— Отивам да си взема душ — отсече той. — Имам чувството, че може да не съм подготвен за посещението на семейството ти, което трябва да изтърпя. А ти създаваш проблеми, Лира. В един от следващите дни, това ще се върне и ще те плесне по задника.

— Наистина? — В изпълнения й с веселие поглед проблесна интерес. — Обзалагам се, че ще ме накара да се подмокря.

Тарик изсумтя.

— Не се и съмнявам, малка пакостнице.

И преди тялото му да вземе връх над разума, той се насили да влезе в банята и затвори вратата след себе си, за да не се присъедини към нея в леглото.

Когато пристъпи под водата, от която се издигаше пара, той си отбеляза да се свърже с Брейдън и да го предупреди да се очакват неприятности. Имаше лошото предчувствие, че много от тях вече са на път към него.



Лира се засмя, когато вратата на банята се затвори зад Тарик и позволи на топлината, която го дразнеше, да изпълни сърцето й. Обичаше изражението на лицето му. За първи път сенките, които обикновено бяха там, бяха изчезнали. На тяхно място може да имаше раздразнение или недоверие, но тя бе видяла там също така и щастие.

Тя го правеше щастлив.

Лира въздъхна при мисълта и я изпълни някакво странно задоволство. Това, че го прави щастлив, не трябваше да я кара да се чувства сякаш излъчва светлина, но беше така. И я караше да иска да готви. Нещо наистина невероятно. Нещо, което щеше да накара онази частица объркано щастие, да изпълни очите му отново.

Лира имаше храна. Най-накрая. Миналата вечер й бе отнело часове да убеди Тарик да накара някого да им достави основните хранителни продукти, както и малко истинска храна, вместо онези боклуци, които той приготвяше в микровълновата фурна всеки ден.

Гадост. Отвратителни неща.

Лира поклати глава, изправи се от леглото и взе нощницата и халата си, пренебрегвайки болезненото усещане между бедрата си. Това и пулса на желанието. Имаше чувството, че с или без разгонване, можеше да забрави, че откликът й към Тарик ще изчезне някога. Той я бе накарал да се навлажни още първия път, когато спря очите си върху него, и имаше предчувствие, че ще бъде така и на смъртното си легло.

Младата жена излезе от спалнята, спусна се по стъпалата бързо към широкото фоайе и зави към кухнята.

Тогава спря рязко. Очите й се разшириха, ужас връхлетя тялото й, а коленете й омекнаха.

— Виж ти, изглежда Тарик си е взел малка половинка — каза подигравателно неканеният гост и оръжието му се насочи към сърцето й. — Обзалагам се, че Съветът ще се забавлява много с тази. След като отстраним нейното Лъвче, разбира се. Единствената добра Котка е мъртвата Котка.

Лира се обърна, за да побегне, но се блъсна в твърдото тяло, което блокираше пътя й. Допирът изпрати болка, която прониза нервните й окончания, карайки я да се задъха от шок и да се отдръпне от втория нападател.

Сега какво? Дишайки тежко, младата жена се опитваше да сдържи страха си. Очите й се разшириха, когато силни ръце я изтикаха към кухненския стол.

— Той ще ви убие. — Тя притисна ръце до тялото си, опитвайки се да мисли, да намери начин да избяга, за да предупреди Тарик.

— Може да опита. Ще се провали. Бяхме много внимателни този път. Той дори няма да бъде в състояние да ни подуши — отговори й злобно нападателят. По-високият от двамата мъже се загледа в нея любопитно, като задържа оръжието си насочено към главата й. — Е, кажи ми, какво е да те чука едно животно?

Лира преглътна тежко.

— Питай жена си.

Мъжът изсумтя и се ухили подигравателно.

— Няма значение — сви рамене той. — Учените ще разберат отговора.

Тя трябваше да предупреди Тарик.

Погледът й трепна към входа на кухнята. Той щеше да приключи скоро с банята си и да слезе по стълбите, без да подозира за опасността, която го очаква. Без да може да помирише заплахата.

Лира отново преглътна трудно.

Съветът го бяха измъчвали през по-голяма част от живота му, бяха го третирали като животно, бяха му отказали радостта дори от най-дребните човешки наслади.

Той никога не бе ял домашно изпечен хляб. Никога не бе пил истинско кафе. Не знаеше как се готви, но от онова, което братята й й бяха казали, много от лабораториите на Породите са били бърлоги, затънали в мръсотия, напълно занемарени. И все пак Тарик поддържаше дома си блестящ, почистен от прах и събуваше ботушите си пред вратата. Човек, който знае как да обича, въпреки ужасите, които бе познал.

А сега тези двамата мислеха да я използват, за да го убият?

Тя не можеше, не би го позволила.

Сега той принадлежеше на нея. Той беше нейното сърце, нейната душа, и тя не можеше да си представи живота без него. Щеше да умре без него.

Мисли, Лира. Очите й се стрелкаха около нея, докато двамата мъже я наблюдаваха внимателно. Предупреди го. Как би могла да го предупредиш…

Миризма. Тарик можеше да помирише възбуда. Можеше да помирише страх.

Вместо да потиска ужаса, който бушуваше вътре в нея, ужаса, който парализираше разума й, Лира го освободи. Трябваше да го предупреди…



Тарик излезе от душа, подсуши се енергично, нахлузи чифт спортни панталони и тръгна към вратата, за да каже на Лира, че банята вече е свободна.

Влезе в спалнята и се намръщи към празното легло за една дълга секунда, преди главата му да се надигне бавно. Нова, натрапчива миризма изпълни ноздрите му.

Страх.

Той можеше да го подуши — остър и предупредителен, носещ меката следа от уникалния аромат на Лира. Но нямаше нищо друго. Нямаше друга миризма, която да се носи през вратата на спалнята, за да му даде представа за това какво го чака на долния етаж.

Лира беше негова половинка и той някак усещаше опасността, която я заобикаляше и пулсираше във въздуха.

Тарик грабна мобилния телефон до леглото и въведе сигнала за беда, след което захвърли апарата на матрака и се насочи към скрина.

Извади едно от малките оръжия от чекмеджето и се отдръпна назад в сенките, докато слагаше кобура си. След това постави заглушител на дулото на оръжието и го закачи на кръста си, преди да облече една тениска.

После взе резервния пистолет, който стоеше отгоре на скрина, и провери пълнителя, преди да тръгне към вратата.

Тарик спря и се ослуша внимателно. Нямаше светлина, но той не се нуждаеше от нея. Също така не знаеше кой или какво има на долния етаж, но не беше Порода. Нямаше шанс една Порода да прикрие миризмата си толкова ефективно. Но понякога, много рядко, някои хора успяваха.

Дресьорите знаеха как. Беше трудно, понякога почти невъзможно, но това можеше да се направи.

Докато се движеше към стълбите, Тарик душеше внимателно. Не долови никаква миризма на човек или Порода, освен тази на Лира и нейния страх. Тя беше непреодолима, настойчива. Но заедно с нея имаше един любопитен притъпен, стерилен мирис. Сякаш нещо е било почистено. И друг, не толкова чист, сякаш бе използвано нещо, което да прикрие миризмата на злото.

Студено ръмжене изви устните на младия мъж.

Бяха двама и единият от тях беше нервен, предпазлив. Може би не чак толкова сигурен, колкото другия. Този беше слаб.

Той щеше да направи грешка.

Когато започна да се спуска по стълбите, остави допълнителното оръжие на едно стъпало, достатъчно близо да скочи и да го грабне, ако е необходимо. Ако отидеше въоръжен, те щяха да разберат, че ги е усетил и биха го претърсили, заплашвайки живота Лира, за да стои на място, докато те вземат скритото оръжие.

— Лира, оставила си лампите изгасени — извика той, когато стъпи във фоайето. — Без повече от твоите игрички, ясно? Къде си?

Тарик запази гласа си раздразнен и подигравателен, докато се придвижваше към кухнята, където ароматът й бе най-силен. Спря на входа и сложи ръце на хълбоците си, оглеждайки сцената.

Всичко вътре в него се сви от страх, докато се опитваше да си придаде небрежна поза. Усещаше как ръмженето се надига в гърдите му, челюстта му се стегна от желание да вкуси кръв.

Двамата мъже стояха от двете страни на Лира — единият с оръжие, опряно заплашително в слепоочието й. Тя не издаде нито звук, но Тарик можеше да види сълзите, блестящи по лицето й, и движението на устните й.

Толкова съжалявам…

— Е, признавам, Тарик, не смятах, че това наистина е възможно. — Антон Крайтън поклати глава, когато той издаде клокочещ звук. — И да те намеря толкова невнимателен. Твоите Дресьори са били по-небрежни, отколкото смятах, по време на престоя ти в лабораторията.

Студени, стоманеносиви очи го гледаха от бледо лице. Черна шапка покриваше русата му коса, но Тарик си спомняше добре цвета й. Едрото, тежко мускулесто тяло изглеждаше отпуснато, но Породата можеше да види напрежението в него. Нападателят не беше толкова уверен, колкото изглеждаше.

А партньорът му бе ужасен.

— Вонята на твоя човек започва да се носи дори през онова, което си използвал да го прикриеш — информира го Тарик студено. — Той се страхува.

Очите на Крайтън се присвиха, когато Тарик отказа да се поддаде на провокацията му. Погледът му трепна към другия мъж.