— Как е майка ти, Сиг? — попита Пол. — Искам да й кажа нещо.

— О, много е добре — отговори Сиг весело. Може би, помисли си, в края на краищата ще се ожени за мама. — Всъщност, тя е тук. Омръзна й в хотела. Сега си почива.

Опита се да си представи как изглежда майка й, без трите часа подготовка с Брус и реши, че е по-добре да не ги среща с Пол. Поне не веднага. Щеше да му покаже стаята за гости по-късно — при друго посещение. Трябваше да направи така, че да има друго посещение. Не беше ли това нещо повече от съвпадение? Някакъв подарък за празника? Погледна към Пол. Той бе доста по-хубав от Монти и Сиг знаеше, че не е мошеник… Колко милиона бе казала Шарън, че притежава? Може би, в края на краищата, нямаше да се наложи сестра й да продължава търсенето. Може би човекът, който им трябваше, вече бе тук?

— А какво искаш да кажеш на майка ми? — попита Сиг.

— Поинтересувах се за Монти Дънлийд. Нали ти казах, че мога да го проуча? Не обичам да говоря лоши неща за хората, но е възможно той да не е това, за което се представя. — Направи пауза. — Казвам го, за да предпазя теб и майка ти. Както предпазвам Уенди.

— Много мило от твоя страна. Оценявам го — отвърна Сиг. Едва ли би могъл да избере по-подходящ момент. Не знаеше и половината история.

— Не искам майка ти да пострада.

Сиг му се усмихна.

— Ела в гостната — каза му тя.

Деветнайсет

— „Залата на дъгата“? По Коледа? Тълпата ще е ужасна. Никой не ходи там — каза Сигорни на майка си.

— Как може да има тълпа, след като никой не ходи? — попита Филис.

— Никой, който е някой — обясни Сиг.

— Е, ние ще отидем. Ще вечеряме. Четиримата — обърна се Филис към дъщеря си. Сиг сви рамене. — Слушай, не си длъжна да ходиш, ако не искаш — продължи майка й. — Аз самата не искам да ходя.

Сиг присви очи.

— Не. Ти ще отидеш. Ще отидеш и ще ти хареса. След като можа да харесаш Монти, ще заобичаш Пол Кушинг.

— Няма. Не е моя тип. Той е по-…

— По- какво? По-изискан? По-богат? По-искрен? Със сигурност е по-привлекателен. Той е много, много привлекателен.

— Така ли мислиш? — попита Филис и присви очи. — А ти какво ще кажеш, Силвия?

Силвия, седнала както винаги на креслото, сви рамене.

— Предпочитам Монти — каза тя замечтано. — Но може би е така, защото той игра канаста с мен.

Сиг поклати глава. Беше заобиколена от сенилна деменция. Е, предполагаше, че нещата биха могли да са още по-лоши. Силвия Кац би могла да й е майка.

Сега-засега Сиг — големият брокер от Уолстрийт — не бе успяла да убеди Силвия Кац да вложи парите си в банка, да не говорим за купуване и на най-сигурните акции и облигации. Госпожа Кац — просто и ясно — не желаеше и да чуе подобно нещо. Сиг се бе отказала да й обяснява какво е лихва и какво е интерес. Госпожа Кац не се интересуваше от такива неща.

— Знам какво е интерес — бе казала тя. — Когато имаш пари, всички се интересуват от теб.

Единственото, което искаше Силвия Кац, бе да държи парите си в ръце и никога нямаше да ги похарчи, дори и за да запази честта си на канаста с разсъбличане.

— Не се ядосвай, Сюзън — каза госпожа Кац сега. — Господин Кушинг е много мил, но аз съм като майка ти. Освен за секса. Предпочитам Монти.

— Монти Дънлийд е мошеник — напомни Сиг напълно изтощена.

— Играеше канаста добре — отвърна госпожа Кац с носталгия, после се окопити и погледна Сиг в очите. — Не се опита да направи каквото и да било. Поне не с мен — увери я. — Беше приятелска игра.

Сиг погледна отчаяно тавана. Боклуците от стаята им бяха изпълзели във всекидневната и сега заплашваха да залеят даже антрето. Безформената жилетка на госпожа Кац висеше на дръжката на вратата. Нечии очила, чиято дръжка бе закрепена на мястото си с изкривена карфица, се търкаляха на табуретката, ментовите бонбони, които госпожа Кац смучеше непрекъснато, бяха на масичката пред канапето. На другата масичка имаше не по-малка колекция — бонбоните на Филис, рекламирани като „Любопитно силен ментов вкус“, бяха разпилени по плота около кутийката. Имаше и купчина монети по четвърт долар, които госпожа Кац събираше, макар че уличните телефони вече не работеха с тях; някакви рекламни купони, изрязани от вестник или списание, остатък от молив, полурешена кръстословица, още два чифта очила — с ластик за закрепване на врата и без.

Сиг си помисли, че би могла да полудее, но с малко късмет Пол Кушинг щеше да измъкне мама от ръцете й, а госпожа Кац щеше да бъде отбита и да се настани в свой собствен дом или поне да отиде при Филис.

Струваше й се — Бог знае защо — че Пол Кушинг прави всичко възможно, за да ухажва майка й. Предишния ден бе поканил Филис и госпожа Кац на вечеря, след това бе завел Сиг, Уенди и Филис на коледно кино в Радио Сити. Сиг се бе обадила в службата, че е болна — и без това в дните преди празника нямаше да се случи нищо.

Разбира се, Филис за малко щеше да провали всичко, защото не престана да говори по време на цялата прожекция, но забележките й се оказаха по-забавни от филма. Изглежда и самият Пол Кушинг не се безпокоеше от подобни неща, защото ги бе поканил в „Залата на дъгата“. Поне така твърдеше госпожа Кац, която бе вдигнала телефона. Сиг не смяташе, че Пол Кушинг е от хората, които биха отишли на такова място. Беше доста по-изискан и изтънчен. Така или иначе, тя се бе обадила на брат си, за да подготви майка им и сега бяха готови да тръгват.

— Пол е много мил — каза Сиг на майка си, за да проучи почвата.

— Много — съгласи се Филис. — Но не ме харесва.

— Разбира се, че те харесва. Много, при това.

— Не по този начин — отбеляза Филис и огледа дъщеря си от главата до петите. — Много добре — кимна одобрително, — но трябва да носиш по-къса пола.

Брус стоеше над главата на Филис и прикрепваше последните кичури от прическата й с някакъв спрей, който би могъл да залепи жаба за стоманен стълб.

— Готово — обяви той и подръпна един кичур. — Това беше последно.

— Филип трябва да дойде всеки момент — каза Сиг и се погледна в огледалото. Беше се унизила още веднъж, но нямаше как. — След днес вече няма да го виждам — добави гласно.

— Слава богу. Имаме напредък — отбеляза Филис. — Време е да прогледнеш и да започнеш да излизаш с някой истински мъж, а не с този корпоративен клоун, който се страхува да се обвърже или да има деца.

— Майко, повечето мъже не ме искат. Смятат, че е твърде трудно да се справят с мен.

Филис се усмихна с носталгия.

— И баща ти ми казваше същото. — Сведе поглед и сниши глас. — Каза го и Монти.



„Залата на дъгата“ бе претъпкана, но когато слязоха от частния асансьор, ги посрещна внушителният оберкелнер и ги заведе на съвсем приемлива маса до самия дансинг. Пол Кушинг явно имаше влияние. Бяха пристигнали точно навреме, защото едва заели местата си, светлините угаснаха, малкият оркестър изсвири туш и тогава, една по една, в горния край на извитата стълба се появиха танцьорките. Затанцуваха изящно и симетрично надолу по стъпалата, докато стигнаха до дансинга — удивително красиви, почти съвършени — и заиграха на бързи обороти. Залата бе захласната не само от стъпките на танца им, но и от механичното съвършенство, с което го изпълняваха.

Сиг обаче бе отегчена. Погледна пред себе си. Филип гледаше — също блажено и несъмнено добронамерено — но очите на Пол блестяха и той водеше аплодисментите. Той, макар и толкова стар, сякаш винаги откриваше нови удоволствия в живота. Когато се наведе към майка й, за да й каже нещо, което Сиг не можеше да чуе, й се прииска да разбере какво е то.

След изпълнението и след като аплодисментите утихнаха, оркестърът засвири „Нощ и ден“. Филип я покани на танц и на Сиг й стана приятно, поне докато стигнаха до дансинга. Сиг умееше да танцува, но не и с Филип. Той я караше да се чувства тромава. Не можеше да води и тя го настъпваше. Всеки път, когато това станеше, той й се извиняваше. Несъмнено Филип беше най-слабият танцьор в Северните щати. А може би и в Южните. Сиг се почувства благодарна, когато най-накрая Пол потупа Филип по рамото и го смени.

— Слава богу — въздъхна тя. Филип я отстъпи с едва доловима обида в очите.

— Стори ми се, че имаш нужда от спасение — каза Пол, — но не бях сигурен. — И взе положението в свои ръце. Отстъпи леко назад и я огледа. — Хубава рокля. Много празнична. Червеното ти отива. — Сиг се изчерви. — Харесаха ли ти цветята? — попита я.

— Бяха прекрасни — отвърна тя топло. Тогава Пол я притегли към себе си. Ръката му бе на кръста й и леко я насочваше. Усещането бе чудесно. — Майка ми беше трогната — добави Сиг.

Беше удивително лесно да следва стъпките му, да предугажда движенията му, да се отпусне. При първия им танц, на бала, не го бе направила. По-младите мъже не умееха да танцуват, а за Пол това беше нещо като задължителен спорт. Мелодията завърши, продължиха да танцуват и на следващата. Сигорни се отпусна окончателно. След това си спомни майка си и истинската цел на упражнението.

Странно е, каза си. Чувствам се по-добре с Пол, отколкото с този, с когото съм излязла. Все пак тя бе с Филип само формално, ако изобщо беше с него.

— Трябва да се връщаме на масата — каза тя неохотно, когато оркестърът засвири следващата мелодия. — Беше чудесно.