— А сега да се залавяме за работа — казва той на баща ми. — Лейди Елизабет ми каза, че е изгубила земите, които ѝ се полагат според правото ѝ на вдовица.

Баща ми кимва:

— Съжалявам, че ви обременявам с това, но безрезултатно се опитахме да убедим лейди Ферърс и лорд Уорик. Бяха конфискувани след — той прочиства гърло — след Сейнт Олбънс, нали разбирате. Съпругът ѝ загина там. А сега тя не може да си получи обратно земите, които ѝ се полагат като вдовишки дял. Дори и да смятате съпруга ѝ за предател, самата тя е невинна и е редно да получи поне наследството, което ѝ се полага.

Кралят се обръща към мен:

— Написахте ли титлата си и искането за земите?

— Да — казвам аз. Подавам му листа и той му хвърля поглед.

— Ще говоря със сър Уилям Хейстингс и ще го помоля да се погрижи искането ви да бъде удовлетворено — казва простичко. — Той ще бъде ваш застъпник.

Изглежда толкова лесно. Едновременно ще бъда освободена от бедността и отново ще имам своя собственост; синовете ми ще имат наследство и вече няма да бъде бреме за семейството си. Ако някой ме поиска за жена, ще му донеса имущество. Вече не се налага да живея от чуждото милосърдие. Няма да се налага да съм признателна, че някой ми е направил предложение. Няма да е нужно да благодаря на някой мъж, че се е оженил за мен.

— Вие сте наистина великодушен, сир — казва непринудено баща ми и ми кимва.

Покорно се надигам от стола си и правя нисък реверанс.

— Благодаря ви — казвам. — Това е безкрайно важно и ценно за мен.

— Ще бъда справедлив крал — казва той, като поглежда баща ми. — Не бих искал никой англичанин да страда заради възкачването ми на престола.

Баща ми прави видимо усилие да потисне отговора, който напира в него: че някои от нас вече са пострадали.

— Още вино? — прекъсва го бързо майка ми. — Ваша светлост? Съпруже?

— Не, трябва да вървя — казва кралят. — Събираме войски из цял Нортхамптъншър и ги въоръжаваме — той отблъсква стола си назад и всички ние — баща ми и братята ми, майка ми, сестрите ми и аз — скачаме изведнъж като кукли на конци, за да се изправим, когато той става. — Ще ме разведете ли из градината, преди да си тръгна, лейди Елизабет?

— За мен ще бъде чест.

Баща ми отваря уста да предложи да ни придружи, но майка ми казва бързо: „Да, иди, Елизабет“, и двамата се измъкваме от стаята без придружител.

Когато излизаме от тъмния коридор, е топло като през лятото, той ми предлага ръката си и ние слизаме мълчаливо по стъпалата към парка, хванати под ръка. Тръгваме по пътеката, която заобикаля малката градина, засадена с храсти, оформени в причудливи форми, и с лъкатушене си проправяме път из нея, като разглеждаме подрязаните живи плетове и спретнатите бели камъни: но аз не виждам нищо. Той придърпва дланта ми малко по-плътно под ръката си, и усещам топлината на тялото му. Лавандулата започва да цъфти, и аз долавям уханието, сладко като портокалов цвят, остро като дъх на лимони.

— Имам много малко време — казва той. — Съмърсет и Пърси събират армия срещу мен. Сам Хенри ще излезе от замъка си и ще поведе армията си, ако е с ума си и може да командва. Бедният: съобщиха ми, че сега е с ума си, но може да го изгуби отново всеки момент. Кралицата сигурно планира да стовари на суша армия от французи в тяхна подкрепа, и ще трябва да се изправя пред мощта на Франция на английска земя.

— Ще се моля за вас — казвам.

— Смъртта е близо до всички ни — казва той сериозно. — Но тя е постоянен спътник на крал, който е спечелил короната си чрез битки, а сега отново потегля на бой.

Кралят спира за миг и аз спирам заедно с него. Съвсем тихо е, ако не се брои пеенето на една-единствена птица. Лицето му е мрачно.

— Може ли да изпратя един паж да ви доведе при мен тази вечер? — пита той тихо. — Изпитвам към вас копнеж, лейди Елизабет Грей, какъвто не съм изпитвал към никоя жена преди. Ще дойдете ли при мен? Отправям към вас тази молба не като крал, дори не и като войник, който може да загине в битка, а като обикновен мъж към най-красивата жена, която е виждал. Елате при мен, умолявам ви, елате при мен. Това може да е сетното ми желание. Ще дойдете ли при мен тази вечер?

Поклащам глава:

— Простете ми, ваша светлост, но аз съм почтена жена.

— Може да не ви помоля никога повече. Бог знае, че може никога вече да не помоля никоя жена. В това не може да има безчестие. Мога да умра другата седмица.

— Дори така да е.

— Не сте ли самотна? — толкова е близо до мен, че устните му почти докосват челото ми; усещам топлия му дъх върху бузата си. — И нима не изпитвате нищо към мен? Можете ли да кажете, че не ме желаете? Само веднъж? Не ме ли желаете сега?

Оставям очите си да се вдигнат, колкото може по-бавно към лицето му. Погледът ми се задържа за миг върху устата му, после вдигам очи.

— Мили Боже, трябва да ви имам — прошепва той.

— Не мога да бъда ваша метреса — казвам простичко. — По-скоро бих умряла, отколкото да опозоря името си. Не мога да навлека този срам на семейството си — правя пауза. Боя се да не звуча твърде обезсърчаващо. — Независимо от желанието на сърцето си — добавям много тихо.

— Но желаете ли ме? — пита той по момчешки нетърпеливо и аз го оставям да види топлината в лицето ми.

— Ах — изричам. — Не би трябвало да ви казвам…

Той чака.

— Не би трябвало да ви казвам колко много.

— Значи ще дойдете?

— Не.

— Нима тогава трябва да си вървя? Нима трябва да ви оставя? Не мога ли… — той навежда лице към мен, а аз повдигам моето. Целувката му е нежна като полъх, като докосване на перце върху устата ми. Устните ми се разтварят леко и усещам как той потрепва като кон, който държат на стегната юзда. — Лейди Елизабет… кълна се… трябва да…

Правя стъпка назад в този изящен танц и казвам:

— Ако само…

— Ще дойда утре — казва той рязко. — Вечерта. По залез-слънце. Ще ме чакате ли там, където ви видях за първи път? Под дъба? Ще ме чакате ли там? Искам да се сбогувам, преди да замина на север. Трябва да ви видя отново, Елизабет. Та дори да е само това. Трябва.

Кимвам мълчаливо и го проследявам как се обръща на пета и се упътва обратно към къщата. Виждам го как заобикаля и отива към двора на конюшнята, а няколко мига по-късно конят му препуска с грохот по пътеката, докато двамата му пажове пришпорват конете си, за да не изостават от него. Наблюдавам го, докато се изгубва от поглед, след което прекосявам мостчето над реката и намирам конеца, омотан около ясена. Грижливо намотавам конеца още малко и го завързвам. После си отивам у дома.

* * *

На вечеря на другия ден има нещо като семейно съвещание. Кралят е изпратил писмо да съобщи, че неговият приятел сър Уилям Хейстингс ще подкрепи моето искане за къщата и земята ми в Брадгейт, и аз мога да бъда сигурна, че ще си върна състоянието. Баща ми е доволен, но всичките ми братя — Антъни, Джон, Ричард, Едуард и Лайънъл — единодушно хранят подозрение към краля, с будната гордост, присъща на всички момчета.

— Той е всеизвестен развратник. Със сигурност ще настоява да се срещне с нея; със сигурност ще я повика в двора — заявява уверено Джон.

— Не ѝ е върнал земите просто от великодушие. Ще поиска заплащане — съгласява се Ричард. — В двора няма жена, с която не си е лягал. Защо да не пробва и с Елизабет?

— Привърженица на Ланкастър — казва Едуард, сякаш това е достатъчно да потвърди, че сме врагове, и Лайънъл кимва мъдро.

— Трудно се отблъсква такъв човек — казва замислено Антъни. Той е далеч по-светски и практичен човек от Джон: пътувал е из целия християнски свят и е учил при велики мислители, а и родителите ми винаги го слушат. — Елизабет, мисля, че може би ще се почувстваш злепоставена. Боя се да не смяташ, че си му задължена.

Свивам рамене.

— Ни най-малко. Нямам нищо освен собствеността, която си върнах. Поисках от краля справедливост и я получих, както е редно да я получи всеки молител, когато правото е на негова страна.

— Въпреки това, ако прати да те повикат, няма да отиваш в двора — казва баща ми. — Това е човек, който е прелъстил половината съпруги в Лондон, а сега се опитва да се добере и до дамите-привърженички на Ланкастър. Той не е свят човек като благословения крал Хенри.

„Нито пък слабоумен като благословения крал Хенри“, помислям си, но на глас казвам:

— Разбира се, татко, както наредите.

Той ме поглежда остро, изпълнен с подозрение, че се подчинявам толкова лесно.

— Не мислиш, че му дължиш благоволението си? Усмивките си? Нещо повече?

Свивам рамене.

— Поисках от него кралска справедливост, а не услуга — отвръщам аз. — Не съм слуга, чиято служба може да бъде купена, или селянин, който може да бъде принуден да положи клетва като васал. Аз съм дама от добро семейство. Имам собствени чувства на вярност и задължения, които зачитам и уважавам. Те не са на негово разположение. Не са на разположение на никой мъж.

Майка ми навежда глава, за да скрие усмивката си. Тя е дъщеря на Бургундия, потомка на водната богиня Мелузина. Никога в живота си не се е смятала за длъжна да прави каквото и да е; никога не би си помислила, че дъщеря ѝ е длъжна да прави каквото и да било.

Баща ми премества погледа си от нея към мен и свива рамене, сякаш примирен с опърничавото чувство за независимост на упоритите жени. Кимва на брат ми Джон и казва:

— Отивам до селото Олд Стратфорд. Ще дойдеш ли с мен?

Двамата излизат заедно.

— Искаш ли да отидеш в двора? Възхищаваш ли му се? Въпреки всичко? — пита ме тихо Антъни, когато другите ми братя излизат от стаята.

— Той е крал на Англия — казвам аз. — Разбира се, че ще отида, ако ме покани. Какво друго бих могла да сторя?