Затова все още не се прибирам у дома. Тръгвам по пътеката към мостчето над реката към мястото, където около ясеновото дърво е завързан конецът на майка ми. Правя нов клуп в конеца и го завързвам здраво, едва тогава си тръгвам към къщи, умислена под светлината на тънкия лунен сърп.

* * *

После чакам. Всяка вечер в продължение на двайсет и две вечери слизам до реката и подръпвам конеца като търпелива рибарка. Един ден го усещам как се удря в нещо и въдицата се изопва, когато предметът в края ѝ, какъвто и да е той, се освобождава от тръстиките досами водата. Дърпам леко, сякаш изтеглям на брега улов, после усещам как въдицата се отпуска и се чува лек плясък, когато нещо малко, но тежко, пада по-надълбоко, претъркулва се от течението, а после остава да лежи неподвижно сред чакъла на дъното на потока.

Прибирам се у дома. Майка ми ме чака край езерцето с шараните, загледана надолу в собственото си преобърнато отражение във водата, сребристо в сивия здрач. Образът ѝ прилича на продълговата сребриста риба, вдигаща леки вълнички в езерото, или на плуваща жена. Небето зад нея е препречено от облаци, подобни на бели пера върху бледа коприна. Луната изгрява — сега намаляла и нащърбена. Тази вечер водата се надига високо, плискайки се в малкия кей. Когато заставам до майка си и поглеждам надолу, бихте си помислили, че и двете се надигаме от водата като езерни духове.

— Всяка вечер ли го правиш? — пита ме тя. — Дърпаш ли въдицата?

— Да.

— Добре. Това е добре. Той изпрати ли ти някакъв знак? Някаква вест?

— Не очаквам нищо. Той каза, че няма да се видим никога повече.

Тя въздиша:

— О, добре.

Тръгваме обратно към къщата.

— Говори се, че кралят събира войска при Нортхамптън — казва майка ми. — Крал Хенри събира войските си в Нортъмбърланд и ще потегли на юг към Лондон. Кралицата ще се присъедини към него с френска армия, акостирала на суша в Хъл. Ако крал Хенри победи, тогава няма да има значение какво казва или какво мисли Едуард, защото ще е мъртъв, а истинският крал — възстановен на власт.

Ръката ми се стрелва мигновено и сграбчва ръкава ѝ. Бързо като нападаща змия, майка ми стисва пръстите ми.

— Какво има? Не можеш да понесеш да слушаш за поражението му?

— Не го казвай. Не казвай това.

— Да не казвам кое?

— Непоносимо ми е да си го представям победен. Непоносимо ми е да си го представям мъртъв. Той ме помоли да легна с него като войник, тръгнал на смърт.

Тя се изсмива остро.

— Разбира се, че го е направил. Кой мъж, потеглящ на война, някога е устоявал на възможността да извлече от това най-голяма полза?

— Е, отказах. И ако той не се върне, ще съжалявам за този отказ до края на живота си. Съжалявам за него сега. Ще съжалявам за него завинаги.

— Защо да съжаляваш? — подхвърля насмешливо майка ми. — И в двата случая получаваш обратно земята си. Или си я получаваш обратно по заповед на крал Едуард, или той загива, крал Хенри се възкачва на престола и ти я връща. Хенри е истинският крал от нашата династия Ланкастър. Бих си помислила, че трябва да пожелаем победа на него, и смърт на узурпатора Едуард.

— Не го изричай — повтарям аз. — Не му пожелавай злото.

— Независимо какво казвам, спри и помисли — съветва ме тя рязко. — Ти си от династията Ланкастър. Не можеш да се влюбиш в наследника на династията Йорк, освен ако не е победоносен крал и в любовта ви има някаква изгода за теб. Живеем в тежки времена. Смъртта е наш спътник, ходи по петите ни като призрак. Не трябва да мислиш, че можеш да я държиш на разстояние. Ще откриеш, че тя винаги е наблизо. Тя отне съпруга ти. Чуй ме! Тя ще отнесе баща ти, братята и синовете ти.

Протягам двете си ръце, за да я спра.

— Тихо, тихо. Говориш като Мелузина, която предупреждава рода си за смъртта на мъжете.

— Наистина те предупреждавам — казва майка ми мрачно. — Ти ме превръщаш в Мелузина, когато се разхождаш с усмивка, сякаш животът е лесен, мислейки си, че можеш да кокетничиш с един узурпатор. Не си родена в спокойно време. Ще живееш в една разделена страна. Ще трябва да си проправяш път сред кръв и ще познаеш загуби.

— Нищо добро ли не ме чака? — запитвам през стиснати зъби. — Нима ти, като любяща майка, не предвиждаш нищо добро за дъщеря си? Безсмислено е да ме проклинаш, защото вече съм готова да заплача.

Тя млъква, и суровото лице на пророчицата се разтваря в топлото изражение на майката, която обичам.

— Мисля, че ще го имаш, ако това е, което искаш — казва тя.

— Повече от самия живот.

Майка ми се смее, но изражението ѝ е ласкаво.

— Ах, не казвай това, дете. Нищо на света не е по-важно от живота. Имаш да извървиш дълъг път и да научиш много уроци, ако не знаеш това.

Свивам рамене, хващам я под ръка и тръгваме една до друга към къщи.

— Когато битката приключи, независимо кой ще спечели, сестрите ти трябва да отидат в двора — казва майка ми. Тя вечно крои планове. — Могат да отседнат при семейство Баучър или при семейство Вон. Трябваше да заминат преди месеци, но не можех да понеса мисълта да са далече от дома, докато в страната цари безпорядък, и никога да не знам какво може да се случи в следващия миг, и да не мога да получа новини. Но когато тази битка приключи, може би животът пак ще стане същият като преди, само че под управлението на Йорк, вместо на Ланкастър, и момичетата ще могат да отидат да получат образование при нашите сродници.

— Да.

— А синът ти Томас скоро ще е достатъчно голям да напусне дома. Редно е да живее с роднините си: редно е да се научи да бъде джентълмен.

— Не — казвам с такава внезапна жар, че тя се обръща и ме поглежда.

— Какво има?

— Ще задържа синовете си при себе си — заявявам. — Моите момчета няма да ми бъдат отнети.

— Те ще имат нужда от подходящо образование; ще трябва да постъпят на служба в домакинството на някой лорд. Баща ти ще намери някого, собствените им кръстници могат…

— Не — повтарям. — Не, майко, не. Не мога да обмислям въпроса. Те няма да напуснат дома.

— Дъще? — тя обръща лицето ми към лунната светлина, за да може да ме вижда по-ясно. — Не ти е присъщо да си наумяваш нещо така, без причина. А всяка майка на света трябва да позволи на синовете си да напуснат дома и да се научат да бъдат мъже.

— Моите момчета няма да ми бъдат отнети — гласът ми потреперва. — Страхувам се… страхувам се за тях. Боя се… боя се за тях. Дори не знам от какво. Но не мога да оставя синовете си да отидат сред непознати.

Майка ми обвива топлата си ръка около кръста ми:

— Е, напълно естествено е — казва тя нежно. — Ти изгуби съпруга си; неизбежно е да искаш да опазиш момчетата си. Но те ще трябва да заминат някой ден, знаеш.

Не се поддавам на лекия ѝ натиск.

— Това е нещо повече от прищявка — казвам. — Струва ми се повече като…

— Прозрение ли е? — пита тя с много нисък глас. — Знаеш, че нещо може да им се случи? Да не си се сдобила със Зрението, Елизабет?

Поклащам глава и сълзите идват.

— Не знам. Не знам. Не мога да кажа. Но мисълта те да си отидат от мен и за тях да се грижат непознати, да се будя нощем и да знам, че не са под моя покрив, да ставам сутрин и да не чувам гласовете им; мисълта, че са в непозната стая и им прислужват чужди хора, без те да могат да ме видят — не мога да понеса това. Не мога да понеса дори мисълта за това.

Майка ми ме притегля в прегръдките си.

— Тихо — казва. — Тихо. Няма нужда да мислиш за това. Ще говоря с баща ти. Не е нужно те да заминават, докато не свикнеш с тази мисъл — тя взема ръката ми. — Та ти си ледено студена! — възкликва изненадана и докосва лицето ми с внезапна увереност. — Това не е просто каприз, щом едновременно изпитваш топлина и студ на лунна светлина. Това е Зрение. Мила моя, ти получаваш предупреждение за опасност, която грози синовете ти.

Поклащам глава.

— Не знам. Не мога да съм сигурна. Просто знам, че никой не бива да отвежда момчетата ми от мен. Никога не бива да ги пускам да се отделят от мен.

Тя кимва.

— Много добре. Мен поне успя да убедиш. Видяла си опасност за синовете си, ако бъдат отведени далече от теб. Така да бъде. Не плачи. Ще задържиш твоите момчета близо до себе си, а ние ще ги опазим.

* * *

Продължавам да чакам. Той ми каза съвсем ясно, че няма да го видя никога повече, затова изцяло си давам сметка, че чакам напразно. Но по някаква причина не мога да спра. Сънувам го: страстни, изпълнени с копнеж сънища, които ме събуждат в тъмнината, омотана в чаршафа, потна от желание. Баща ми ме пита защо не се храня. Антъни поклаща глава към мен в израз на престорена тъга.

Майка ми ме стрелва с един поглед на ясните си очи и казва:

— Тя е добре. Ще се храни.

Сестрите ми ме питат шепнешком дали вехна от любов по красивия крал и аз отговарям остро:

— В това не би имало особен смисъл.

И продължавам да чакам.

Чакам още седем нощи и седем дни като девица в кула от някоя вълшебна приказка, като Мелузина, къпеща се в езерцето при горския извор в очакване някой рицар да се зададе на кон по неутъпканите пътища и да я обикне. Всяка вечер придърпвам конеца малко по-близо, докато на осмия ден се чува леко издрънчаване на метал върху камък, поглеждам във водата и виждам проблясване на нещо златно. Навеждам се да го измъкна. Това е златен пръстен, прост и красив. Едната страна е права, но другата е назъбена, цялата в заострени върхове, като зъбците на корона. Слагам пръстена върху дланта си, на мястото, където кралят положи целувката си, и той прилича на миниатюрна коронка. Плъзвам го върху един пръст на дясната си ръка, но не изкушавам лошия късмет и не го слагам на безименния пръст, на който се слага венчален пръстен. Пръстенът ми става идеално и ми отива. Свалям го, свивайки рамене, сякаш това не е най-хубавото изковано в Бургундия злато. Пъхам го в джоба си, прибирайки го на сигурно място у себе си, и тръгвам обратно към къщи.