Гарик нямаше нужда да отговаря. Потвърждението на подозренията й беше изписано на лицето му.

— Това би било много добре, Джилиън, но за да се оженя за теб в Шотландия, ще трябва да стигнем някак дотам, а със сигурност няма да можем да го направим на гърба на тази безполезна кранта.

Джилиън усети вкуса на успеха, макар и доста измъчен.

— Ще вървя пеш, Гарик! Пощади животното, дай му възможност да се оправи и аз ще вървя пеш, без изобщо да се съпротивлявам.

Гарик отново се изсмя в очите й.

— Ще вървиш пеш? Я си погледни краката! Даже обувки нямаш.

— Не ме е грижа. Ще се справя, само не убивай коня! Гарик я гледа дълго, после свали шпагата. Гласът му се снижи с един тон и зазвуча почти съжалително:

— Защо не беше толкова сговорчива първия път, когато те отвлякох! Нищо такова нямаше да се случи. — Той поклати глава. — Тогава беше по нощница и боса, точно както сега. Каква ирония!

Гарик седна на голям плосък камък. Изглеждаше страшно уморен. Очите му бяха подпухнали, е тъмни кръгове. Джилиън го наблюдаваше как прокарва тъжно ръка през косата си; късо подстригана кестенява коса, тъй различна от огромната перука, с която го бе виждала преди.

Този Гарик, когото сега гледаше — без шнурчетата, панделките и пудрата — продължаваше да я учудва. Беше успял напълно да я заблуди с живописната си перука, ослепителния костюм и превзетия глас. Без тези добавки Гарик изглеждаше симпатичен. Джилиън се запита какво ли го е накарало да се превърне в човек, способен на отвличане и дори убийство.

Гарик ставаше все по-развълнуван и си говореше тихо сам, докато се опитваше да стигне до някакво решение за коня. Но имаше и нещо друго, което го тревожеше повече. Какво щеше да прави е Джилиън? Как бяха стигнали толкова далеч нещата? Отначало се бяха развивали като в игра, а сега бе изправен пред необходимостта да я убие. Дори и да го направеше, ами Морган, ами Клер? Рано или късно истината щеше да излезе наяве. Той се облегна на дръжката на шпагата си, като балансираше е острието върху камъка. Втренчи се в земята, докато се бореше със собствените си мисли.

Джилиън погледна сър Озуел, който седеше по турски върху една туфа трева. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще заспи. Дори и сега главата му започваше да клюма. Може би…

Тя се приближи бавно до Гарик и приседна колебливо до него на ръба на камъка. Отначало не каза нищо, просто седеше там и се опитваше да му покаже, че не иска да му стори нищо лошо.

— Защо направи това, Гарик? — попита го тихо и се опита да не реагира рязко, когато той вдигна глава.

Гарик се усмихна тъжно и саркастично, което още повече изостри чертите му.

— Искаш да кажеш, че още не си се сетила, Джилиън? Аз пък те смятах за по-съобразителна.

Той я погледна втренчено. Джилиън не отвърна нищо.

— Всъщност не си възстановила паметта си, нали? — Гарик се изсмя горчиво. — А Клер беше напълно сигурна в това.

— Какво общо има Клер?

Гарик понечи да отрече, но сви рамене и се обърна към нея, като остави шпагата на скалата зад себе си. След това сви едното си коляно и облегна брадичка на него. Този жест, тъй детски, го караше да изглежда далеч не толкова страшен.

— Клер първа намисли да бъдеш отвлечена.

— Защо ще иска да направи нещо такова, все пак съм от нейното семейство?

Гарик се изсмя невесело.

— Семейството, Джилиън, не означава нищо за Клер. Според мен това е едното от общите неща помежду ни. Другото е страхотната ни амбиция. Клер се омъжи за брат ти само заради парите и социалното положение, които вярваше, че ще й даде. Беше много недоволна, когато научи, че е ужасно стиснат и за двете. Не започна да парадира с нея из двореца, както се бе надявала. Не й позволи да забавлява доброто общество с разкошни тържества, които щяха да я издигнат много бързо по обществената стълбица. Отказваше да живее отделно от семейството си, а тя искаше да има свой собствен дом. Реджиналд дори постави прахосницата Клер на издръжка, която не би могла да нахрани и катерица.

— Нима Реджиналд е бил жесток съпруг?

Гарик сви рамене.

— Не, нали разбираш, всъщност не мога да го обвинявам, защото той просто е мъж, който отказва да бъде управляван от жена си. За нещастие обаче не познава добре Клер. Всичко опира до контрола, а тя просто побеснява, когато някой мъж й държи юздите. Затова реши, че единственият начин да оправи тъжното си положение е да отстрани Реджиналд от живота си. Първият й опит беше преди пет години, когато се опита да го замеси в дуел. Смяташе, че Реджиналд ще бъде убит и тя ще стане щастлива вдовица с тлъста кесия.

Джилиън вече знаеше отговора на първия си въпрос, но попита, за да държи Гарик колкото се може по-далеч от действителността в момента:

— И Реджиналд е спечелил дуела?

Гарик поклати глава.

— Нямаше дуел и Клер остана със съпруга си и с кашата, която беше забъркала. Следващите няколко години се държа добре, най-вероятно с цел никой да не я заподозре, когато се опита да се избави от Реджиналд за втори път. И наистина никой не я заподозря. Тя се снабди с отрова от моя парфюмерист и започна да я дава на Реджиналд на малки дози, за да изглежда, че се е разболял от неизвестна болест. И тъкмо да го умори, ти откри малката й тайна в чекмеджето на нощната й масичка.

— Шишето — рече Джилиън. — Тя ми каза, че вътре имало парфюм.

Гарик изглеждаше изненадан:

— Значи си спомняш?

— Едва когато я видях в чекмеджето й.

— Първия път, когато толкова невинно си разпитала Клер за шишето, тя започна да се страхува, че отново може да се провали в опитите си да се отърве от Реджиналд, само че този път нямаше да й се размине толкова лесно. Ти може и да подозираше, че става нещо, но още не го бе разкрила напълно. Клер трябваше да направи нещо. Знаеше, че не може да отрови и теб; би изглеждало твърде подозрително. Трябваше да те няма; не завинаги, а достатъчно дълго, за да довърши Реджиналд и да заличи всякакви следи. Затова състави план. Убеди ме да те отвлека, за да може да довърши започнатото, като даде на Реджиналд последната, фатална доза. Аз трябваше да те държа далеч достатъчно време, за да може Реджиналд да умре и да бъде погребан дълго преди да си се върнала.

Джилиън поклати глава.

— А ти защо се съгласи?

— С Клер бяхме любовници. А и ти веднъж ме беше отблъснала. Това никак не ми хареса.

— Семейството ми щеше да разбере, че съм отвлечена. Не помислихте ли, че може да тръгнат да ме търсят?

— Не и ако им хрумнеше мисълта, че може да си избягала с някого. Всъщност това щеше да бъде потвърдено от дневника ти, в който щеше да пише, че си се влюбила в мен и си ми пристанала, тъй като си знаела, че баща ти никога няма да се съгласи да те даде на мен.

— И твоята награда за всичко това щеше да бъде зестрата ми. — Джилиън вече започваше да сглобява частите на мозайката. — Ето защо Клер е взела дневника ми. Не защото е искала да не прочета нещо. Искала е семейството ми да повярва, че съм избягала, за да се омъжа за теб, и да не ме търсят.

— След като научи, че си избягала от мен, не даде на баща ти дневника, в който пишеше, че си пристанала, но му пусна тази муха в главата, за да може той да забави известяването на властите. Когато ти се върна с Морган, тя накара баща ти да повярва, че Морган те е отвлякъл, а ти не можеше да си спомниш нищо. Това се вписваше твърде добре в плановете й. — Гарик я погледна. — За нещастие нещата излязоха извън контрол и сега нямам друг избор. Дори и да се оженим, Джилиън, Клер все ще намери някакъв начин да ме направи свое жертвено агне, когато всъщност тя е оста, покрай която се върти всичко. Да, нямам друг избор, освен да…

— Ами ако се върнем в Лондон заедно?

Джилиън знаеше, че ако остави Гарик да довърши думите си, нямаше да има възможност да направи нищо повече. Той щеше да я убие. Освен ако не го убедеше да опитат с друг план; план, който поне щеше да й осигури още малко време.

Гарик я погледна учудено:

— Какво искаш да кажеш с това „да се върнем заедно“?

— Можем да отидем при маркиза и да му кажем истината, цялата истина. Ще му кажем, че Клер е тровила Реджиналд и аз ще го уверя, че сега съжаляваш за ролята, която несъзнателно си изиграл.

Гарик я наблюдаваше внимателно. Слушаше я така, сякаш можеше да помисли над предложението й. Тя продължи:

— Ще му кажем всичко — как е откраднала дневника ми и как се е опитала да изкара, че Данте ме е отвлякъл, когато всъщност…

— Морган! — Гарик се изправи и на лицето му се изписа яростно презрение. — Само това те интересува, нали? Хич не ти пука какво ще стане с мен, просто искаш да се увериш, че твоят любовник ще остане чист. — Вдигна шпагата и я размаха безмилостно. — Бях идиот! Как можах изобщо да си помисля, че те е грижа за мен, когато всъщност си мислила само за Морган?

— Не, Гарик, послушай ме!

Гарик се хвърли към нея с шпагата.

— Писна ми вече да те слушам! — Вдигна оръжието си. — Ти трябваше да ме слушаш, но вместо мен избра Морган, Разгулния граф! И къде е сега твоят скъпоценен Данте?

— Обърни се, Фицуилям — долетя глас зад него, — и ще видиш сам.

Данте стоеше на скалистата издатина с извадена шпага. Острието й проблясваше на слънцето, Което се спускаше над планините зад него. Изглеждаше величествен. Джилиън искаше да изтича към него, но се въздържа. Гарик все още държеше шпагата си в опасна близост до нея.

— Всъщност не искаш да убиеш Джилиън — каза Данте и пристъпи напред. — Искаш мен. Ето твоята възможност. Хайде да видим дали ще можеш да свършиш тази работа по-успешно от отвличането на Джилиън.

Гарик се спусна към него с животински рев. Данте отби острието. Гарик отново атакува и двамата продължиха да си нанасят удари и да парират, а остриетата им проблясваха бързо като светкавици. Джилиън не можеше да направи нищо друго, освен да ги наблюдава. Започнаха да обикалят в кръг. Данте не сваляше очи от Гарик. Докато го гледаше със смъртоносно спокойствие, отби следващия удар и поряза ръката му.