Устните му се сведоха към нейните, езикът му се гмурна в устата й. Лира се раздвижи под него, отворена за него, пленявайки го с приглушени викове и все по-стегнати свивания на отзивчивата й женственост.

Тя беше екстаз. Тя бе живот.

Темпото на тласъците му нарасна, когато хормонът бликна от езика му в нейния организъм, възбуждайки ги допълнително, запращайки ги стремително към оргазъм.

Когато Тарик почувства как освобождението стяга тестисите му, израстъкът под главичката на пениса му започна да се изпълва, втвърдява и надига оживено, за да го заключи здраво вътре.

Бурни тръпки разтърсиха Лира, ръцете й се стегнаха около врата му, а главата й се завъртя, когато устните му безпогрешно откриха белега, който я маркираше като негова половинка. Тогава започна да я залива със спермата си.

Шокиращо, бурно удоволствие. Свързване, различно от всичко, което Тарик би могъл да познае. И Лира. Винаги Лира. Центърът на неговия живот.

— О, господи! Кажи ми, че това нещо, което наричаш шип, няма да изчезне с разгонването — изпъшка младата жена, когато двамата намериха способността да дишат. — Не бих била доволна.

— Предполагам, че ще трябва да ме нараниш? — засмя се Тарик слабо, като се извъртя на една страна, придърпа я към гърдите си и въздъхна от задоволство.

— Ще трябва да те нараня лошо — въздъхна тя.

— Но все още ще ме обичаш.

— Винаги ще те обичам. — Лира ухапа гърдите му, преди да отметне глава назад, за да му се усмихне. — Винаги, Тарик. Може да не си съседското момче, но съседът Порода звучи много по-добре.

Смехът им бе тих и доволен. Душата му ликуваше.

Той не беше напълно човек. Но не беше и животно. Беше Порода. Порода, която е намерила половинката си. И живота си.