Гарик погледна към раната. В очите му се появи дива ярост. Той отново се хвърли към Данте и продължи да го прави неотклонно след всяко париране. Отново се разделиха. Данте просто стоеше и чакаше противникът му да атакува. Изглеждаше така, сякаш знае всяко негово движение предварително. Всяка неуспешна атака още повече настървяваше Гарик.

Гарик се отдръпна и Данте направи първата си атака, като отново рани противника си, макар и леко. Гарик изкрещя — повече от яд, отколкото от болка, наведе се напред и се спусна към Данте с насочена към гърдите му шпага.

Данте се наведе, финтира с тяло и поряза бузата на Гарик. Разделиха се и той зачака следващата атака. Точно тогава Джилиън видя Озуел, който се приближаваше отзад с високо вдигнати ръце, в които държеше камък.

— Зад теб, Данте!

Обърна се точно навреме, за да избегне камъка. Той щеше да го удари в главата и да го повали. Гарик се възползва от разсейването и се спусна към гърба му.

— Не!

Джилиън видя, че Гарик се готви да забие шпагата си в гърба на Данте, изтича към него и сграбчи ръката му. Не знаеше какво трябва да направи; просто искаше да му попречи. Гарик изръмжа и я стисна за ръката.

— Ще ти прережа гърлото за това — каза той и я метна настрана.

Джилиън падна и удари главата си в голямата скала зад нея. Сякаш в мъгла видя как шпагата на Данте потъва в гърдите на Гарик. След това той се свлече на земята, а тя бе погълната от тъмнина.


— Тя се свестява, Данте.

Джилиън отвори очи и примигна няколко пъти. Лежеше на леглото си в Уайлдууд. Беше нощ и стаята бе осветена от свещи и лунна светлина. Видя, че Мара стои над нея с нежна усмивка на разтревоженото си лице. Тя протегна ръка и сложи на челото на Джилиън студена кърпа, която миришеше на билки.

— Здравата ни изплаши, Джилиън.

— Какво стана? — попита тихо Джилиън. — Къде е Данте?

— Добре е. Тук е и очаква да те види. Казах му, че ще остана, за да видя дали моите билки ще свършат работа, но той отказа да излезе, докато не се свестиш.

Данте пристъпи напред. Златистокафявите му очи бяха пълни със загриженост.

— Здравей, скъпа!

Джилиън се усмихна.

— Толкова се радвам, че си жив и здрав.

— Бих могъл да кажа същото за теб. Онази скала, върху която се строполи, изглеждаше доста гадна. За щастие раната на главата ти не е сериозна. Имаш цицина, но кожата не е разкъсана. Как се чувстваш?

— Добре, щом вече си тук. — Тя затвори очи и почувства ръката му на бузата си. След това отново го погледна: — А Гарик?

— Вече не представлява заплаха за теб, Джилиън. А приятелят му, сър Озуел, е в ръцете на властите. Те ще се погрижат за него. Но всъщност не го смятам за опасен, тъй като няма достатъчно ум да направи каквото и да било, ако някой друг не му каже. Вече няма от какво да се боиш.

Джилиън затвори очи. Опасността най-сетне бе отминала. Загадката бе решена. Сега нищо не можеше да застане между тях.

Неочаквано вратата се отвори с трясък. Показаха се бащата на Джилиън и Реджиналд.

— Махни се от дъщеря ми! — изсъска маркизът и отиде с бърза крачка до леглото. — Ти я отвлече не веднъж, а два пъти. Ще се погрижа да те обесят за това, Морган!

— Не!

Джилиън се изправи на леглото и всички погледи се насочиха към нея.

— Не, татко, грешиш. Първия път Данте не ме е отвлякъл. Колкото до втория, аз тръгнах по собствено желание. Той просто се опитваше да ме спаси от истинския престъпник.

Маркизът я погледна учудено:

— Кой е той?

— Гарик Фицуилям. Само че Гарик ни последва дотук и се опита да ме убие, за да не мога да кажа на Реджиналд истината за Клер. Трябва да благодариш на Данте, а не да го ругаеш. Той спаси живота ми.

Реджиналд пристъпи напред.

— Какво искаш да кажеш, Джилиън? Каква истина за Клер?

— Клер те е тровила, Реджи. Затова се чувстваше толкова зле през последните месеци. Тя държи отровата в нощната си масичка, в тайно отделение зад чекмеджето. Ето защо е накарала Гарик да ме отвлече, за да може да довърши започнатото, преди да се сетя какво е намислила.

Лицето на Реджиналд придоби странен оттенък на бяло. Напълно слисан, той се строполи на стола зад себе си.

— Откъде разбра?

— Започнах да подозирам, че нещо не е наред, когато за пръв път намерих шишето с отровата в стаята й, макар тя да ми каза, че е парфюм. Това стана, преди да бъда отвлечена. Спомням си, че ми се стори странно, дето Клер се държа толкова спокойно с мен тогава. Дори не ми се разсърди. Това не беше в нейния стил. Тя винаги си е търсила причини да се кара с мен.

Реджиналд я погледна.

— Откъде си спомняш, че винаги си е търсила поводи да се кара е теб? — Той млъкна и се втренчи озадачено в нея. — Паметта ти! Джилиън, паметта ти се е върнала!

Джилиън помисли малко. Инцидентът с Клер беше кристално ясен в съзнанието й. Тя се усмихна.

— Прав си, Реджи. Дори си спомням, че рожденият ти ден е на втори юни и че някога криеше граха от вечерята в джоба на сакото си, за да не го ядеш.

Реджи се засмя. Беше й хубаво да го види отново усмихнат. Изглеждаше по-млад, по-здрав. Но тази усмивка изчезна толкова бързо, колкото беше дошла.

— Трябваше да се сетя какво е намислила Клер. Знаех, че ме мрази, но никога не съм предполагал, че ще поиска да ме убие.

— По тази причина те е лъгала и за Данте всичките тези години — продължи Джилиън. — Искала е да го предизвикаш на дуел е надеждата Данте да те убие. Само че не е предвидила, че той изобщо ще откаже да се срещне с теб и ще развали всичките й планове.

Реджиналд се втренчи в пода, като се опитваше да схване мисълта, че собствената му съпруга се е опитала да го убие не веднъж, а два пъти.

— Нищо чудно, че толкова упорито се опитваше да ме накара да повярвам, че си пристанала на някого — каза маркизът. — Бях глупак, че изобщо я слушах. Ще се оправим с Клер, когато се върнем в града, Реджиналд. Съвсем скоро тя завинаги ще изчезне от живота ни. — След това се обърна към Данте: — Изглежда, дължим ти благодарност, Морган, задето спаси живота на нашата Джилиън не веднъж, а два пъти. Също така бих искал да ти се извиня за отношението си към теб. — Обърна се към Реджиналд: — Кажи на кочияша, че се връщаме в Лондон веднага щом свалим Джилиън долу.

Данте не се помръдна от мястото си до леглото.

— Страхувам се, че не мога да позволя това, лорд Адамли. Джилиън ще остане тук, в Уайлдууд.

Маркизът почервеня:

— Това надминава всички граници! Независимо от случилото се, все още нямаш право да решаваш къде ще отиде дъщеря ми.

Данте го погледна кротко:

— Като неин съпруг и тъй като зная, че тя иска да остане с мен в Уайлдууд, имам пълното право, милорд.

ЕПИЛОГ

— Ето ги!

Данте дръпна малката дръжка на куфарчето, пъхнато в тясното пространство под покрива на таванската стая. Постави го на земята, отвори капака и извади отвътре малките дървени войници.

— Кавалеристи, точно както ти казах, Фийби. Виж, дори имат шпаги.

— Като теб, когато си се бил с онзи лош човек? — попита Фийби и очите й светнаха, докато оглеждаше всеки от тях. — Джилиън ми каза, че си бил много смел.

Данте и Джилиън седнаха един до друг на пода, като наблюдаваха как Фийби нарежда войниците пред себе си. Джилиън се усмихна и сложи доволно ръка на рамото на съпруга си.

Баща й и Реджиналд бяха останали да преспят и тръгнаха следващата сутрин към Лондон. Маркизът изслуша обясненията на Джилиън как Гарик се е замесил в плановете на снаха му и как по-късно е казал на Джилиън всичко, което тя е смятала да стори на Реджиналд. Когато свърши разказа си, баща й погледна Данте с искрено съжаление в очите.

— Никога не съм и предполагал, че ще изрека тези думи, но дъщеря ми си е намерила достоен мъж — рече той малко преди да замине. — Тя е изключителна жена. Надявам се един ден, когато дъщеря ти порасне, да разбереш защо съм правил всичко това.

Данте просто кимна и пое протегнатата ръка на маркиза.

Сега Джилиън го погледна. Това бе мъжът, когото обичаше повече от живота си. Знаеше, че съдбата им е отредила да прекарат заедно дните си. После погледна Фийби, която имаше същите две трапчинки като на баща си. Въпреки че не беше нейна кръвна дъщеря, чувстваше я много близка; чувство, което се усилваше с всеки изминал ден. Като съпруга на Данте и втора майка на Фийби Джилиън се чувстваше напълно щастлива.

— Тя е изключително дете — каза тя, докато Фийби се занимаваше е войниците.

— Вярно е — отвърна Данте. — Как ми се иска майка ми да я познаваше!

Фийби ги погледна и се усмихна широко. Беше заобиколена от всички страни от войници.

— Вижте, вече са готови за битка. Само ми се иска и госпожа Филиуикит да беше с тях — Намръщи се. — Забравих я в Лондон.

— Тогава просто ще трябва да отидем да я вземем — каза Джилиън.

— Да, но сега ми липсва!

Данте присви очи:

— Знаеш ли… — Изправи се и отиде до малък шкаф. — Майка ми имаше кукла, която би могла да свърши работа, докато госпожа Филиуикит е на гости при нашите приятели в Лондон. — Той отвори двете врати на шкафа. — Да, ето я, точно както си мислех.

Фийби стана и отиде бързо до него. Данте се обърна и й подаде малка кукла с великолепна бална рокля от розова коприна, която проблясваше на слабата светлина.

— Тази кукла е принадлежала на майка ми, когато е била малко момиченце. Запазила я е за сестра ми, но мисля, че много би се радвала, ако я дам на теб.

Фийби взе куклата.

— Колко е красива! Вижте, дори обувките й са в тон с роклята. Как е името й?

Данте се усмихна.

— Можеш да я наричаш Хелена. Така се казваше майка ми.

— Хелена — кимна Фийби и притисна куклата до гърдите си. — Майка ти приличаше ли си с куклата? Мама казваше, че моята кукла прилича на мен.

— Мисля, че майка ми наподобяваше малко тази кукла. Имаше същата черна коса, а очите й бяха сини като твоите. — Обърна се и огледа таванското помещение. — Мисля, че тук някъде имаше неин портрет. — Той потърси няколко минути, докато най-сетне го откри, прибран заедно с няколко други под тънка кърпа. След това го вдигна и го избърса от праха. — Това е майка ми, Фийби. Твоята баба.