Оливия Голдсмит - Да омъжим мама

— Опции и дивиденти — поправи я Сиг.

Сега пък какво се готвеше? Нима и Кринц замисляше някаква измама? Не. Той беше почтен, световноизвестен архитект. Така или иначе, ако някой трябваше да инвестира парите на госпожа Кац, Сиг щеше да се удави в кисело мляко, но да не допусне някой друг да се заеме със задачата. Тъкмо се канеше да проучи въпроса по-добре, когато на вратата се позвъни. Провери грима си в огледалото в антрето и се забави само за миг, колкото да освежи устните си с червилото, което държеше в едно чекмедже там.

Отвори. Беше Пол Кушинг. По раменете на синьото му кашмирено палто, като допълнение към побелялата коса по слепоочията, имаше снежинки. Въпреки възрастта си, той все още беше много хубав мъж. Погледна я и отбеляза:

— О, черното също ти отива много. — Сякаш си спомняше комплимента от онази вечер в „Залата на дъгата“. Помогна му да си съблече палтото и в този момент я обзе почти непреодолимо желание да махне снега от косата му. Вдигна ръка, за да го направи, но я отдръпна навреме. Какво правя!?

— Лепкав ли е снегът? — успя да попита.

Той се обърна към нея и й се усмихна, кимна и погледна надолу, към краката й.

— Може би ти трябват по-практични ботуши от тези. — Усмихна й се малко на една страна, както правеше, когато искаше да подразни някого. — Макар че ти стоят много добре и би било жалко да ги махнеш.

Сиг погледна надолу и усети, че наистина се изчервява. Може би майка й пък беше права — може би наистина имаше нужда от баща, дори и на тази възраст, който да я забелязва и да я одобрява. Комплиментът на Пол я накара да се почувства като засрамено момиче, което кърши пръсти зад гърба си. Застави се спокойно да закачи палтото му на закачалката. След това забеляза, че носи неголям, светлосин плик — любимият й цвят, цветът на тавана в кухнята й, цветът на „Тифани“. Сърцето й затуптя по-бързо. Нима беше донесъл пръстен за мама? Готов ли бе да й направи предложение? Странно, но облекчението й бе примесено с още нещо. Какво беше то? Съжаление? Разочарование? Завист?

Боже, май наистина полудяваше. Сигурно заради празниците. Блудкавата музика, филмите на Капра по телевизията… Радваше се, че няма да се вижда с Филип, но трябваше да започне да се среща с някого, преди комплексът й на Електра да я овладее изцяло. Ако имаше как, би започнала отново сеансите с доктор Лефер — стария й психоаналитик.

— Майка ми не е съвсем готова — каза тя. — Ела във всекидневната.

Пол се усмихна.

— Тук ли е дуенята?

— Госпожа Кац ли? — Сиг също се усмихна. — Боя се, че да.

Влязоха във всекидневната и Пол, за нейно разочарование, не седна на канапето, а на едно от креслата. Сиг се канеше да седне на канапето, когато на вратата се позвъни.

Този път бяха Брус и Тод, придружени от Бърнард Кринц.

— Весели празници — поздрави Брус. Тримата бяха покрити със сняг — времето се вкисваше. Както и Тод. Изглеждаше съвършено съсипан. Какво ставаше с Брус? Нима щеше да тръгне с дъртака само заради парите му? По гърба й пробягаха тръпки. Как би го понесъл Тод?

Така или иначе, настроението им беше празнично. На консервативния ревер на Бърнард бе закачена клонка от бръшлян, Тод беше с червено-зелен пуловер, а Брус носеше шала, който Сиг му бе подарила за Ханука и държеше в ръце няколко опаковани кутии.

— Весела Коледа — каза той и целуна Сиг по бузата, а тя усети студа от улицата, който все още го обвиваше.

— Брус, не трябваше.

— Трябваше и го направих — отвърна той. — Поръчките заваляха като порой. Това е най-хубавата ми Коледа на всички времена. В края на краищата, обратният Дядо Коледа дойде и при мен. След като ми платят, ще се оправя с всичките си дългове. А Бърнард ми отпусна заем, докато се закрепя.

Бърнард Кринц се усмихна. Погледна Сиг и брат й и каза:

— Черното отива и на двама ви.

Сиг опита да се усмихне на старата мазна жаба, не успя и въведе тримата във всекидневната. Бърнард отиде направо при госпожа Кац и седна до нея на канапенцето за двама, а Брус и Тод се ръкуваха с Пол Кушинг.

— Весела Коледа на всички и на всички приятна вечер! — пропя Брус и подаде единия от пакетите на Пол. След това връчи друг на госпожа Кац — най-големия, после на Тод и последния на Сиг. — В джоба си имам нещо за мама — добави той гордо и се стовари върху канапето, като разбърка внимателно подредените възглавнички на сестра си. Ухили се, видимо много доволен от себе си.

— Може ли да ги отворим сега? — попита госпожа Кац.

— Защо не? — отвърна Брус. — Евреите винаги отварят подаръците си за Коледа по-рано.

Госпожа Кац весело махна хартията, отвори лъскавия капак и надникна в кутията.

— О, мили Боже! — възкликна тя и извади красива кожена чанта.

— Стори ми се, че може да ти хареса — усмихна й се Брус. — По размери поне е каквато трябва. И най-вече, закопчалката й работи.

— О, мили Боже! — повтори госпожа Кац. — Онемях!

— Много хубаво — промърмори Брус. Междувременно пакета си отвори и Бърнард Кринц, като внимателно запази опаковката и панделката. Извади огромен албум.

— О, Брус, не трябваше — каза той.

— Трябваше и го направих — отвърна Брус и се обърна към Сиг и Пол: — Това са сградите, спечелили наградите на Международната асоциация на архитектите. Снимал ги е Тод. Три от сградите са на Бърнард.

Брус се усмихна на Пол.

— А ти? — попита го.

Пол погледна Сиг.

— Първо дамите.

Сиг взе малкото си пакетче и скъса хартията. Освен апартамента и работата, която й носеше някакви пари, не беше в състояние да измисли от какво друго има нужда, освен, може би…

Вдигна очи.

— Нямам представа какво е — каза на брат си. Отвори кутийката и видя изумрудения си пръстен, поставен върху подложка от бял памук. — О, Брус! — възкликна тя. — О, Брус! — Очите й се напълниха със сълзи. — Как го взе? Не трябваше да го правиш!

— Трябваше и го направих — заяви Брус за трети път, но сега не толкова весело. — Не ме разбирай погрешно. Не го купих на търга. Просто не позволих на „Сотби“ да го обяви. Наложи се да фалшифицирам подписа ти, но… все едно, за теб имам и чек, за сумата, която би ти донесла продажбата. Без комисионни. Поне така си мисля. Считай го за заем.

— О, Брус! — въздъхна Сиг и изтича да целуне брат си.

— Достатъчно — каза той и стана. — Ще видя къде се бави мама. Вероятно трябва да й помогна с грима.

— Е, почакай малко — спря го Пол Кушинг и отвори синия плик, който бе донесъл. — И аз имам нещо за вас. — Даде на Брус и госпожа Кац по един пакет. — Не знаех, че ще си тук — каза на Бърнард със съжаление. — Все пак, успях да накарам борда на „Уедъръл“ да приеме предложението ти за новата главна квартира.

— Това е чудесен подарък, наистина — възкликна Бърнард.

Пол се обърна към Сиг, извади малка кутийка и й я подаде. Сиг му се усмихна. Беше толкова мил, толкова щедър!

— Това е за майка ти — обясни той и Сиг почувства как в гърдите й се надига разочарование. Сигурно беше годежен пръстен. Добре, а защо се чувстваше зле? Нали тъкмо това искаше?

Сиг подаде пакета на Брус.

— Защо не отидеш при нея? — попита Сиг и добави съвсем тихо: — И можеш да я накараш да побърза.

— Разбира се — кимна Брус. — Пол, отвори подаръка си, а аз ще доведа мама, за да получи своя.

Пол отвори пакета, който му бе дал Брус и извади отвътре шал със сребрист кант. Беше красив. Когато го сложи на врата си, хубавото му лице и бялата коса се откроиха още по-добре.

Докато му се възхищаваше, Сиг видя, че брат й излиза от спалнята и отива в кухнята. С периферното си зрение го зърна как излиза от кухнята и влиза в банята. После, миг по-късно, го видя да влиза в библиотеката. Сиг стана и отиде да види какво става. Срещна Брус в антрето.

— Какво има? — попита тя. — Какво правиш?

— Търся мама.

— Как така я търсиш? Тя е в стаята ми.

— Не, не е. Изобщо не е в апартамента.

— Това е невъзможно, Брус. Бях тук цял ден. Тя не е излизала.

— Е, тогава, многознайке, намери си я сама.

Сиг се обърна и тръгна към спалнята. Когато мина през всекидневната, госпожа Кац я попита:

— Да не си загубила нещо, скъпа?

Сиг не й отговори и продължи. Влезе в спалнята. Нищо. Провери в стаята с дрехите и влезе в банята. Нищо. Когато се обърна, за да излезе, видя лист, залепен на огледалото на тоалетката. Взе го — беше изписан с почерка на майка й.