече?

— Да, милорд, станах в обичайния час — четири и половина, но не съм виждал лейди Морган тази сутрин.

Данте погледна часовника на стената. Беше почти девет и половина. Пет часа и Рени да не я види? Къде ли беше Джилиън?

— Може да е в кухнята — намеси се Мара.

— Да, най-вероятно — каза Данте. — Би ли проверил, Рени? Икономът направи лек поклон и понечи да тръгне.

— Всъщност аз ще отида да я намеря, защото съм сигурен, че ще трябва да употребя сила, за да я накарам да престане да шета и да седне да се нахрани.