Обзема ме ужасният страх, който народът на тази страна познава от близо десетилетие.

— Ще има нова битка?

Той се усмихва:

— Ще се опитам да я държа далече от прага ви, милейди. Но това трябва да стане, и трябва да се направи скоро. Помилвах херцог Съмърсет и го приех за свой приятел, а сега той отново избяга при Хенри — изменник на страната на Ланкастър, неверен като всички от рода Боуфорт. Фамилията Пърси вдига Севера на бунт срещу мен. Те мразят фамилията Невил, а членовете на фамилията Невил са най-големите ми съюзници. Това, което става сега, наподобява танц: танцьорите са по местата си и трябва да изпълнят стъпките си. Ще си получат битката: тя не може да бъде избегната.

— Значи армията на кралицата ще мине оттук? — макар че майка ми я обичаше и беше първа сред нейните дами, трябва да кажа, че армията на кралицата е сила, вдъхваща огромен ужас. Наемни войници, които изобщо не се интересуват от страната; французи, които ни мразят, и варварите от северна Англия, според които нашите плодородни нивя и процъфтяващи градове не стават за нищо друго, освен за плячкосване. Последния път доведе шотландците със споразумението, че могат да вземат като заплащане всичко, което отмъкнат. Със същия успех можеше да наеме вълци.

— Аз ще ги спра — казва той простичко. — Ще ги пресрещна в северна Англия и ще ги победя.

— Как можете да сте толкова сигурен? — възкликвам.

Той ми хвърля бърза усмивка и аз затаявам дъх.

— Защото никога не съм губил битка. Никога няма да загубя. Аз съм бърз на бойното поле, и съм опитен; смел съм и имам късмет. Моята армия се придвижва по-бързо от всяка друга: карам войниците си да маршируват бързо и ги придвижвам напълно въоръжени. Предугаждам действията на врага си и го надминавам по бързина. Аз не губя битки. Имам късмет във войната, както имам късмет в любовта. Никога не съм губил в която и да е от тези две игри. Няма да загубя срещу Маргарет Анжуйска: ще победя.

Разсмивам се на увереността му, сякаш не съм впечатлена, но в действителност съм заслепена от него.

Той допива чашата си с ейл и се изправя.

— Благодаря за гостоприемството — казва кралят.

— Тръгвате ли? Тръгвате сега? — заеквам.

— Ще ми напишете ли подробностите по искането си?

— Да. Но…

— Ще ми трябва всичко — имена, дати; земята, която твърдите, че е ваша, и подробностите по правото ви на собственост.

Едва не се вкопчвам в ръкава му, за да го задържа при себе си, като просякиня.

— Ще го направя, но…

— Тогава ще се сбогувам с вас.

Не мога да направя нищо, за да го спра, освен ако майка ми не се е сетила да окуци коня му.

— Да, ваша светлост, и ви благодаря. Но сте добре дошли да останете. Скоро ще вечеряме… или…

— Не, трябва да вървя. Приятелят ми Уилям Хейстингс ще ме чака.

— Разбира се, разбира се. Не искам да ви задържам…

Изпращам го до вратата. Мъчно ми е, че си тръгва така внезапно, и въпреки това не мога да измисля нищо, за да го накарам да остане. На прага той се обръща и поема ръката ми. Свежда ниско русата си глава и с изящен жест обръща ръката ми. Целува дланта ми и сгъва пръстите ми върху целувката, сякаш за да я запази на сигурно място. Когато се изправя с усмивка, виждам, че знае много добре, че този жест ме е накарал да се разтопя и че ще държа ръката си стисната до времето за лягане, когато ще мога да я притисна към устата си.

Той свежда поглед към замаяното ми лице, към ръката ми, която се протяга против волята ми да докосне ръкава му. Тогава отстъпва:

— Аз лично ще взема утре документа, който ще подготвите — казва той. — Разбира се. Нима си помислихте нещо различно? Как можахте? Нима си мислехте, че мога да си тръгна от вас, и да не се върна? Разбира се, че ще се върна. Утре по пладне. Ще ви видя ли тогава?

Сигурно чува ахването ми. Цветът нахлува обратно в лицето ми, така че бузите ми са пламнали и зачервени.

— Да — заеквам. — Ут-утре.

— По пладне. После, ако позволите, ще остана за вечеря.

— За нас ще бъде чест.

Кралят ми се покланя, обръща се и тръгва надолу по коридора, минава през широко отворената двойна врата, и излиза на яркото слънце. Слагам ръце зад гърба си и се хващам за голямата дървена врата, за да не падна. Наистина, коленете ми са твърде омекнали и не ме държат.

— Отиде ли си? — пита майка ми, като влиза тихо през малката странична врата.

— Ще се върне утре — казвам аз. — Ще се върне утре! Ще се върне да ме види утре!

* * *

Когато слънцето вече залязва и моите момчета казват вечерните си молитви, свели руси глави върху сключените си ръце до краката на тесните си легла, майка ми излиза от входната врата на къщата, тръгва пред мен и ме повежда надолу по лъкатушещата пътека към мястото, където мостът — две дървени дъски — прекосява река Тоув. Тя минава от другата страна, докато причудливата ѝ диадема се удря в надвисналите клони на дърветата, и ми прави знак да я последвам. После полага длан върху едно голямо ясеново дърво и виждам, че около покрития с груба кора дебел ствол е увит тъмен копринен конец.

— Какво е това?

— Навий го — това е всичко, което казва тя. — Навивай го, по трийсетина сантиметра всеки ден.

Слагам ръка върху конеца и го дръпвам леко. Той се поддава лесно, в далечния край е завързано нещо малко. Но не мога да видя какво е, защото конецът минава през реката и се прехвърля в тръстиките от другата страна.

— Магия — казвам с равен тон. Баща ми е забранил тези ритуали в къщата си: законът на страната го забранява. Ако се докаже, че си вещица, това значи смърт: смърт чрез удавяне — потапят те в реката с ниско столче, привързано за дълъг прът, или удушаване от ковача на селския кръстопът. Днес в Англия на жени като майка ми не е позволено да имат нашите умения: ние сме обявени извън закона.

— Магия — съгласява се тя, без да се смути. — Мощна магия за добра кауза. Напълно си струва риска. Идвай всеки ден и навивай конеца, по трийсетина сантиметра всеки път.

— Какво ще се покаже? — питам я. — В края на тази твоя въдица? Каква голяма риба ще уловя?

Тя ми се усмихва и слага ръка на бузата ми.

— Най-съкровеното ти желание — казва тя нежно. — Не съм те отгледала, за да бъдеш бедна вдовица.

Майка ми се обръща и отново прекосява моста, а аз дръпвам конеца, както ми каза, намотавам дванайсет инча от него, затягам го отново и тръгвам след нея.

— А за какво си ме отгледала тогава? — питам я, докато вървим редом една до друга към къщата. — Каква трябва да стана? Какъв е твоят велик план? В един воюващ свят, където, изглежда, въпреки твоята прозорливост и магии, сме застанали на губещата страна?

Новата луна изгрява — като мъничък сърп. Без да изречем и дума, и двете отправяме към нея желания, снишаваме се в поклон, и чувам лекото дрънчене, когато преобръщаме дребните монети в джобовете си.

— Отгледах те, за да станеш най-доброто, което можеш да бъдеш — казва тя простичко. — Не знаех какво ще е то, и все още не знам. Но не съм те отгледала, за да бъдеш самотна жена, тъгуваща за съпруга си, бореща се да опази синовете си; жена, спяща сама в студено легло, жена, пропиляваща красотата си заради пусти земи.

— Е, амин — отвръщам, приковала очи върху тънкия сърп. — Амин за това. И дано новата луна ми донесе нещо по-добро.

* * *

По пладне на другия ден съм облечена в обикновената си рокля, седнала в личната си стая, когато прислужницата се втурва забързано вътре да съобщи, че кралят се задава надолу по пътя към имението. Не си позволявам да изтичам до прозореца, за да го потърся с поглед, не си разрешавам да се втурна към огледалото от ковано сребро в стаята на майка ми. Оставям ръкоделието си и слизам по големите дървени стълби, така че когато вратата се отваря и той влиза в къщата, аз вървя съвсем спокойно надолу, сякаш съм била принудена да се откъсна от домашните си задължения, за да посрещна този изненадващ гост.

Отивам при него с усмивка, а той ме поздравява с вежлива целувка по бузата, и аз усещам топлината на кожата му и през полузатворените си очи виждам колко меки са къдриците по тила му. Косата му мирише слабо на подправки, а от кожата на врата му лъха аромат на чисто. Когато ме поглежда, разпознавам в лицето му израза на страстта. Той бавно пуска ръката ми, и аз неохотно се отдръпвам от него. Обръщам се и правя реверанс, докато баща ми и двамата ми най-големи братя, Антъни и Джон, излизат напред, за да се поклонят.

Разговорът по време на вечерята е изпълнен с надути фрази, както и трябва да бъде. Семейството ми се отнася почтително към този нов крал на Англия, но не може да се отрече, че ние заложихме живота и състоянието си в битка срещу него, а съпругът ми не беше единственият от нашето семейство и роднините ми по сватовство, който не се завърна у дома. Но така трябва да бъде във война, която нарекоха „войната на братовчедите“, защото брат се бие срещу брата, а след тях на смърт отиват и техните синове. Баща ми беше помилван, братята ми също, а сега победителят дели трапеза с тях, сякаш за да забрави, че тържествуваше над тях в Кале, и че баща ми се уплаши и побягна, оставяйки армията си в окървавения сняг при Тоутън.

Крал Едуард е спокоен и непринуден. Проявява чара си пред майка ми, след това забавлява братята ми Антъни и Джон, а когато Ричард, Едуард и Лайънъл се присъединяват към нас по-късно — и тях. Три от по-младите ми сестри са си у дома и се хранят мълчаливо, с широко отворени и изпълнени с възхищение очи, но твърде изплашени, за да кажат и дума. Съпругата на Антъни, Елизабет, седи, сдържана и елегантна, до майка ми. Кралят внимателно наблюдава баща ми и го разпитва за дивеча и земята, за цената на пшеницата и дали лесно се намират работници. Когато поднасят плодовото сладко и захаросаните плодове, той вече бъбри като приятел на семейството и аз мога да се облегна назад в стола си и да го наблюдавам.